О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
гр. София, 04.02.2026 год.
Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 4691 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от УМБАЛ „Пълмед“ ООД и от М. Т. А., С. Г. А.-А. и А. Г. А., против решение № 140 от 24.07.2024 г. по в. гр. д. № 77/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив по искове по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД в частта, с която решението по съществото на спора е неблагоприятно за всеки от тях.
Касаторът УМБАЛ „Пълмед“ ООД (ответник) твърди, че въззивното решение в осъдителната му част е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Обосновава касационните основания с оплаквания за неправилно изведени от въззивния съд изводи за противоправно поведение на медицинския персонал и за причинно-следствена връзка на настъпилата смърт с лечението на пациента в лечебното заведение при доказателства, установяващи своевременно оказаната необходима медицинска помощ, за периода на която липсвали медицински стандарти по кардиология и анестезиология и интензивно лечение, и наличие не само на подписано информирано съгласие, прехвърлило риска върху пациента, но и на придружаващи заболявания, при които несвоевременното настаняване в ОАИЛ е оказала негативно влияние, но не и до причиняване на „кардиалната астма“, последвана от самоволното му напускане на лечебното заведение, довело до влошаване на неговото състояние и допринесло в значителна степен за настъпването на вредоносния резултат, включително и до изключване на причинната връзка. Навежда и неспазване на правилата за изменение на иска относно претендираната законна лихва, част от която в касационната жалба посочва и за погасена по давност. Иска отмяна на решението в обжалваната осъдителна част. Претендира разноски.
Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Когато се касае за медицински деликт, може ли да се стигне до извод за осъществяване на състава на чл. 49 във вр. с 45 ЗЗД без конкретно посочване на конкретното дължимо поведение, респ. конкретното нарушение на съответните медицински стандарти, правила и практики; 2. Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение, да се посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики, явяващ се от значение за точното приложение на закона и развитието на правото; 3. Може ли отговорността по чл. 45 във вр. с 49 ЗЗД да почива на правни принципи (по чл. 81, ал. 2 ЗЗдр), без да е изпълнено със съдържание дължимото поведение, предвид че се касае за „правнорегламентирана дейност“; 4. При липса на медицински стандарти в областта, как следва да се определи наличието/липсата на „противоправно поведение“, което е съществен елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД; 5. Как следва да процедира съдът, когато в заключението вещите лица са дали некатегоричен отговор по отношение наличието на пряка причинна връзка, в случаите на искове за отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, и 6. Следва ли в случаите на отговорността по чл. 45 и 49 ЗЗД, когато тя произтича от неправомерно бездействие на служител, съдът да установи конкретно лицето, което е следвало да извърши действието, и конкретното действие, което е следвало да се извърши. Твърди противоречие по тези въпроси с решение № 103 от 25.07.2019 г. по гр. дело № 2700/2018 г. на ВКС, III г. о., определение № 36 от 15.01.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2700/2018 г, III г. о., решение № 130 от 13.11.2018 г. по гр. дело № 4807/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 250 от 21.11.2012 г. по гр. дело № 1504/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 130 от 01.03.2010 г. по гр. дело № 640/2009 г. на ВКС, III г. о., и решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. дело № 2956/2016 г. на ВКС, IV г. о.
Обоснова искането за допускане до касационно обжалване на решението и с очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, следваща се от мотивите на същото за предположения относно отделни елементи от състава на търсената отговорност.
В касационната жалба на насрещната страна - М. Т. А., С. Г. А.-А. и А. Г. А. (ищци), се твърди, че решението в отхвърлителната му част е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие със закона и необоснованост. Навеждат оплаквания за неправилно разглеждане от въззивния съд на ненадлежно направено от ответната болница възражение за съпричиняване при наведени само от нея твърдения за изключване на отговорността й и за неправилно прилагане на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД. Искат отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част. Претендират разноски.
Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е да се приеме, че делинквентът е предявил възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД без такова да е било изрично заявено и конкретизирано от него в отговора на исковата молба и в производството пред първата инстанция, респ. без изрично нарочно изявление, че прави възражение за съпричиняване; 2. Процесуално допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение за съпричиняване, което не е било надлежно заявено и въведено от делинквента пред първоинстанционния съд, респ. като въззивна инстанция да се произнася по възражение за съпричиняване, което е направено за първи път пред нея; 3. Какви са правомощията на въззивната инстанция при приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Излагат, че тези три въпроса са разрешени в противоречие с решение № 69 от 15.03.2017 г. по гр. дело № 60171/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. дело № 1499/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 66 от 01.06.2017 г. по т. дело № 650/2016 г. на ВКС, I т. о., решение № 41 от 26.04.2017 г. по т. дело № 3133/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 18 от 24.03.2021 г. по т. дело № 696/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 61 от 13.07.2022 г. по т. дело № 237/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 134 от 18.11.2020 г. по т. дело № 1422/2019 г. на ВКС, I т. о., и ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 4. Следва ли приносът на пострадалия към настъпилия вредоносен резултат да бъде надлежно релевиран от делинквента чрез изричното въвеждане на защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, респ. следва ли възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД да бъде изрично и недвусмислено заявено в производството пред първата инстанция. Посочват противоречие при разрешаването на този въпрос с ППВС № 17 от 18.11.1963 г., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. дело № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 154 от 10 октомври 2017 г. по т. дело № 2317/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 577 от 29.11.2010 г. по гр. дело № 1741/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 64 от 16.05.2019 г. по т. дело № 1781 /2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. дело № 971/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. дело № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., и ТР № 1/2014 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, и 5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в член 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като въпрос, разрешен в противоречие с решение № 50043 от 06 юни 2023 г. по гр. дело № 1490/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 461 от 09.07.2024 г. по гр. дело № 4103/2023 година на ВКС, IV г. о., решение № 86 от 28.09.2023 г. по гр. дело № 4370/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 50071 от 30.10.2023 г. по гр. дело № 1219/2022 г. на ВКС, II г. о., и решение № 110 от 16.10.2023 г. по гр. дело № 148/2023 г. на ВКС, I г. о. Излагат доводи и за очевидната неправилност на решението.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори, с които главните страни оспорват основателността на подадената от насрещната страна касационна жалба и претендират присъждане на разноски.
Другият участник по производството - третото лице помагач ЗД „Евроинс“ АД на ответника УМБАЛ „Пълмед“ ООД, с подадения отговор се присъединява към изложеното в касационната жалба на подпомаганата страна, и оспорва оплакванията на касационната жалба на насрещната страна.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложенията, констатира следното:
Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез пълномощник въз основа на надлежно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Исковото производство е образувано по предявени от М. А., С. А.-А. и А. А. против УМБАЛ „Пълмед“ ООД на 10.06.2022 г. искове по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на всеки от тях на обезщетение от по 100 000 лева за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния близък родственик Г. А. – съпруг и баща, настъпила на 14.06.2017 г. в резултат на неоказана му своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ от медицинския персонал на лечебното заведение, заедно със законната лихва от предявяване на исковете. Исканията са обосновани с липсата на дължимата грижа през време на проведеното лечение на техния близък през периода 12.06.2017 г. – 14.06.2017 г. поради неправилно отразяване на състоянието му въз основа на проведените изследвания, неосъществяване на предписано лечение с Фраксипарин, проведена оперативно интервенция (екстракция на зъби), която не е включена в издаденото на болницата разрешение и е осъществена при неизвършена при установените кардиологичен и анестезиологичен рискове преценка на целесъобразността й, неосъществена консултация със специалисти след влошаване на здравословното му състояние, допускането да остане без лекарско наблюдение и неправилна преценка на здравословното му състояние, довело до несвоевременното му превеждане в Кардиологичното отделение или ОАИЛ на ответната болница, където сутринта на 14.06.2017 г. е настъпила смъртта му. Излагат причинени им от невъзвратимата загуба на техния съпруг и баща при съществувалата близост помежду им скръб и мъка, негативно влияние върху състоянието им и изпитвана болка, която ще продължи до края на живота им.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът УМБАЛ „Пълмед“ ООД е оспорил исковете, възразявайки че не е налице осъществено от медицинския персонал противоправно деяние при проведеното лечение, което е да е в причинна връзка с настъпилата смърт на пациента при установените и съобразени множество хронични заболявания, а самоволното напускане на пациента към 17.00 часа на 13.06.2017 г., въпреки увреденото му общо състояние и претърпяна интервенция, което е повлияло негативно върху здравословното му състояние и е създало възможност за настъпване на леталния изход. По негово искане е конституирано като трето лице помагач на страната на ответника ЗД „Евроинс“ АД, което е изразило становище за неоснователност на исковите претенции, като е навело и евентуално възражение за прекомерност на претендираното обезщетение.
