Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. С. М., действаща като ЕТ„Ю. М.-Мечо”, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2624 от 27.11.2019 г. по т. д. № 3722/2019 г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение от 02.05.2019 г. по гр. д. № 14450/2017 г. на Софийски градски съд, I-12 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от „Пазари Юг” ЕАД иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 19 707.94 лв. за периода 10.01.2014 г. – 31.10.2017 г., ЕТ е осъден да заплати тази сума, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на част от терен, заедно с изградено бетонно помещение с площ 24.65 кв. м., използвано за търговска дейност, находящо се на територията на пазар „Борово”, ведно със законната лихва от 07.11.2017 г. Отхвърлителното първоинстанционно решение за разликата до пълния предявен размер от 26 373.22 лева е потвърдено и в тази част въззивният съдебен акт не е предмет на настоящото производство.

В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Оспорват се изводите на съда относно собствеността на процесния имот и противопоставимостта на ищеца на: договора за наем между „Красна поляна” ЕООД и третото лице помагач – „Алкатрас” ЕООД и договора за съвместна дейност между последния и ЕТ. Касаторката счита, че е ползвала имота по силата на договора за съвместна дейност, а задължението за плащане на наем е на третото лице – помагач, което сочи на неоснователност на предявения срещу нея иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението на основанията за достъп до касация се поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по въпросите: 1. Ищецът собственик ли е на ресторант „Борово” и част от същия ли е обектът, ползван от жалбоподателката, за която част ищецът претендира обезщетение и 2. Разполага ли „Красна поляна” ЕООД – в ликвидация с правомощието да сключва договор за наем за ресторант „Борово”; Сключеният договор за наем между това дружество и „Алкатрас” ЕООД, както и договорът за съвместна дейност между „Алкатрас” ЕООД и ЕТ, противопоставими ли са на ищеца. Твърди се, че по тези въпроси е даден отговор, противоречащ на закона и на събраните доказателства, поради което въззивното решение е очевидно неправилно. Доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК възпроизвеждат съдържащите се в касационната жалба оплаквания.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Пазари Юг” ЕАД е заявил становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол. Счита, че въпросите не съответстват на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК, а са пряко свързани с правилността на въззивното решение. В отговора се изтъква, че не е налице и квалифицирана форма на неправилност по см. на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Изразено е становище и за неоснователност на касационните оплаквания, с искане за присъждане на разноски.

По делото не е постъпил отговор от „Алкатрас” ЕООД - трето лице помагач на ответницата /сега касационна жалбоподателка/.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При постановяване на атакуваното решение за частично уважаване на предявения от „Пазари Юг” ЕАД иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съдебен състав, след самостоятелна, подробна преценка на доказателствата по делото, вкл. събраните по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, е приел за безспорно, че процесният имот е разположен на част от терена на общинския пазар „Борово” в [населено място], който е бил общинска собственост, впоследствие апортиран в капитала на „Пазари-Перуника” ЕАД, последното преобразувано чрез вливане в ищцовото дружество. Отчетена е липсата на данни за това, изграждането на помещението, за което се претендира обезщетение, и на предходно съществувалия ресторант „Борово”/премахнат през 2006 г./, да е извършено въз основа на учредено право на строеж. След обсъждане на писмените доказателства и на показанията на разпитаната във въззивното производство свидетелка С. Ц., апелативният съд е приел за доказано фактическото ползване на процесния обект от ответницата, легитимираща се като правоприемник на търговското предприятие на съпруга й М. М., но само за част от исковия период – 10.01.2014 г. – 31.10.2017 г.

Решаващият въззивен състав е отхвърлил възраженията на ответницата, основани на договор за наем от 01.05.2004 г. на ресторант „Борово”, по съображения, че липсват данни процесният павилион да е бил част от съборения ресторант. Евентуално, въз основа на АОС № 366/10.02.1999 г. и при зачитане на неговата доказателствена сила, съдът е приел, че не е установено към датата на сключване на наемния договор от 01.05.2004 г. имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление на наемодателя „Красна поляна” ЕООД, за да има право това дружество да го предоставя под наем с обвързващо за Столична община правно действие, съответно, с обвързващо действие спрямо „Пазари – Перуника” ЕАД, в чийто капитал е бил апортиран целият терен на пазар „Борово”, и спрямо ищеца, като универсален правоприемник на последното дружество. Изложени са и самостоятелни мотиви във връзка с максималния срок на действие на наемния договор, прекратен най-късно на 01.05.2014 г., поради което не би могъл да съставлява правно основание за ползване на имота. Отделно от това, апелативният съд е извел и изводи, основани на действащата към момента на сключване на наемния договор разпоредба на чл. 14, ал. 6 ЗОС относно невъзможността наети общински имоти да се преотстъпват за ползване, или да се ползват съвместно по договор с трети лица. Отчетена е и разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗОС, в редакция към момента на сключване на договора за съвместна дейност от 01.04.2005 г. между „Алкатрас” ЕООД и М. Бейрул М., регистриран като ЕТ „М. М. – Мечо”, с извод за нищожност на този договор, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, съответно – за невъзможност този договор да бъде валидно правно основание за ползване на имота от ответницата, като правоприемник на ЕТ „М. М. – Мечо”.

Въззивният съдебен състав е отхвърлил и правопогасяващото възражение на ответницата, приемайки за приложима общата 5-годишна давност, а не специалната такава по чл. 111, б.”а” ЗЗД.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, обжалваният съдебен акт трябва да страда от особено тежки пороци, изразяващи се в прилагане на закона в неговия противоположен смисъл или явна необоснованост, които да се констатират само от мотивите към решението, без необходимост от преценка за обоснованост, материална и процесуална законосъобразност. В случая, касаторката е обосновала това самостоятелно основание за допускане на обжалването с доводи, идентични с поддържаните в касационната жалба мотивирани оплаквания за неправилност на въззивното решение. Преценката на основателността на тези доводи би могла да се реализира само в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК, което изключва проявлението на посоченото самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. Видно от мотивите към обжалваното решение на въззивния съд е, че те обективират неговата решаваща правораздавателна дейност, въз основа на извършена самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото. Не се констатира явна необоснованост на фактическите изводи, нито превратно прилагане на закона, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Формулираните от касационната жалбоподателка въпроси биха могли да бъдат преценявани само в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквато в случая не се поддържа изрично. Независимо от това, както всъщност се сочи и в самото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поставените въпроси са пряко относими към правилността на обжалваното решение. Въпросите са фактически, а не правни, поради което не удовлетворяват основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

При този изход на делото, на ответника по касация следва да се присъдят разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер на 1 400 лв., доказани с приложените към писмения отговор и към списъка по чл. 80 ГПК: договор за правна защита и съдействие и извлечение от банкова сметка.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2624 от 27.11.2019 г. по т. д. № 3722/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, единадесети състав.

ОСЪЖДА Ю. С. М., действаща като ЕТ „Ю. М. – Мечо”, да заплати на „Пазари Юг” ЕАД сумата 1400 /хиляда и четиристотин/ лева – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: