О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
Гр.София, 23.02.2022г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д.N.3156 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура и В. В. К. срещу решение №.10124/4.02.21 по г. д.№.4030/19 на АС София, ГО, 4с. - с което, след частична отмяна на реш.№.1891/14.03.19 по г. д.№.6905/18 /поправено с реш. от 8.05.19/ на СГС, І ГО, 18с., Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да плати на В. В. К. 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2 ЗОДОВ, като искът е отхвърлен за разликата до 500000лв. Ищецът обжалва решението в отхвърлителната му част, Прокуратурата на РБ - в осъдителната.
В.К. не взема становище по жалбата на Софийска апелативна прокуратура; последната оспорва неговата жалба.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ за основателен за сумата 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като образуваното срещу В.К. наказателно производство е било прекратено на основание чл. 369 НПК. От фактическа страна е прието, че: на 17.07.12 в 14.25ч. ищецът е бил задържан под стража за срок от 24ч. въз основа на заповед №.3-3/17.07.12 във връзка с разследване на престъпление по чл. 302 т. 1 пр. предпоследно, б.“а“ вр. с чл. 301 ал. 1 пр. 1 и 2, алт. 3 вр. с чл. 26 ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 2 и 4 НК /подкуп/ по образувано от СО-СГП ДП №.19П/12 по описа на СО СГП /върху заповедта е отбелязано, че е освободен на същия ден в 19, 25ч./; при задържането е извършен обиск и изземване, повдигнато е и обвинение; с постановление на прокурор при СГП от 17.07.12 по ДП 19П/12 по описа на СГП В.К. е задържан за срок до 72часа или до довеждането му пред съда, считано от 23.55 на 17.07.12, като е разпоредено мярката за процесуална принуда да се изпълни по отношение на задържаните по това производство в ареста на ОЗСА София в отделни килии; с определение от 20.07.12 по чнд №.С-198/12 /влязло в сила на 26.07.12 след потвърждаване от САС/ на ищеца е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“; с определение от 23.10.12 тя е променена в „парична гаранция“ в размер на 5000лв., а с постановление от 4.02.14 на прокурор от СГП - отменена на основание изтеклия срок, предвиден в чл. 234 ал. 8 НПК. С. З. №.К-13303/11.12.12 на министъра на вътрешните работи на В.К. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение като държавен служител в ГД“Борба с организираната престъпност“-МВР на основание прието за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина; фактически са описани обстоятелствата от обвинението, повдигнато от прокуратурата, цитирано е ДП №.19П/12 на СО при СГП и е отразено, че то е станало известно на обществото чрез средствата за масово осведомяване и по този начин е мотивирано уронване на престижа на МВР и виновно нарушение на ЕК за поведение на държавните служители в МВР. Съдът е проследил хронологично последващото развитие на наказателното производство - с постановление от 3.11.14 то е прекратено частично по отношение на ищеца поради неосъществяване на фактическия състав на престъплението „искане на подкуп“ на 8.05.12, на 5.07.12 и 17.07.12, като с определение от 15.03.15 по ч. н.д.№.С-203/14 по описа на СГС, НО, Іс., наказателното производство по ДП №.19П/12 е прекратено на основание чл. 369 ал. 2 вр. с ал. 1 НПК по отношение на ищеца; по искане „№.10433/13“ от 10.09.15 на Главния прокурор на РБ за възобновяване е образувано НД №.1285/15 по описа на ВКС, І НО, и с решение №.437/19.12.15 определението от 15.03.15 по нчхд №.С-203/14 е отменено по реда на възобновяването на наказателните дела и делото е върнато на СГС за довършване на процедурата по глава 26 НПК; с определение от 8.02.16 по нохд №.С-203/14, СГС, след като е констатирал, че СГП е внесла обвинителен акт срещу В.К., е прекратил производството по делото; въз основа на обвинителния акт е било образувано нохд №.С-26/16 на СГС, НО, 18с., като с протоколно определение от 2.12.16 наказателното производство е прекратено на основание чл. 369 ал. 4 /ред.ДВ бр. 42/9.06.15/ НПК /в мотивите съдът е посочил, че обвинителният акт страда от съществени недостатъци, които не могат да бъдат отстранени в съдебната фаза на производството, и не е годен да постигне определената от закона функция/; на 14.06.17 съдът повторно-на същото правно основание, регламентирано в чл. 369 ал. 4 НПК /същата редакция/, е прекратил наказателното производство и е удостоверил, че прекратяването е влязло в сила на 14.06.17; с решение от 28.09.17 по внд №.47/17 на САС е потвърдено разпореждането на съдията докладчик за връщане на протест срещу това определение. Подробно са описани и показанията на разпитаните свидетели относно търпените от ищеца болки и страдания вследствие обвиняването му /в това число установяващи, че бил физически и психически променен, измъчен, отслабнал, съсипан; от успешен полицай, участвал в много разработки срещу организираната престъпност, се превърнал в затворен с криминално проявени, които се държали конфликтно, и при лоши условия; отрицателно въздействие му оказвали и публикациите в пресата, показвани му от другите арестувани; след ареста бил социално и професионално изключен-игнориран, избягван от близки и познати (останали му само 2-3 най-верни приятели), дори роднини се дистанцирали от него; две години не можел да си намери работа (след приключване на наказателното производство не бил възстановен на работа), станал пазач в дискотека и сега работел като контрол на пътно строителство и ремонти/ .
От правна страна е прието, че съгласно чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ държавата - в лицето на съответните органи на дознанието, прокуратурата, съда, отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от образувано наказателно производство от следния незаконен акт – обвинение в извършване на престъпление – ако образуваното наказателно производство срещу лицето бъди прекратено поради това, че деянието не е извършено от него или че извършеното деяние не е престъпление. Касае се за специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което тя възниква само при наличие на посочените в закона предпоставки - в случая повдигане на обвинение на лице в извършване на престъпление и прекратяване на производството срещу него на посоченото по-горе основание. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника, че случаите на прекратяване на наказателното производство на основание чл. 369 ал. 4 /в посочената редакция/ НПК – поради бездействие на прокуратурата да внесе делото за разглеждане в съда или поради това, че съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, когато съдът в еднолично закрито заседание прекратява наказателното производство срещу обвиняемия с определение – не попадат в приложното поле на чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 2 ЗОДОВ. Отразил е, че посоченото основание за прекратяване следва да бъде подведено под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението /чл. 243 т. 2 НПК/, която съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по ЗОДОВ “деянието не е извършено от лицето“. Предвид това основанието, на което е прекратено процесното наказателно производство, уредено в процесуалния закон, следва да бъде приравнено на обсъжданото в т. 7 ТР 3/05 по тълкд.№.3/04 ОСГК основание за прекратяване на наказателно производство от прокуратурата, тъй като и в този случай прекратяването се дължи на недоказаност на обвинението /реш.№.291 по г. д.№.109/11, ІІІ ГО, реш.№.248/16.10.14 по г. д.№.440/14, ІV ГО/. При тези обстоятелства е прието, че е налице незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на престъпление, производството по което е прекратено на основание, приравнено на легалното такова, уредено в ЗОДОВ – деянието не е извършено от лицето. В резултат на незаконното обвиняване в извършване на престъпление ищецът е търпял неимуществени вреди, вкл. обичайните такива; било е засегнато емоционалното му състояние; изпитвал притеснения и страх, че ще бъде несправедливо осъден, уронени са били честта и достойнството му /което също е закономерна, обичайна последица от повдигане на обвинението/, наказателното производство се е отразило негативно на професионалната му реализация-доколкото е станало повод за прекратяване на служебното му правоотношение поради дисциплинарното му наказване с „уволнение“, наложено на фактическо основание образуваното досъдебно производство. Съдът е отчел и факта, че ищецът е бил задържан под стража за период малко повече от 3 месеца, а впоследствие му е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция“, тежестта