В първото по делото заседание за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд на 26.01.2023 г. ищците са пояснили по предявените искови претенции претендиране на законна лихва върху обезщетенията за вреди от датата на деликта – 14.06.2017 г. Посоченото пояснение е допуснато с определение от същото съдебно заседание и включено в окончателния доклад по чл. 146 ГПК.
С първоинстанционното решение № 1065 от 14.07.2023 г. по гр. д. № 1562/2022 г. на ОС - Пловдив ответната болница е осъдена да заплати на ищците по 100 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 10.06.2022 г. до окончателното изплащане. След искане от ищците по чл. 250 ГПК постановеното решение е допълнено с решение № 1274 от 23.11.2023 г., като първоинстанционният съд е присъдил на всеки от ищците сумата от по 50 611.11 лева, представляваща законна лихва върху сумите за обезщетения за вреди за периода от 14.06.2017 г. до 09.06.2022 г.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответната болница срещу основното решение и въззивни жалби, подадени от нея и третото лице помагач срещу допълнителното решение. С постановеното решение, част от което е предмет на касационна проверка, въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение за присъдените обезщетения за вреди съответно над сумите от 70 000 лева и 63 000 лева и е потвърдил същото в осъдителната му част за сумата от 70 000 лева за М. А. и сумата от по 63 000 лева за С. А.-А. и А. А. – обезщетения за неимуществени вреди, които са присъдени заедно със законната лихва от 14.06.2017 г. до окончателното им изплащане, като е обезсилил допълнителното решение.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон (съпруга и деца) на Г. А., [дата на раждане] и починал на 14.06.2017 г., като по представените медицински документи и такива от извършен медицински одит, използвани за анализ и фактически изводи на експертните заключения, същият е вписан в пациентската листа на д-р Б., като полиморбиден пациент със следните заболявания: ИБС, триклонова болест, понесен миокарден инфаркт, състояние след поставен стенд на ЯКА - 2013 г., и ДКА - 2014 г., имплантиран постоянен пейсмейкър - 2016 г., пристъпно ФА, АХ нст, дислипидемия, а в епикриза, издадена от ответната болница през м. септември 2016 г., с диагнози за: Х0ББ - възпалителен тласък, хидроторакс декстра, инкапсулат в ляво, пулмофиброзис, туберкулоза на плеврата. Насочен е за диспансеризация и лечение към Отделението по фтизиатрия към УМБАЛ „Св. Г.” ЕАД, където е изписан с препоръка за консултация с гръден хирург и извършване на ВАТС (видеоасистирана торакоскопия) по преценка, за които не са установени данни по производството. За периода от 06.03.2017 г. до 08.03.2017 г. той е хоспитализиран в отделение по УНГ към УМБАЛ „Пълмед” ООД с диагноза „Флегмон и абсцес на устната кухина (ИЗ № 5093 от 492/2017 г.), където му е направена графия на бял дроб без данни за активно белодробно заболяване и след извършена на 07.03.2017 г. инцизия с общо анестезия на следващия ден е изписан в добро общо състояние.
Изложено е за установено от въззивния съд, че 12.06.2017 г. Г. А. отново постъпва в отделение по УНГ на ответника УМБАЛ „Пълмед“ ООД (сега касатор) за оперативна интервенция с диагноза „Флегмон и абсцес на устната кухина“, поради анамнестични данни за болки в зъби и корен на горна и долна н челюст от няколко седмици (ИЗ № 13103/1339/2017 г.). Съгласно направлението за хоспитализация е насочен и приет „по спешност“, но в история на заболяване това не е отбелязано. Хоспитализацията му е извършена по клинична пътека № КП 138 „Оперативно лечение на заболявания в областта на ушите, носа и гърлото със среден обем и сложност“ с минимален болничен престой - 2 дни, която се изпълнява в клиника (отделение по УНГ болести I, II и III ниво на компетентност съгласно медицински стандарт „УНГ“). Към този момент отделението по УНГ в болницата е с III ниво на компетентност и в издаденото й разрешение не е вписана дейност по медицинска специалност лицево-челюстна хирургия и/или орална хирургия и лечебното заведение не разполага със структури по тези специалности, осъществявани при условията на Наредба № 23 от 18.11.2002 г. и Наредба № 50 от 26.11.2010 г. Посочено е също, че на пациента са извършени предоперативно клинико-лабораторни изследвания, чиито резултати са без отклонения от референтните стойности, и рентгенография, според заключението на която костно-диафрагмалните му синуси са свободни и липсвали рентгенови данни за настоящо активно белодробно заболяване, което заключение обаче въззивният съд е приел за установено от експертното заключение на комплексната медицинска експертиза, че не кореспондира с данните от диск от рентгенографията на бял дроб и заключението от извършената ехокардиография на 13.06.2017 г. на пациента. Установена е осъществена предоперативно консултация с д-р С. - интернист и кардиолог, поставила на пациента диагноза „Хронична застойна сърдечна недостатъчност, ХОББ, предсърдно мъждене, постоянен кардиостимулатор“, като е препоръчано спиране на медикамента Ксарелто, който пациентът приема по рецептурна книжка, и включване периоперативно на Фраксипарин, и е дадено заключението за умерено изразен кардиологичен риск при операция и анестезия. Такава консултация е проведена и от д-р Д. – анестезиолог, дал заключение за „висок анестезиологичен риск - IV клас по ASA”, поставен според експертното заключение при пациенти с животозастрашаващи придружаващи страдания, и препоръчал включване на Фраксипарин към терапията. Посочено е от въззивния съд, че назначеният от двамата специалисти антикоагулант не е отразен в ИЗ и в температурния лист, като в предоперативната епикриза на пациента са вписани диагнози „Хроничен апикален периодонтит, Хипертонично сърце, Други видове стенокардия, Предсърдно мъждене и трептене.“
Изложено е за установено от въззивния съд, че на 13.06.2017 г. от 11.00 ч. до 11.20 ч., при подписано информирано съгласие за плана за лечение и за медицински и хирургически процедури, под локална анестезия е извършена от д-р Т. оперативна интервенция на Г. А., включваща екстракция на зъби, която не е част от основни терапевтични процедури на клиничната пътека. Неговото обективното състояние - оплаквания, дишане и сърдечна дейност, е установено също, че не е отразявано в декурзусите (ход на заболяването) в история на заболяването. Установено е описаното в ранния следоперативен период - 16.00 ч., неразположение на пациента, прегледан от д-р К. – специалист в отделение по УНГ на болницата. При прегледа е измерено ниско кръвно налягане RR 95/65 мм, като липсвало описание на сърдечен и белодробен статус и не е потърсена консултация със специалисти. По преценка на д-р К., показанията на които въззивният съд е кредитирал, след запознаване с медицинската документация на пациента и посочените в тях хронични заболявания, за облекчаване на състоянието му е включена система от серум с глюкоза, а след предварителна консултация по телефона с пулмолог - д-р Д. (консултант на болницата), е разрешил и прием на инхалаторен кортикостероид. Въззивният съд е посочил, че пациентът е напуснал отделението на болницата около 17.00 ч. на 13.06.2017 г., въпреки увреденото му състояние, което е отразено в лекарския и сестринския рапорт за деня. Напускането му не е удостоверено с подписано информирано решение по образец, като не е установено то да е осъществено и след дадено разрешение от лекуващия лекар на пациента.
Прието е за установено от въззивния съд, че същия ден към 21.30 ч., поради влошаване на състоянието, свързано и със затруднено дишане, близките го закарали в Спешното отделение на болницата, където прегледът му не е регистриран, тъй като се водил пациент на отделение по УНГ. При прегледа от лекаря в Спешното отделение – д-р К., е констатирано, че пациентът е цианотичен, с тахипнея (учестено дишане), отслабено везикуларно дишане, обилни влажни хрипове и учестен филиформен пулс с едва доловими стойности на АН, което състояние според експертните заключения, кореспондирало с диагнозата „кардиална астма“ и което представлявало тежко животозастрашаващо състояние. Г. А. е бил поставен под мониторен контрол и потърсена консултация с кардиолог, като в отделението по Кардиология той бил прегледан от дежурния лекар д-р К., направена му е била и ехокардиография в 23.30 ч. от д-р Х. - кардиолог на разположение, като е установено, че пациентът е в терминален стадий на сърдечна недостатъчност, с много влошена лявокамерна помпена функция, сегментна дисфункция от понесен долен миокарден инфаркт и плеврални изливи двустранно - в ляво 100 мл, в дясно - 2000 мл. Тъй като липсвали данни за остър коронарен синдром, в 00.00 ч. пациентът е върнат в отделението по УНГ. Назначеният диуретик (Фурантрил) временно е подобрил състоянието му, но то отново се е влошило и след консултация с д-р В. - лекар специализант, в 01.10 ч. е приведен в ОАИЛ с кардиогенен шок. В отделението е започнало интензивно лечение (пациентът е интубиран, поставен на механична вентилация и започнато комплексно лечение), но във връзка с настъпил срив на хемодинамиката е проведена кардиопулмонална ресусцитация, въпреки която в 05.00 ч. на 14.06.2017 г. е настъпила смъртта на пациента Г. А., на който не е извършена патологоанатомична аутопсия поради подадена молба за освобождаване от аутопсия съгласно Закона за здравето.
Здравословното състояние на пациента и проведеното лечение през релевирания период въззивният съд е изложил за установени и въз основа на анализ и преценка на заключенията на основната и допълнителни комплексни медицински експертизи, приети в хода на съдебното дирене пред двете инстанции и фактическите изводи на които, пояснени и при изслушване на вещите лица, са приети за достоверни. Въз основа на същите е прието, че добрата медицинска практика включва адекватна преценка на състоянието на пациента въз основа на ИЗ и при необходимост съответстващ медицински преглед, навременни, достъпни и безопасни грижи за пациента, провеждане, планиране на изследвания или лечение и/или клинична преценка, когато е необходимо съгласно утвърдените медицински стандарти, консенсуси и протоколи за поведение в лечебно-диагностичната практика. Изложено е за установено, че в случая при проведеното лечение на пациента не е извършена адекватна преценка на състоянието, не е оценена целесъобразността на оперативната интервенция и съотношението полза-риск при условие, че предоперативната кардиологична оценка е умерено повишен кардиологичен риск, а предоперативно анестезиолог-реаниматорът е определил и оперативен риск ASA IV /10 т./ - пациенти със системно заболяване в тежка форма, водещо до инвалидност и/или заплашващо живота му (категории с животозастрашаващи придружаващи страдания). Посочено е, че в ранния следоперативен период е допуснато напускане на лечебното заведение от пациента, без това да бъде отразено по надлежния ред в история на заболяване. Тежката полиморбидност на Г. А., известна на екипа и близките, и напускането на отделението е ограничило възможността за активно проследяване на състоянието и отчитане на прогресията в придружаващите заболявания.
Прието е за установено констатираното в експертните заключения, че вечерта на 13.06.2017 г., при прегледа на пациента Г. А. в Спешното отделение на УМБАЛ „Пълмед“ ООД, описаното му от лекаря обективно състояние кореспондира с диагноза „кардиална астма“, което е животозастрашаващо и за което налагало при установената добра медицинска практика и изисквания за своевременност и качество на медицинската помощ за необходимо той да бъде настанен незабавно в ОАИЛ или в интензивен сектор на кардиологично отделение на УМБАЛ „Пълмед“ ООД. Лекарите в тези структури на лечебното заведение са били компетентни и са разполагали с необходимата апаратура да лекуват такива състояния, а не тези в отделението по УНГ, в което е било провеждано неговото стационарно лечение от констатираното му състояние на кардиална астма от лекаря в Спешното отделение на ответната болница, невписано в медицинската документация, до превеждането му в ОАИЛ. Изложено е също, че според експертите своевременното настаняване в структура за интензивно лечение не гарантира ненастъпване на фатален изход, предвид съществуващата тежка сърдечна патология, но непредприемането му е оказало негативно състояние върху здравословното състояние на пациента Г. А., при което той е изпаднал в кардиогенен шок, последван от неуспешна ресусцитация и сърдечен арест, в причина на който е настъпила и смъртта му. Прието е от въззивния съд въз основа експертните изводи на заключенията, че само своевременното настаняване за лечение в ОАИЛ или в интензивен сектор на кардиологично отделение е давало възможност за преодоляване от пациента Г. А. на животозастрашаващото състояние на кардиална астма, влошено поради непредприемането на това интензивно лечение в ответната болница.
При така установените фактически данни въззивния съд е приел, че е налице осъществено от ответната болница противоправно поведение (деяние) на медицинския й персонал, на който като лечебно заведение по чл. 2 и 9 от Закона за лечебните заведения е възложило изпълнение на дейности във връзка с предмета й на дейност, в причинна връзка с което поведение е настъпила смъртта на близкия родственик (съответно съпруг и баща) Г. А. на ищците (сега касатори). Предоставената медицинска помощ на Г. А. по време на престоя му в лечебното заведение през релевирания период е приета от въззивния съд за несъответна на правилата на добрата медицинска практика, включваща адекватна преценка на състоянието на пациента Г. А. и необходимост от преглед, навременни, достъпни и безопасни грижи, провеждане, планиране на изследвания или лечение и/или клинична преценка, и значимите за нея принципи за своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ. Изложени са съображения, че за установените нарушения с осъществяването на дейност извън тази по издаденото разрешение за лечебна дейност на болницата и липсата на адекватна преценка за целесъобразността на оперативната интервенция при съотношение полза-риск не е доказано наличието на причинна връзка с настъпилата му смърт. Такава причинна връзка е приета за доказана, въз основа на извършената преценка на доказателствената съвкупност, включително и на експертните заключения, пояснени и при изслушване на вещите лица в съдебно заседание, от непредприетото от медицинския персонал незабавно лечение на пациента Г. А. в ОАИЛ или в интензивен сектор на кардиологично отделение на ответника УМБАЛ „Пълмед“ ООД след констатираното му в Спешното отделение състояние на кардиална астма, предвид неговия животозастрашаващ характер.
Това поведение е прието за противоправно поради осъществяването му в нарушение на правилата на добрата медицинска практика и принципите на своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, регламентирани в чл. 81, ал. 2 от Закона за здравето (ЗЗдр). Нарушението е прието за несъмнено установено въз основа на експертните заключения, макар и да са липсвали към този момент действащи медицински стандарти по кардиология и анестезиология и интензивно лечение. Неоказването на своевременна медицинска помощ на пациента е изведено от въззивния съд и от данните за времето от 3 часа, през което той се е намирал в отделението по УНГ на болницата (от постъпването му в Спешното отделение с установяване на състоянието му на кардиална астма до превеждането му в ОАИЛ в състояние на кардиогенен шок), и липсата на отразяване в медицинските документи на препоръки на кардиолозите за лечение и поведение на пациента в тези часове, респ. на предприети адекватни мерки за лечението на пациента, съобразено с неговото здравословно състояние. Същото е прието от въззивния съд в причинна връзка с настъпилата смърт на пациента поради установената възможност за избягване на леталния изход само при своевременното му лечение в структура за интензивна медицинска помощ на болницата. Така същият е извел извод за възникване на отговорността на ответната болница като възложител на работата по чл. 49 ЗЗД за репариране на причинените неимуществени вреди на ищците (съпруга и деца) от настъпилата смърт на техния близък родственик Г. А..
