Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на М. Л. Г. от гр. [населено място] срещу Решение № 2183 от 03.04.2017 г. по адм. дело № 194/2017 г. по описа на Административен съд София град, трето отделение, 62 състав.

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на лицето срещу Ревизионен акт № Р-22221015001872-091-001 от 01.08.2016 г., издаден от началник сектор, възложил ревизията и главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 2175 от 13.12.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП, с който са установени задължения за данък върху доходите на физически лица – свободни професии, граждански договори и др. за 2008 г. в размер на 4 891, 27 лева и лихви за забава в размер на 4022, 72 лева и за 2009 г. в размер на 3399, 34 лева и лихви за забава в размер на 2176, 46 лева.

Касаторът твърди, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че от данните по делото се установява по категоричен начин, че задълженията по ЗДДФЛ за 2008 г. и за 2009 г. са погасени по давност на основание чл. 171, ал. 1 от ДОПК, считано до датата на издаване на процесния РА. Към касационната жалба прилага платежно нареждане за платени в полза на ТД на НАП София задължения по РА за 2009 г. в размер на 3399, 34 лева.Иска отмяната на решението и да се постанови друго, с което да се отмени РА.

Ответната страна - директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С., представлявана от юрк. К. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е и частично основателна.

Предмет на оспорване пред АССГ, 62 състав е бил Ревизионен акт № Р-22221015001872-091-001 от 01.08.2016 г., издаден от началник сектор, възложил ревизията и главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 2175 от 13.12.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП, с който по отношение на М. Л. Г. са установени задължения за данък върху доходите на физически лица – свободни професии, граждански договори и др. за 2008 г. в размер на 4 891, 27 лева и лихви за забава в размер на 4022, 72 лева и за 2009 г. в размер на 3399, 34 лева и лихви за забава в размер на 2176, 46 лева.

Основният спорен въпрос е дали задълженията по ЗДДФЛ – главница и лихви, установени с процесния РА са погасени по давност.

Според решаващия съд жалбата на М. Л. Г. срещу РА се явява неоснователна. Прието е, че срокът по чл. 109, ал. 1 от ДОПК не е изтекъл към датата на възлагане на ревизията / с връчване на първата ЗВР № 1309731 от 23.10.2013 г./. На следващо място, в мотивите на съдебния акт е отразено, че давността е материалноправен институт, не се прилага служебно и с изтичането й се погасява правото да се събере по принудителен ред публичното вземане, което означава, че РА е материалнозаконосъобразен, дори и при изтекъл давностен срок, доколкото публичното вземане продължава да съществува и не е налице пречка то да бъде определено по основание и размер. В обобщение АССГ е формирал извод, че позоваването от страна на ревизираното лице на нормите за давността по ЗЗД е неотносимо към предмета на спора, тъй като приложими са разпоредбите на чл. 171 и сл. от ДОПК и съответно, е приел, че РА е издаден при правилно прилагане на материалния закон.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно по следните съображения:

Касационната инстанция намира, че при постановяване на обжалвания съдебен акт първоинстанционният съд въобще не е разгледал по същество направеното от РЛ възражение за погасени по давност задължения / главница и лихви/, установени с оспорения РА за 2008 г. и 2009 г. / по ЗДДФЛ/. Съдът само е изследвал дали е изтекъл преклузивния срок по чл. 109, ал. 1 от ДОПК / за който се следи служебно и не е необходимо да има възражение от страна на ревизирания субект/ и съответно, е цитирал нормите на чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК,приемайки, че с изтичането на давността се погасява правото да се събере по принудителен ред публичното вземане и не води до незаконосъобразност на РА.

В процесния случай решаващият съд е бил длъжен да формира изрични мотиви дали е изтекъл или не 5 – годишният давностен срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК предвид поддържаното от ревизираното лице възражение за изтекла давност. В тази връзка следва да се посочи, че неправилното позоваване от страна на адресата на РА на чл. 110 и сл. от ЗЗД не изключва служебното задължение на първоинстанционния съд да издири и приложи съответните разпоредби / на чл. 171 и сл. от ДОПК/.

На първо място, по отношение на задълженията по ЗДДФЛ за 2008 г. – главница и лихви, давностният срок е започнал да тече от 01.01.2010 г. и е изтекъл на 31.12.2014 г. ЗВР № 1309731 от 23.10.2013 г. е връчена на РЛ на 12.11.2013 г., което означава, че към този момент са изтекли 3 години, 10 месеца и 11 дни от давностния срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК. Със започването на ревизията давността се смята за спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК –до издаването на акта, но за не повече от една година. Първият РА е издаден на 04.08.2014 г., т. е. преди изтичането на едногодишния срок по чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК /спирането е за срок от 8 месеца и 22 дни/. С издаването на РА съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК давността се смята за прекъсната и започва да тече нова давност. В процесния случай първият РА е отменен с решение на директора на дирекция „ОДОП“ – гр. С., поради което давността не се смята за прекъсната, т. е. за времето от издаване на РА – 04.08.2014 г. до 02.10.2014 г. е изтекъл срок от 1 месец и 28 дни. За времето на обжалване на РА по административен ред от 03.10.2014 г. до 06.03.2015 г. / датата на решението на решаващия орган/давността се смята за спряна. Считано от 07.03.2015 г. / датата след произнасянето от решаващия орган/ давността е спряла на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК за остатъка на едногодишния срок / от връчването на първата ЗВР/, т. е. до 15.04.2015 г. Към 01.08.2016 г. остатъкът от давностния срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК е изтекъл. Без значение е спирането на ревизията по реда на чл. 34 от ДОПК.