на предявеното обвинение /касае за тежко престъпление предвид разпоредбата на чл. 93 т. 7 НК-наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ от 10 до 30 години, глоба до 30000лв., конфискация на цялото или на част от имуществото и „лишаване от права“ по чл. 37 ал. 1 т. 6 и 7/. Отразил е, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, това води до увреждане и настъпване на вреди-неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течението на наказателното производство – които са пряка и непосредствена последица от това увреждане-без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди. За да го определи по справедливост, въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство /около 5г.-достатъчно дълго време, при положение, че реално не се е развила съдебна фаза/, възрастта на ищеца /активна възраст за лично и социално развитие-36-41г/, обстоятелството, че не е бил осъждан, тежестта и вида на обвинението /за тежко умишлено престъпление, свързано с изпълнение на задълженията му по служба – което допълнително утежнява вредите, тъй като, предвид работата в правоохранителните органи, значително накърнява авторитета и професионалното достойнство/, публичното разпространяване на обвинението в медийното пространство /без значение е дали ответникът първоначално е разпространил информацията, тъй като обективно поради повдигнатото му обвинение е накърнено доброто име на ищеца пред неопределен кръг хора, като в печатните материали за него името му е свързано и с публична личност/. Образуването на наказателното производство и даването на гласност е имало негативно отражение и върху социалния живот-установено е напрежение в семейството, отдръпване на близки и познати. Същевременно съдът е съобразил, че по делото не е установено пълно и главно настъпването на трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение – не е установено влошаване на здравето /което не подлежи на установяване със свидетелски показания, както и причина за трайна невъзможност за професионална реализация в правоохранителните органи след прекратяване на наказателното производство. Отразено е и, че с оглед тежестта и предмета на повдигнатото на ищеца обвинение, изпълнявал задълженията си в ГДБОП МВР, продължителността на наказателната репресия, вкл. задържането му под стража с произтичащите от това неблагоприятни последици, свързани с ограничаване на свободата на придвижването му и за психо-емоционалното му състояние, установено от свидетелите, са обстоятелства, за които отговаря ответникът. Въпреки, че конкретните условия в ареста са в пряк резултат от действията и бездействията на затворническата администрация, това не изключва и пряката връзка между вредите, които се търпят и от условията при престоя в ареста в едно помещение с други задържани, и незаконното обвинение по смисъла на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, с което прокуратурата е сложила началото на незаконно предприетото наказателно преследване – за което се дължи едно общо глобално обезщетение за всички неимуществени вреди, резултат от същото. При тези обстоятелства въззивната инстанция е намерила, че обезщетението, което ще компенсира в най-пълна степен вредите на ищеца, възлиза на 20000лв. /т. е. с 5000лв. повече от присъденото от първоинстанционния съд/.
Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по ал. 1 и ал. 2 на разпоредбата за всеки отделен случай.
К. П. на РБ се позовава на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за определянето на обезщетение за неимуществени вреди след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и за задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по материалноправните въпроси как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и прекратяването на наказателното производство на основание чл. 369 ал. 4 НПК /отм./ основание ли е за ангажиране на отговорността на прокуратурата на РБ по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика-т.ІІ от ППВС №.4/68, т. 3 и т. 11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС, реш.№.53/7.05.19 по г. д.№.3528/18, ІІІ ГО, реш.№.38/27.02.20 по г. д.№.2720/19, ІV ГО, реш.№.159/9.10.19 по г. д.№.89/19, ІІІ ГО, реш.№.15/ 4.02.20 по г. д.№.1510/19, ІІІ ГО; т. 7 ТР 3/22.04.04 по тълк. д.№.3/04, ОСГК/.
