О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 823София, 13.03.2025 година
Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 817/2023 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. А. от [населено място], [община], област Варна против решение № 1672 от 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 1972/2022 г. на Варненски окръжен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Провадийски районен съд решение № 21 от 08.02.2019 г. по т. д. № 67/2018 г., с която, по предявен от „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 422 ГПК, е признато за установено, че А. Д. А. дължи на банката: сумата 9241.96 лв. – главница по договор за кредит, ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от 15.03.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата 4564.89 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 08.05.2012 г. до 08.03.2018 г. и сумата 2777.72 лв. – законна лихва за периода от 15.03.2018 г. до 11.03.2021 г., които вземания са предмет на заповед № 215 от 16.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист № 240 от 17.03.2021г., издадени по ч. гр. д. № 298/2021 г. на Провадийски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че за част от вземанията за главница и за възнаградителни лихви по процесния договор за банков кредит не е изтекла погасителната давност, както и с извода, че по отношение на вземането за лихви е приложима общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката давност по чл. 111, б. “в“ ЗЗД. Излага подробни съображения срещу застъпеното от решаващия състав становище, че давността започва да тече след изтичане на крайния срок на договора, като, позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, поддържа, че началото на давността е падежът на всяка отделна погасителна вноска. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и във връзка с преценката на въззивния съд, че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена предсрочна изискуемост; 2. Прилага ли се 3-годишната погасителна давност за вземания за възнаградителна лихва, инкорпорирани в уговорените погасителни вноски по договор за банков кредит, както и за мораторната лихва“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, съответно: решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о., решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на IV г. о. и др. (за първия въпрос) и решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на II т. о. и решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на II т. о. (за втория въпрос). Освен това се твърди, че обсъждането на тези въпроси би допринесло за точното прилагане на закона.
При условията на евентуалност е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта, аргументирана с прилагането на института на погасителната давност в явно противоречие със закона.
Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 13.04.2023 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между „С. Ж. Е. АД (чийто универсален правоприемник е „Банка ДСК“ АД), от една страна, и ответницата А. Д. А. от [населено място], [община], от друга страна, е сключен договор за кредит „Експресо“ от 08.03.2011 г., по силата на който на физическото лице е отпуснат, съответно е усвоен, заем в размер на 10 286 лв., подлежащ на погасяване за срок от 84 месеца, чрез равни месечни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, при краен срок за издължаване – 08.03.2018 г.; Уговорено е заплащане на възнаградителна лихва в размер на 15.45 % годишно (която не е променяна през целия срок на договора), както и наказателна надбавка 6 % към договорения лихвен процент при забава в плащането на месечната вноска; Последното плащане по кредита е от 08.05.2012 г., след което обслужването му е преустановено, но банката не се е възползвала от предвидената в договора възможност да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за неоснователност на възражението на ответницата за нищожност на клаузите за възнаградителната и за наказателната лихва.
На първо място, преценил е, че посочените клаузи не са неравноправни. Според решаващия състав, макар в договора за кредит да е предвидено, че възнаградителната лихва е променлива величина, като част от размера й се определя от банката еднолично и по неясни критерии, предвид факта, че първоначално уговореният и посочен в договора размер от 15.45 % не е бил променян през целия срок на договора, то установяването на недействителността на тази клауза няма да има отражение върху размера на дълга, тъй като, при констатиране на нейната нищожност, респективно че не е налице възможност за едностранна промяна на лихвените нива, договорът ще действа за целия си срок при първоначално договорения лихвен процент, което всъщност се е случило в настоящия казус.
На второ място, за неоснователно съдебният състав е счел и възражението на ответницата, че клаузата от договора, касаеща размера на възнаградителната лихва, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради прекомерност и свръх печалба. Посочил е, че преценката за нищожност следва да бъде извършена при отчитане на фактите (социално икономическите условия) към момента на сключване на сделката, като освен съпоставянето на размера на договорната лихва с размера на законната лихва за забава, в качеството му на законодателно фиксиран коректив, следва да бъдат взети предвид и начинът, и срокът за погасяване на вземането, както и наличието или липсата на предоставени обезпечения. Приел е, че в случая към датата на сключване на процесната сделка през 2011г. икономическите условия са били такива, че обичайните лихви по потребителски кредити са съпоставими по размер с този предвиден в настоящия договор, който освен това е само с 5 % по-висок от размера на законната лихва. С оглед на това, отчитайки и факта, че процесният кредит не е обезпечен, а също и предвид относително дългия му срок (седем години), въззивният съд е стигнал до извод, че размерът на възнаградителната лихва не е прекомерен, съответно клаузата, която го урежда не е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
По същите съображения е приел, че не е нищожна и клаузата за наказателна лихва, която е преценил като неустойка по своя характер. Посочил е, че размерът й – 21.45 % – е приблизително равен на двойния размер на законната лихва за забава, от което е заключил, че същата не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Като неоснователно въззивната инстанция е счела и възражението за погасяване на вземанията по давност. Позовавайки се на практиката на ВКС, в т. ч. и на мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. ОСГТК на ВКС, е приела, че при разсрочване на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. “в“ ЗЗД; задължението продължава да бъде едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради това е формирала извод, че меродавен за определяне на началото на давностния срок, който е общият 5-годишен (а не специалният 3-годишен) по отношение на дълга по договора за кредит, чието погасяване е разсрочено на месечни анюитетни вноски, не е падежът на отделните вноски, а моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост или е настъпил крайният срок на задължението. Предвид липсата на доказателства в случая да е била обявена предсрочна изискуемост на процесния кредит, решаващият състав е счел, че давността по отношение на претенциите за главница и за възнаградителна лихва е започнала да тече от уговорения в договора краен срок за погасяване – 08.03.2018 г., като към момента на сезиране на съда – 15.03.2021 г., тя не е изтекла. Ето защо, е приел, че претендираните от ищеца суми, които кореспондират с установения от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, за които няма спор, че не са заплатени от ответницата, са дължими.
По отношение обаче на вземането за наказателна лихва (неустойка за забава) въззивният съд е преценил, че е погасено по давност, тъй като, доколкото неустойката не е част от главното парично задължение, чието разсрочено погасяване е предмет на договора за кредит, за нея е приложим 3-годишният срок по чл. 111, б. “б“ ЗЗД, който тече от падежа на всяка погасителна вноска и в случая същият е изтекъл. Поради това, след отмяна на първоинстанционното решение, претенцията за наказателна лихва в размер на 2 616.19 лв. е отхвърлена.
С оглед мотивите на обжалвания акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените от касатора въпроси са осъществени както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да са обуславящи изхода на конкретното дело, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съответно: Първият въпрос е разрешен в противоречие с постановеното след образуване на настоящото производство Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че: При уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска; При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост. Вторият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в посочените от касатора решения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1672 от 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 1972/2022 г. на Варненски окръжен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Провадийски районен съд решение № 21 от 08.02.2019 г. по т. д. № 67/2018 г., с която, по предявен от „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл. 422 ГПК, е признато за установено, че А. Д. А. дължи на банката: сумата 9241.96 лв. – главница по договор за кредит, ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от 15.03.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата 4564.89 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 08.05.2012 г. до 08.03.2018 г. и сумата 2777.72 лв. – законна лихва за периода от 15.03.2018 г. до 11.03.2021 г., които вземания са предмет на заповед № 215 от 16.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист № 240 от 17.03.2021г., издадени по ч. гр. д. № 298/2021 г. на Провадийски районен съд.
УКАЗВА на А. Д. А., в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 331.69 лв.
При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: