Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д., представляван от адв. А. К., срещу въззивно решение № 1029/21.05.2020 г. постановено повъзз. гр. д. № 2592/2019 г. по описа на Апелативен съд– София, с което след отмяна на разпореждане № 962 от 14.03.2019 г. по ч. гр. д. № 354/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлена молбата на касатора за признаване и допускане изпълнението на Решение от 08.12.2016 г. по дело № В5QZ801R на Окръжен съд Б. Ц в [населено място], О. К и С. И, с което Б. Р. Г. е осъден да заплати на Д. Д. сумата от 10 410 британски лири, със законната лихва от 08.12.2016 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е недопустимо, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.

Ответникът по жалбата – Б. Р. Г., представляван от адв. Т. К., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 60454/04.06.2021 г. касационното обжалване е допуснато по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да следи служебно за допустимостта на производството; и за дължимите процесуални действия във връзка с доклада, задължаващи съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, респ. да им укаже обстоятелствата, които се нуждаят от доказване в производството по чл. 622, ал. 2, вр. с чл. 623, ал. 6 ГПК.

В отговор на изведените въпроси следва да се имат предвид принципните разрешения, приети с т. 5 от ТР №1/09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК и ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, че въззивният съд и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на материалноправния спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Въззивният съд следи служебно за редовността на искането, с което е сезиран и сам следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като в случай, че указанията не бъдат изпълнени, акта на първата инстанция следва да се обезсили и производството по делото да се прекрати.

В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК), въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивна правна норма, която е от значение за разрешаването на спора. В този смисъл, въззивната инстанция има задължение да даде указания относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест, да съдейства и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК), включително и когато се налага установяване съдържанието на приложимо чуждо право. Така се осигурява изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия закон.

В производството по чл. 622, ал. 2, вр. чл. 623, ал. 6 ГПК както първоинстанционният, така и въззивният съд служебно следят за редовността на искането, което включва и проверка за редовността от външна страна на посочените в чл. 622, ал. 3 ГПК задължителни приложения към молбата на страната – препис от съдебното решение, заверен от постановилия го съд и удостоверение, когато акт на Европейския съюз изисква това. Тази проверка е необходима, за да се прецени спазени ли са формалните изисквания за разглеждане на искането по същество. При евентуална нередовност на приложените документи, съдът е длъжен да уведоми страните и да им предостави възможност да изразят становище, както и да даде указания за поправка на отстранимите пороци в същите.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че с Решение от 08.12.2016 г. по дело № В5QZ801R на Окръжен съд Б. Ц в [населено място], О. К и С. И, ответникът Б. Р. Г. е бил осъден да заплати на Д. Д. общо сумата 10 410 британски лири, със законната лихва от 08.12.2016 г. до окончателното й изплащане. Решението е постановено в отсъствие на ответника, което въззивният съд е счел, че се установява от съдържанието на представения препис от съдебния акт. Като е посочил, че приложим в случая е Регламент (ЕС) №1215/2012 от 12 декември 2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, въззивният съд е приел, че са налице основания да се откаже признаването и изпълнението на решението. В тази връзка е констатирал, че от представените по делото писмени доказателства и удостоверението по чл. 53 от Регламент (ЕС) №1215/2012 не се установява ответникът да е бил редовно уведомен за воденото производство и за постановеното срещу него решение. Според вписаното в графи 4.3.2 и 4.5.1 от удостоверението, не е известна дата, на която документ за образуване на производството или еквивалентен документ да е връчен на ответника и не е известна дата, на която да му е връчено съдебното решение. Представеният от касатора формуляр за предявен от ответника насрещен иск в производството пред чуждия съд, също не установява факта, че ответникът е имал процесуална възможност да реализира защитата си срещу постановения съдебен акт. Прието е, че е налице е хипотезата на чл. 45, ал. 1, б. „б” от Регламент (ЕС) №1215/2012 и молбата за признаване и допускане изпълнението на съдебното решение следва да се отхвърли като неоснователна.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна молба по чл. 622, ал. 2, вр. чл. 623, ал. 6 ГПК за признаване на чуждестранно съдебно решение въз основа на Регламент (ЕС) №1215/2012.

С влизането в сила на Регламент (ЕС) №1215/2012 отпаднаха изискванията за специални съдебни производства по признаване и обявяване за изпълняемо на съдебно решение, постановено в друга държава-членка на ЕС (чл. 39 и чл. 45 от Регламента). Принципно, съгласно чл. 36, т. 1 и чл. 37, т. 1 от Регламент (ЕС) №1215/2012 решение, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специално производство, като когато страна по дело иска да се позове в държава членка на решение, постановено в друга държава членка, е достатъчно да представи препис от съдебното решение, което отговаря на необходимите условия за установяване на автентичността му и удостоверението, издадено съгласно чл. 53 от Регламента. Същевременно, на „заинтересованата страна“ е предоставена възможност в нарочно съдебно производство да поиска признаване на решението (чл. 36, т. 2), или да иска отказ за признаване на някои от посочените основания по чл. 45 от Регламента. В този смисъл е и новоприетата разпоредба (обн. ДВ, бр. 50/2015 г.) на чл. 622, ал. 2 ГПК, според която страната може да поиска съдът да откаже признаването на решението или да установи, че не са налице основания за отказ от признаването му въз основа на Регламент (ЕС) №1215/2012, като и в двата случая произнасянето на съда става с разпореждане, имащо значението на решение, постановено в исков процес (чл. 622, ал. 4 ГПК).

Съгласно чл. 622, ал. 3 ГПК, съдът се произнася по искането на страната за признаване въз основа на препис от съдебното решение, постановено в друга държава – членка на Европейския съюз, заверен от постановилия го съд, и удостоверение, когато акт на Европейския съюз изисква това. Документите се придружават с превод на български език.

В случая, правилно с оглед фактите по делото въззивният съд е приел, че Решение от 08.12.2016 г. по дело № В5QZ801R на Окръжен съд Б. Ц в [населено място], О. К и С. И, чието нарочно признаване по съдебен ред е поискано от ищеца, попада в обхвата на Регламент (ЕС) №1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (съгласно чл. 66 от Регламента, той се прилага за съдебни производства, образувани след 10.01.2015 г., или за съдебни спогодби, одобрени или сключени след 10.01.2015 г.). В нарушение обаче на нормите на чл. 37, б.”а” и б.”б” от Регламент (ЕС) №1215/2012 и чл. 622, ал. 3 ГПК, не се установява със сезиращата молба ищецът да е представил препис от съдебното решение, заверен от постановилия го съд, което изискване е предвидено от законодателя като необходимо условие за установяване на автентичността му. Представено е незаверено копие на Решение от 08.12.2016 г. по дело № В5QZ801R, а превода на същото не може да замести липсата на заверен от съда по произход препис от съдебен акт. В незаверено ксерокопие е представено и удостоверението по чл. 53 от Регламента, както и повечето от останалите приложени документи. Първоинстанционният и въззивният съд не са констатирали тези нередовности на молбата, налагащи оставянето й без движение и даването на указания към страната да ги отстрани. Както се посочи в отговорите на правните въпроси, като съд по съществото на спора, въззивната инстанция има задължение да следи служебно за редовността на искането, с което е сезирана и сама следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В нарушение на тези си процесуални задължения въззивният съд не е дал указания и възможност на страната за отстраняване на нередовностите в писмената форма на посочените в чл. 622, ал. 3 ГПК задължителни приложения към молбата за признаване на решението.

Изложеното налага обезсилване на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, който да извърши следващите се процесуални действия по чл. 129, ал. 2, вр. с чл. 622, ал. 3 ГПК. В случай, че указанията във връзка с редовността на производството не бъдат изпълнени, акта на първата инстанция следва да се обезсили и производството по делото да се прекрати.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1029 от 21.05.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2592/2019 г. по описа на Апелативен съд– София.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на апелативния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.