Касаторът В.К. се позовава на основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК във връзка с въпроса „Длъжен ли е съдът, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2 ал. 1 т. 1 и т. 3 ЗОДОВ, да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД?“ /ППВС 4/23.12.68, реш.№.621/22.10. по г. д.№.1927/09, ІV ГО, реш.№.389/4.08.14 по г. д.№.40/13, ІV ГО, реш.№.42/1.07.19 по г. д.№.1914/18, ІІІ ГО/
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.
Във връзка с общия за страните въпрос - относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието справедливост. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот, ценностната система; интензитета на емоционалните страдания; колко продължително са били засегнати правата на съответния индивид; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания и др. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника и повдигнатите във въззивните жалби оплаквания във връзка с неудовлетворението на страните от присъдения от първата инстанция размер на обезщетение; взел е предвид релевантните факти и обстоятелства-в това число с оглед представените доказателства във връзка с тях /подробно е изложил кои от твърдяните факти са установени по делото от приложените писмени доказателства и разпитаните свидетели/ и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с дължимото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /5г.-срок, намерен за несъразмерно дълъг предвид обстоятелството, че през същия делото е било само в досъдебна фаза/, взетата мярка за неотклонение /в това число периода на „задържането под стража“ и произтеклите във връзка с и от същото (вкл. предвид условията в ареста) ограничения и неудобства/, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, възрастта, обществения и професионален статус на ищеца, вида и тежестта на обвинението /за тежко умишлено престъпление, свързано с изпълнение на задълженията му по служба – което допълнително утежнява вредите, тъй като, предвид работата в правоохранителните органи, значително накърнява авторитета и професионалното достойнство/, публичното му разпространяване в медийното пространство, негативното отражение върху социалния живот. Същевременно съдът е отчел, че по делото не е установено по надлежен ред пълно и главно настъпването на трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение – влошаване на здравето, както и причината за трайна невъзможност за професионална реализация в правоохранителните органи след прекратяване на наказателното производство /т. е. обсъдени са както обстоятелства, които мотивират присъждане на по-високо по размер обезщетение, така и такива по посока намаляването му/. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателите задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяното от касаторите основание на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т. 3 и т. 11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляване на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът САП не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т. 19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281 т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл. 280 ал. 1 ГПК.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД касаторът САП цели да постави проблема за съдържанието на понятието справедливост според чл. 52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г. д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г. д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г. д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г. д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г. д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г. д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии. Той е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, в това число повдигнатите възражения, като при определяне на дължимото обезщетение е съобразил както обстоятелствата, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетение, така и тези, които е намерил, че следва да го коригират в посока намаляването му. Отчел е продължителността на наказателното производство /5г./ - но и факта, че на практика през същата производството е било все в досъдебна фаза /т. е.периодът е ексесивен само за тази фаза, но от друга страна делото не е достигнало най-тежката съдебна фаза със съответните за нея процесуални действия/, наложената мярка за неотклонение, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, вкл. че същото касае сферата на професионална реализация на ищеца и работата му в правоохранителните органи със съответните от това по-тежки последици за него, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, обществения и социален статус-подробно изяснени във връзка с първия въпрос. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие със задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
По въпроса относно основанието на чл. 369 ал. 4 НПК за прекратяване на наказателното производство и относимостта му към хипотезите на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ е формирана задължителна практика, която настоящият състав споделя. Съгласно същата случаите на прекратяване на наказателното производство на горното основание - поради бездействие на прокуратурата да отстрани допуснатите процесуални нарушения и да внесе делото в съда в едномесечен срок - следва да бъдат подведени под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението /чл. 243 т. 2 НПК/, който съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по ЗОДОВ – деянието не е извършено от ищеца /т. е. основанието на чл. 360 ал. 4 НПК следва да бъде приравнено на коментираното в т. 7 ТР №.3/06, ОСГК на ВКС, основание за прекратяване на наказателното производство/. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика – напротив, сам се е позовал на нея. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280 ал. 1 ГПК..
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.10124/4.02.21 по г. д.№.4030/19 на АС София, ГО, 4с.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: