Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 68, ал. 1 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.).

Образувано е по касационна жалба на Министъра на труда и социалната политика против решение № 3415/18.05.2015 г., постановено по адм. дело № 4282/2014 г. по описа на Административен съд София – град/АССГ/. Развити са доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да се отмени административния акт.

Ответникът - Комисия за защита от дискриминация, чрез процесуален представител, юрк.. М оспорва касационната жалба. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът - Агенция за социално подпомагане, чрез свой процесуален представител, не оспорва касационната жалба. Желае уважаването й като основателна.

Ответникът – К. С. Н., не ангажира становище по спора.

Ответникът – Кмета на Община- [населено място], не ангажира становище по спора.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционното решение.

Върховният административен съд, състав на Пето отделение като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на министъра на труда и социалната политика срещу Решение № 126/01.04.2014 г. на Комисията за защита от дискриминация, с което е установено : въведеното в т. 4.5.3 от Методиката за предоставяне на социалната услуга в Общността „Личен асистент” изискване кандидатите за личен асистент да не са осъждани - установява пряка дискриминация по см. на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. по признак „лично положение” и „увреждане” спрямо децата с увреждане на тези родители които кандидатстват за лични асистенти ; установено е също така, че с горепосоченото нарушение, спрямо малолетния Н. Ж. Н. и К. С. Н., като негов законен представител е осъществена пряка дискриминация по признак „лично положение”, във връзка с „увреждане” по смисъла на чл. 4, ал. 1 и 2 ЗЗДискр. С решението, на основание чл. 47, т. 6 и 8, във вр. с чл. 3, ал. 1 ЗЗДискр. на Изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане и министъра на труда и социалната политика е препоръчано да предприемат необходимите действия по отпадане на критерия кандидатите за лични асистенти да не са осъждани - по отношение на кандидатите за асистенти, които са родители на дете с увреждане, кандидат потребител на помощта. Решението е оспорено изцяло.

За да отхвърли оспорването, първоинстанционният съд приема, че установителният диспозитив на решението по същество съдържа и фактите, относими към преценката за осъществена дискриминация. Обжалваното решение е правилно и обосновано.

Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на коректно изяснената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е постановил решението си изцяло в съответствие с приложимия материален закон. Неоснователни са релевираните с жалбата доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материална незаконосъобразност на съдебния акт.

Спор по фактите няма. К. Н. е регистрирана в „Бюро по труда”, като безработна от 07.11.2008 година. Майка е на две деца, като едното от тях/Н. Н./ е с установено трайно увреждане – 50 % степен на увреждане. В качеството си на родител Н. подава заявление до кмета на [община] за включване в проекта като личен асистент на дето си. С писмо, изх. № 171/ 29.01.2013 година същата е уведомена, че не е одобрена и включена в „Проект за достоен живот”, тъй като е осъждана.

Съответни на доказателствата по делото са заключенията на първата инстанция, че с включването в Методиката на отрицателния критерии „не осъждане”- за родител кандидат-потребител на услугата „личен асистент”- касаторът е осъществил дискриминация по признак „лично положение”, във връзка с „увреждане” по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.

Неоснователно е възражението на министъра на труда и социалната политика, че съда е излязъл извън предмета на спора, приемайки, че Н. е пряко дискриминирана, чрез защитения признак „увреждане”- понеже не я засяга лично нея, а детето й.

Съгласно дефинираното в §9 от ДР на ЗЗДискр. "Свързани лица" са: съпрузите, роднините по права линия - без ограничения, по съребрена линия - до четвърта степен включително, и роднините по сватовство - до трета степен включително; настойникът и попечителят; поднастойният и подопечният, ., които поради други обстоятелства могат да се смятат пряко или косвено зависими от пострадалия и тази връзка е причина за дискриминация. Ето защо, правилно съда приема, че Н. като родител на дете с увреждания е пряко дискриминирана на защитен признак „увреждане”- по силата на съществуващата биологична връзка.

Изложените в касационната жалба доводи, преповтарят вече заявени и обсъдени от решаващата инстанция оплаквания. Същите са анализирани в мотивите на оспореното решение и в този аспект преценката на решаващия съд за неоснователността им, изцяло се споделя от настоящия състав.

Липсата на диференциран подход в критериите и изискванията към потребителите на услугата „личен асистент”- пряко дискримира онези родители на деца със специфични потребности, които са осъждани/ дори не се държи сметка за вида престъпления, степента на вината, амнистия или реабилитация на осъжданото лице/. С формалистичният подход, както правилно сочи и АССГ - се засяга гарантирано от закон основно право на детето - да бъде отглеждано от своите родители.

С оглед на горното, Върховният административен съд, Пето отделение намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото и на основание чл. чл. 143, ал. 4 АПК вр. чл. 144 АПК вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Тълкувателно решение № 3/2010 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд следва да се осъди министерството на труда и социалната политика да заплати на Комисия за защита от дискриминация, сумата от 350 лв. (триста и петдесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3415/18.05.2015 г., постановено по адм. дело № 4282/2014 г. по описа на Административен съд София - град

ОСЪЖДА министерство на труда и социалната политика да заплати на Комисия за защита от дискриминация сума в размер на 350 лева (триста и петдесет), представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване.