Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на пети април две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ч. ЧЛЕНОВЕ: С. П. Р. Д. при секретар Ж. М. и с участието на прокурора М. Т. изслуша докладваното от съдията Р. Д. по административно дело № 7906 / 2021 г.
Производството е по реда на чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на[Фирма 3], [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, [улица], чрез процесуалния представител адв. Б. П., срещу Решение № 3730 от 09.06.2021 г., постановено по адм. дело № 2024/2020 г. по описа на Административен съд София град. С него е отхвърлена подадената от дружеството жалба срещу Ревизионен акт (РА) СФР19-РД77-49/25.10.2019 г., издаден от органи по приходите в Д. Р. и събиране на вземания, отдел Ревизионен контрол в Столична община, потвърден с Решение № СОА20-РД28-1/10.01.2020 г. на Кмета на Столична община и в полза на местната администрация са присъдени разноски.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Възраженията на касатора са насочени изцяло срещу преценката на първоинстанционния съд за дължимост на данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО). Наведени са доводи, че към момента на придобиване двата имота са били отредени за жилищно застрояване, но тяхното предназначение е променено на терени за локални градини и озеленяване с приетия впоследствие през 2009 г. общ устройствен план. До момента местната администрация не е предприела действия по реализиране на отчуждителна процедура за имотите, което ограничава недопустимо правото на собственост на дружеството и е в нарушение на Конституцията на Р. България и Европейската конвенция за правата на човека. В касационната жалба са развити подробни съображения. Искането от съда е да отмени първоинстанционното решение и процесния РА, както и в негова полза да бъдат присъдени направените разноски за водене на делото.
Ответникът по касационната жалба Кметът на Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. С. В., оспорва жалбата по съображения в писмено становище и моли съда да отхвърли същата като неоснователна, както и в негова полза да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и частична основателност на касационната жалба относно недължимост на ТБО.
Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и след служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред административния съд е законосъобразността на РА № СФР19-РД77-49/25.10.2019 г., издаден от Е. К. и В. П., органи по приходите в Д. Р. и събиране на вземания, отдел Ревизионен контрол в Столична община, потвърден с Решение № СОА20-РД28-1/10.01.2020 г. на Кмета на Столична община, с който на[Фирма 3] са определени задължения за ДНИ в размер на 23 452,75 лв. главница и лихви за просрочие в размер на 7 492,48 лв. и ТБО в размер на 68 751,25 лв. - главница и лихви за просрочие в размер на 24 945,84 лв., или публични вземания в общ размер на 124 642,32 лв.
От фактическа страна съдът е установил, че процесното ревизионно производство е образувано със Заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) с рег. № СФР19-РД01-45/02.07.2019 г., издадена от Е. К. К., на длъжност началник отдел в дирекция РВС-СО, отдел Ревизионен контрол, с обхват задължения за ДНИ и ТБО на дружеството за периодите от 01.01.2014 г. до 31.12.2018 г. Извършените процесуални действия и констатациите на органите по приходите са възприети и разгледани от съда в хронологична последователност. Резултатите от ревизията са обективирани в Ревизионен доклад № СФР19-ТД26-201/02.09.2019 г., който е изготвен в срока по чл. 117, ал. 1 ДОПК. Въз основа на доклада е издаден РА № СФР19-РД77-49/25.10.2019 г., обжалван и потвърден от Кмета на Столична община с Решение № СОА20-РД28-1/10.01.2020 г.
От правна страна по делото е прието, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в резултат на надлежно възложено ревизионно производство, в хода на което не са допуснати съществени процесуални нарушения. Преди да отхвърли жалбата срещу РА, решаващият съд е изключил от предмета на правния спор въпросите за отчетната стойност на имотите и размера на задълженията. Експертното заключение по делото е отчетено като обективно и компетентно, но неотносимо за разрешаването на повдигнатия спор, свързан с дължимостта на публичните задължения изобщо. Крайното заключение на съда е, че процесните имоти с площ от 456 кв. м. и 248 кв. м. (по скица, а по документи за собственост - 232 кв. м.), находящи се гр. София, район К. П. подлежат на облагане с местен данък съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ за периода 2014 - 2018 г. Имотите са декларирани надлежно от дружеството по реда на чл. 17, ал. 1 ЗМДТ като отчетната им стойност е 1 603 102,54 лв. за първия и съответно 871 863,95 лв. за втория. Последните безспорно се намират в строителните граници на населеното място, което води до облагане с ДНИ, независимо от конкретното предназначение по смисъла на чл. 8, ал. 1 от Закона за устройството на територията (ЗУТ). Не са налице предвидените от закона изключения и/или предпоставки за освобождаване от облагане с данък. В настоящия случай имотите са декларирани като недвижими нежилищни имоти частна собственост и нямат характер на такива за задоволяване на обществени потребности на населението. Освен това, същите се водят в баланса на дружеството по материалните счетоводни сметки и не са подавани коригиращи декларации по реда на ЗМДТ.
По отношение на ТБО за периода 2014 - 2018 г. съдът е приел, че по делото липсва спор относно предоставянето на услугите по чл. 62 ЗМДТ по събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци от общината от страна на Столична община. Естеството на ТБО като възнаграждение за извършени услуги предполага те да се предоставят реално, за да е дължима таксата. В съответствие с разпоредбата на чл. 8, ал. 5 ЗМДТ, Столичният общински съвет издава наредба за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги (НОАМТЦУПСО), предоставяни от Столична община. Двата нежилищни имота попадат в границите на организирането сметосъбиране и сметоизвозване съгласно приложените заповеди на Кмета на Столична община. Дружеството не е подавало декларации за освобождаване от такса по чл. 27 от Наредбата, но е подавало ежегодно декларации съгласно чл. 23, ал. 1 от Наредбата за 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г., с които е заявявано ползване на 1 бр. съд за отпадъци с вместимост 1 100 л. при честота на извозването веднъж седмично. Размерът на задължението е определен при спазване на чл. 26, ал. 1 от Наредбата за 2014 г. и чл. 66 ЗМДТ и чл. 18, ал. 2 от Наредбата за ревизираните периоди от 2015 г. до 2018 г.
С Решение № 4352 от 01.07.2021 г. и Решение № 4694 от 12.07.2021 г. по делото, първоинстанционният съдебен състав е отстранил допуснатите фактически грешки, свързани с изписването на процесния ревизионен акт. Вместо РА № СФР19-РД77-49/25.10.2019 г., на няколко места в мотивите на решението и в диспозитива се цитира РА № СФР12-РД28-1/10.01.2020 г.
Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
С обжалваното решение Административен съд София - град правилно е отхвърлил жалбата на[Фирма 3] срещу РА № СФР19-РД77-49/25.10.2019 г., издаден от органи по приходите при СО, потвърден с Решение № СОА20-РД28-1/10.01.2020 г. относно определените задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за периода от 01.01.2014 г. до 31.12.2018 г. При постановяване на крайния съдебен акт не е допуснато нарушение на материалния данъчен закон. Съдът е извършил дължимата преценка за законосъобразност на оспорения акт на всички основания по чл. 146 АПК, установените факти и доказателствата са разгледани в тяхната цялост и взаимообвързаност, правните изводи по спорния въпрос са ясни и разбираемо формулирани.
Основният довод, който се повдига отново в жалбата на касатора, е за неправилност на заключението на съда за дължимост на публичните задължения, предвид промяната в статута на имотите. Според аргументите, фактите по делото обуславят противоположен извод, тъй като правата на собственост са ограничени, включително възможността на търговското дружество да използва имотите по стопански начин като реализира инвестиционните си намерения с цел да извлече печалба. Аргументите в касационната жалба за отмяна на съдебното решение не могат да бъдат споделени.
