Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител юрк.. И, против решение № 25/04.07.2014 г., постановено по адм. дело № 442/2013 г. на Административен съд – Русе, в частта в която е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – С. при Министерство на правосъдието да заплати на Й. З. К., обезщетение за периода 02.10.2013 г. до 08.10.2013 г. за понесени неимуществени вреди.

В касационната жалба се сочи частична неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и недопустимост в частта, в която съдът се е произнесъл по присъдената лихва – касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Касаторът иска от съда да отмени обжалваното решение в осъдителната част, с която ГД „Изпълнение на наказанията”, е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта за присъдената лихва върху посочената сума, като в останалата част решението бъде потвърдено. Моли се също и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание, касационният жалбоподател се представлява от юрк.. Л, която поддържа жалбата и не сочи нови доказателства.

Ответникът по касационната жалба - Й. З. К., в представена по делото молба, моли съда, касационната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение, като правилно да бъде оставено в сила. Редовно призован за съдебно заседание, ответникът не се явява и не се представлява.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, като счита, че решението на административния съд следва да се отмени като неправилно.

Настоящият състав на Върховния административен съд - трето отделение, след като прецени доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства в рамките на сочените касационни основания и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна:

Решението е валидно, допустимо и правилно, като постановено в съответствие с материалноправните разпоредби. Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК, страна в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Настоящият състав на Върховния административен съд - трето отделение, след като прецени доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства в рамките на сочените касационни основания и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна:

Административен съд – Русе е разгледал искова молба от Й. З. К., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода” в затвора в [населено място], насочен срещу ГД „Изпълнение на наказанията” – С., Сектор „Арести” към Областна служба „Изпълнение на наказанията” – Р. при Министерство на правосъдието, с която се претендират на основание чл. 1, ал. 1 от Закон за отговорността на държавата и общините /ЗОДОВ/, обезщетение за нанесени неимуществени вреди, в размер на 30 000 лева произтичащи от действия и бездействия на длъжностни лица при държавен орган при изпълнение на административна дейност в Сектор „Арести” – Р., при ОС „Изпълнение на наказанията – териториално поделение на ГД „Изпълнение на наказанията” – С.. Действията и бездействията на административния орган са извършени във връзка с отказ да бъде осъществено свиждане между К. и жената, с която той живее на семейни начала, непредоставяне на постелъчен материал (спални принадлежности), неосигуряване на ползването на тоалетна, а също и унизително отношение на служителите на Сектор „Арести” към него за времето от 02.10.2013 г. до 08.10.2013 г.

Първоинстанционият съд е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на административния орган по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, в тежест на ищеца е да установи елементите от фактическия състав на цитираната правна норма, а именно: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган на държавата/общината или длъжностно лице; 2. незаконосъобразните актове, действия или бездействия да са извършени при или по повод административна дейност; 3. в резултат на актовете, действията или бездействията на административните органи или длъжностните лица да са причинени вреди на граждани или юридически лица; 4. вредите да са в пряка причинна връзка с незаконосъобразното поведение на администрацията. Целта на закона е да защити физическите и юридическите лица от недобросъвестно и незаконосъобразно осъществяване на правомощията на органи на администрацията, когато от това са произтекли вреди. В конкретния случай, по т. 1 от исковата претенция на К., за отказ да бъде осъществено свиждане между ответника по настоящето дело и жената, с която живее на семейни начала, съдът е приел, че не е налице незаконосъобразно бездействие от страна на длъжностни лица към Сектор „Арести” при ОС „Изпълнение на наказанията” – Р., като е заключил, че поведението на длъжностните лица в конкретния случай е в съответствие с нормативните изисквания и установените правила.

По исковата претенция на касационния ответник по т. 2 за непредоставяне на необходими спални принадлежности от събраните по делото доказателства, (представена по делото разписка за получен/върнат инвентар; свидетелски показания), съдът е установил, че К. се е подписал, че е получил съответните спални принадлежности, поради което съдът е отхвърлил исковата претенция по т. 2 от молбата като недоказана от страна на К.. По отношение на твърденията по т. 3 от молбата за неосигуряване на навременно ползване на тоалетна, както и това, че е бил принуждаван да удовлетворява естествените си нужди в „шишета”, а също така и унизителното отношение на служителите към него, първоинстанционният съд е установил, от събраните в хода на делото свидетелски показания, нарушения представляващи нечовешко и унизително отношение в противоречие с нормата на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, (КЗПЧОС), която е ратифицирана от Р. Б (със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 –ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 02.101992 г., в сила от 07.09.1992 г.) и представляваща на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р. Б, част от вътрешното право. Въз основа на това, съдът е направил извод, че за посочения в исковата молба период от време на пребиваване в Сектор „Арест” – Р. – от 02.10.2013 г. до 08.10.2013 г., К. е бил поставен в условия, при които е търпял негативни изживявания, които могат да се квалифицират като унижаване на човешкото достойнство по смисъла на чл. 3 от КЗПЧОС. Поради това съдът е приел, че длъжностните лица от следствения арест са извършили незаконосъобразно бездействие, което е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от КЗПЧОС. В съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, а също и съобразно продължителността на увреждането, административният съд е приел, че обезщетението, което следва да получи К., е в размер на 150 лева, като в този размер искът е основателен и доказан, а в останалата част до 30 000 лева е отхвърлил иска като неоснователен.

Първоинстанционният съд е изложил своите правни изводи и съображения подробно и изключително прецизно по отношение на всяко едно от твърденията в исковата молба.

Правилно съдът е достигнал до извод, че са налице всички елементи от състава на обективната и безвиновна отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и е определил по справедливост размера на обезщетението на основание чл. 52 от ЗЗД, във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Определил е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 лева, които настоящият касационен състав намира за справедливо определени, съобразно обстоятелствата, сочещи безспорно лоши условия на живот, в които е пребивавал ищеца.

В съответствие със законовата разпоредба на чл. 203, ал. 4 от АПК, съдът е установил първо незаконосъобразност на бездействията на служителите от администрацията на затвора. Установената по правилата на чл. 170 от АПК, фактическа обстановка, включително практиката на Европейския съд по правата на човека и релевантната правна уредба, а именно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, чл. 3, ал. 1 и ал. 2, т. 3 от ЗИНС, като съда е направил законосъобразен извод, за наличие на елементите от фактическия състав на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

В мотивите си съдът е отговорил подробно и обосновано на всички посочени в исковата молба твърдения, като в този смисъл са неоснователни доводите на касатора, изложени в касационната жалба за неправилност на решението. В касационната жалба касаторът повтаря доводи, които първостепенният съд ги е обсъдил подробно в мотивите на обжалваното решение.

Законосъобразно съдът е приел, че върху присъдената сума от 150 лева на К., следва да се присъди лихва от датата на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Правилно и обосновано съдът е съобразил относимата разпоредба на чл. 3 от ЕКПЧОС която съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р. Б е част от вътрешното право.

Решението на Административен съд – Русе е правилно и законосъобразно и е обосновано. Не се установи наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да се остави в сила.

При изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 25/04.07.2014 г., постановено по адм. дело № 442/2013 г. на Административен съд – Русе. Решението е окончателно.