Следователно, процесният РА е издаден на 01.08.2016 г., т. е.след изтичането на 5-годишния срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК по отношение на задълженията по ЗДДФЛ за 2008 г./ главница и лихви/, което изрично е било установено и от решаващия орган видно от решение № 2175 от 13.12.2016 г.

Съобразно изложеното, необосновано съдът е приел, че изтеклата погасителна давност не е основание за отмяна на РА, а само погасява възможността за принудително изпълнение на определените публични задължения. Този извод се опровергава от разпоредбата на чл. 168, т. 3 от ДОПК, която сочи давността като начин на погасяване на публично вземане, наред с плащането по т. 1 и прихващането по т. 2. При изрично възражение на ревизираното лице за изтекла погасителна давност и извод за основателност на същото, то следва да се приеме, че с погасяването му публичното задължение, установено с РА, престава да е дължимо. Тъй като с РА могат да се установяват само съществуващи и изпълняеми публични задължения, то погасяването им по давност обуславя извод за неговата незаконосъобразност. До друг извод не се следва и от анализа на нормите на чл. 171, ал. 3 и чл. 174 от ДОПК при липса на осъществени прихващания или доброволно изпълнение. Тъй като давността не се прилага служебно, то при упражнено възражение от данъчно задълженото лице, изтичането й е следвало да бъде съобразено от съда, а не е било сторено. Това налага отмяната на решението в посочената му част заедно с отмяна на РА относно задълженията по ЗДДФЛ за 2008 г. – главница и лихви.

На второ място, относно задълженията по ЗДДФЛ за 2009 г. давностният срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК не е изтекъл към датата на издаване на обжалвания РА /01.08.2016г./. Срокът започва да тече от 01.01.2011 г. и изтича на 31.12.2015 г., като междувременно ЗВР е връчена на 12.11.2013 г. Към тази дата са изтекли само 2 години, 10 месеца и 11 дни от давностния срок. Давността се смята за спряна за срок до 1 година, считано от 12.11.2013 г., а междувременно е издаден първият РА – 04.08.2014 г., който е отменен с решение на директора на дирекция „ОДОП“ – гр. С. от 06.03.2015 г. Т.е. за времето от 04.08.2014 г. до 02.10.2014 г. вкл. давността не се смята за прекъсната и спряна поради отмяната на първия РА / т. е. изтекъл е срок от 1 месец и 28 дни/. За времето на обжалване на РА по административен ред от 03.10.2014 г. до 06.03.2015 г. / датата на решението на решаващия орган/давността се смята за спряна. Считано от 07.03.2015 г. / датата след произнасянето от решаващия орган/ давността е спряла на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК за остатъка на едногодишния срок / от връчването на първата ЗВР/, т. е. до 15.04.2015 г. До датата на издаване на процесния РА / 01.08.2016 г./ 5-годишният срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за задълженията по ЗДДФЛ за 2009г. не е изтекъл. Следователно, изводът на съда за материална законосъобразност на РА в тази му част е правилен. Без значение за спора в тази част е извършеното от ревизираното лице плащане на задължението по РА – главница за 2009 г. съгласно представеното с касационната жалба доказателство – платежно нареждане от 15.05.2017 г. / прил. на л. 4 от делото/. То би имало значение в производство по принудително изпълнение на РА.

С оглед изхода на спора, в полза на касатора не се следват разноски поради липсата на заявено искане за присъждането им, а в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за касационната инстанция съобразно частичното отхвърляне на жалбата на ревизираното лице.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от АПК, Върховен административен съд, състав на Осмо отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2183 от 03.04.2017 г. по адм. дело № 194/2017 г. по описа на Административен съд София град, трето отделение, 62 състав в частта, в която е отхвърлена жалбата на М. Л. Г. срещу Ревизионен акт № Р-22221015001872-091-001 от 01.08.2016 г., издаден от началник сектор, възложил ревизията и главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 2175 от 13.12.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП относно данък върху доходите на ФЛ – свободни професии, граждански договори и др. за 2008 г. в размер на 4891, 27 лева и лихви за забава в размер на 4022, 72 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ по жалбата на М. Л.Г.Р акт № Р-22221015001872-091-001 от 01.08.2016 г., издаден от началник сектор, възложил ревизията и главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 2175 от 13.12.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП относно данък върху доходите на ФЛ – свободни професии, граждански договори и др. за 2008 г. в размер на 4891, 27 лева и лихви за забава в размер на 4022, 72 лева. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА М. Л. Г. ЕГН [ЕГН] да заплати на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Решението не подлежи на обжалване.