Действително се установява, че съгласно Закона за устройството и застрояването на столичната община (ЗУЗСО) и приетия общ устройствен план с Решение № 697 от протокол 51/51/19.11.2009 г. и Решение № 960/16.12.2009 г. на МС, предназначението на двата недвижими имота е променено от жилищно застрояване на терени за локални градини и озеленяване. Само по себе си посоченото обстоятелство, нито в съвкупност с факта, че не е налице проведена отчуждителна процедура с цел окончателно уреждане на отношенията със собственика по повод промяната на предназначението, не води до извод за недължимост на данък върху недвижимите имоти. Този извод се потвърждава и от Решение № 11 от 26.11.2013 г. на Конституционния съд, постановено по конституционно дело № 20/2013 г., според което, Определянето на имоти за нуждите на зелената система в гр. София, невъзможността да се осъществи застрояването им и дългият срок за провеждането на отчуждителните процедури по чл. 17 ЗУЗСО, ограничават възможностите на собствениците да ползват имотите си пълноценно, но тези ограничения и недостатъчната диференциация в облагането обаче не са от такова естество, че да извадят имоти от гражданския оборот, както твърдят вносителите, нито да ги направят негодни за облагане обекти. Макар и в ограничени случаи, ползването на такъв имот със стопанска цел е възможно и този имот представлява имущество, освобождаването от данък на което може да се извърши само изрично и само със закон..
Съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната поземлени имоти в строителните граници на населените места, като данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти (чл. 11, ал. 1 ЗМДТ). В съответствие с установените факти решаващият съд логично е приел, че в случая се касае за недвижими поземлени имоти, собственост на касатора, които попадат в строителните граници на Столична община и поради което за тях е дължим данък. Правилни са изложените мотиви, че процесните поземлени имоти не попадат в хипотезите на чл. 10, ал. 2 - 4 ЗМДТ, за да бъдат изключени от облагане и не намира приложение разпоредбата на 24 ЗМДТ, водеща до освобождаване от данъчния дълг. Настъпилата промяна в предвиждането на общия устройствен план от края на 2009 г. относно статута на имотите не оказва влияние върху задължението за заплащане на местен данък в случая.
Направеното заключение от съда е в съответствие с разпоредбата на чл. 13 ЗМДТ, съгласно която, данъкът се заплаща независимо дали имотите се ползват или не. Данъкът е определен по декларация по чл. 14 ЗМДТ и няма доказателства да е декларирано обстоятелство, водещо до корекция или отпадане на задължението. Решаващият състав е обсъдил наведените възражения от жалбоподателя като обосновано е приел, че бездействието на Столична община да предприеме необходимите действия по отчуждаване не подлежи на съдебен контрол в хода на настоящото съдебно производство, респективно защитата на правата не следва да бъде реализирана по реда на чл. 156 ДОПК. В този смисъл цитираната в касационната жалба практика на СЕС във връзка с ограничаване правата на частна собственост е неприложима при разрешаването на възникналия данъчноправен спор между страните. Действащата нормативна уредба не предвижда пълна или частична недължимост на данък в настоящата хипотеза.
Поради горните съображения се явява правилен изводът за законосъобразност на акта в тази част. Останалите доводи на решаващия съд са обосновани и се споделят от настоящия касационен състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК, следва да бъде направено препращане към мотивите на първоинстанционния съд.
Доводите за незаконосъобразност на РА по отношение на задълженията за ТБО за периода 2014- 2018 г. и неспазване на принципа замърсителят плаща не могат да бъдат споделени. Определянето размера на компонентите по чл. 62, т. 2 и т. 3 ЗМДТ на база отчетната стойност на имотите не е в пряко противоречие със сочената от касатора практика на СЕС - Решение от 16.07.2009 г. по преюдициално дело С-254/08 (ECLI:EU:C:2009:479). Аргументи по съществото на спора не могат да бъдат извлечени и от аналогията с практиката на СЕС по приложението на Директива 2006/112/ЕО на Съвета (ДДС). Поначало СЕС не изключва възможността, размерът на таксата да се определя по критерии, различни от действително генерираните количества отпадъци, които са съобразени с вида, площта, предназначението и др. характеристики на притежаваните от касатора недвижими имоти.
В цитираното решение по дело С-254/08 СЕС приема, че действащото общностно право допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране, като националната юрисдикция следва да провери въз основа на представените ѝ конкретни данни от фактическа и правна страна дали оспорената пред нея такса за обезвреждането на вътрешните твърди битови отпадъци не води до положение, при което на определена категория притежатели се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат. Според т. 46 от същото решение: Що се отнася до финансирането на разходите за управление и обезвреждане на битовите отпадъци, доколкото това е услуга, колективно предоставяна на група притежатели, по силата на член 15, буква а) от Директива 2006/12 държавите-членки са длъжни да гарантират, че по принцип всички ползватели на тази услуга в качеството им на притежатели по смисъла на член 1 от същата директива понасят колективно общия размер на разходите за обезвреждането на посочените отпадъци. При положение, че определянето на точния обем битови отпадъци, които се предават за събиране от всеки притежател често е трудно, а и скъпо, е допустимо използването на критерии, които се основават на производствения капацитет на притежателя, изчислен в зависимост от площта на ползваните от него недвижими имоти, както и от предназначението им, от една страна, и/или на естеството на произведените отпадъци, от друга, може да позволи да се изчислят разходите за обезвреждането на тези отпадъци и да се разпределят между отделните притежатели, доколкото тези два параметъра могат да се отразят пряко на размера на посочените разходи (т. 49 и т. 50, С-254/08).
В този смисъл е и т. 47 от Решението на СЕС от 18 декември 2014 г. по дело С-551/13 (SETAR, ECLI:EU:C:2014:2467), според което, при липсата на правна уредба на Съюза, налагаща на държавите членки конкретен метод относно финансирането на разходите по системата за управление на отпадъци, по избор на съответната държава членка това финансиране може да бъде осигурено както чрез такси, така и чрез налози или по какъвто и да е друг начин, и национална правна уредба, предвиждаща за целите на финансирането на управлението на такава система, например такса, изчислена въз основа на оценката на обема на генерираните отпадъци, а не върху действително произведеното и предадено за събиране количество, не може да се счита за противоречаща на Директива 2008/98/ЕО.
По делото е установено, че Столична община е предоставила и трите вида услуги съгласно чл. 62, т. 1, 2 и 3 от ЗМДТ: 1. Събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране; 2. Третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации; и 3. Поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. За целта са приложени заповеди на Кмета на Столична община за определяне на границите, в които общината е организирала сметосъбирането и сметоизвозването, обезвреждането на отпадъци в депо, а също и доказателства за поддържане на чистотата на територията за обществено ползване за процесните години. От[Фирма 3] не са подавани декларации за освобождаване от заплащане на ТБО, поради неизползване на имотите. За 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г. са подавани декларации по чл. 23, ал. 1 от Наредбата, които са оказали съответно влияние върху размера на таксата за ревизираните данъчни периоди, видно от констатациите в РА и доклада към него.
С оглед използването на имотите и при липса на спор относно параметрите на останалите компоненти на таксата за третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации и за поддържане на чистотата на териториите, не може да бъде прието принципното становище на касатора за тяхната недължимост. Законодателят не е обвързал дължимостта на първия компонент с фактическото предоставяне на услугата, а е приел, че услугата се предоставя винаги, когато общината ползва депо за обезвреждане на битови отпадъци. Съгласно чл. 71, т. 3 ЗМДТ таксата не се дължи единствено, когато общината няма депо или друго съоръжение. При тази нормативна уредба и фактът, че дружеството е субект по смисъла на чл. 64 във вр. с чл. 11 ЗМДТ, следва дължимостта на ТБО за ревизирания период съгласно изчисленията по РА. Последните се потвърждават и от приетата съдебно-счетоводна експертиза по делото, в която не се съдържат противоположни констатации от фактическа страна.
След надлежна проверка за законосъобразност на оспорения акт, административният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и своевременно направеното искане, на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК и чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и с оглед материалния интерес по делото на ответника се следват разноски в размер на 3 776,42 лв.
Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 3730 от 09.06.2021 г., постановено по адм. дело № 2024/2020 г. по описа на Административен съд София - град.
ОСЪЖДА[Фирма 3], [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, [улица], да заплати на Столична община юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 776,42 лв. (три хиляди седемстотин седемдесет и шест лева и четиридесет и две стотинки).
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ МАРИНИКА ЧЕРНЕВА
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ СВИЛЕНА ПРОДАНОВА
/п/ РОСИЦА ДРАГАНОВА