За да определи обезщетение от 100 000 лева за претърпените от съпругата М. А. неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид дългия й съвместен живот с нейния съпруг Г. А., който бил обединител на семейството и с когото приживе са имали чудесни отношения, настъпилата от тежката загуба промяна в нейното състояние, загубата на вяра за живот и желание да се бори със сполетялата я тежка болест. Отчел е също претърпените от ищците С. А.-А. и А. А. от внезапната загуба на техния баща страдания и стрес и отражението на неговата смърт върху тяхното състояние, включително и в професионалната им сфера, както и че към момента на смъртта на техния баща двамата са самостоятелни и съзрели индивиди на средна възраст. Затова като справедлив за тях размер въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди от по 90 000 лева.
Приел е въззивният съд за основателно наведеното в отговора на исковата молба и становището на третото лице помагач възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от пациента Г. А. поради самоволното му напускане на лечебното заведение. Изложил е съображения въз основа на приетите за установени фактически данни, включително и от експертните заключения, че липсата на дадено разрешение от лекуващия лекар и подписано информирано решение за напускането му по Наредба № 49 от 2010 г. водят до осъществено самоволно напускане на отделението по УНГ от пациента Г. А., в резултат от което при придружаващите му заболявания и претърпяна от него оперативна интервенция той е останал без лекарско наблюдение за продължителен период от време (4-5 часа), което е ограничило възможността за активно проследяване на състоянието му и отчитане на прогресията в придружаващите заболявания. Същото е препятствало и възможността при влошеното му състояние, установено при неговото постъпване в спешното отделение на ответната болница, да се вземат своевременно мерки в ответното лечебно заведение, респ. в друго лечебно заведение при запознаване с рисковете от напускането и осъществяването му по установения ред. Така е определил, че приносът на пострадалия, с който следва да се намали определеното обезщетение е 30 %, поради което на ищеца М. А. е определил за дължима сумата от 70 000 лева, а на ищците С. А.-А. и А. А. – сумата от по 63 000 лева, представляващи обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на Г. А., заедно със законната лихва от 14.06.2017 г. до окончателното им изплащане. Въззивният съд е посочил, че искането за законната лихва има акцесорен характер и следва главното вземане, поради което моментът за присъждането й може да бъде поясняван в съдебно заседание пред първата инстанция, като тя се дължи от датата на деликта и без отправена покана (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). За разликата над посочените размери до предявените такива от по 100 000 лева, въззивният съд е приел исковете за неоснователни.
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ г. о., намира следното:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.
Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната осъдителна част по поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на УМБАЛ „Пълмед“ ООД четири въпроса (първи, част от втори, трети и четвърти въпроси), свързани с преценката за осъществено противоправно поведение при извършване на медицинска дейност като правнорегламентирана такава. Тези въпроси са включени в предмета на спора за осъществен деликт при изпълнение на медицинска дейност и са обусловили изводите на въззивния съд, но по тях не е налице посочената от касатора УМБАЛ „Пълмед“ ООД специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд при произнасянето по тези въпроси не се е отклонил от тълкуването, дадено в установената практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, включително и посочената в изложението към касационната жалба. Обобщено в тази практика е прието, че когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност, като основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, той е длъжен, при съобразяване на правилото, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност, да изследва поведението (действие или бездействие) на медицинския персонал и съответствието му с дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания за оказваната медицинска помощ. Изискването на добрата медицинска практика е всеки пациент да получи адекватно на състоянието му лечение, по време на което да бъдат спазени уредените в чл. 81, ал. 2 Закона за здравето (ЗЗдр) принципи при осъществяване на медицинската помощ и да бъдат съблюдавани и съобразени всички гарантирани му права в чл. 86 ЗЗдр (решение № 130 от 13.11.2018 г. по гр. дело № 4807/2017 г. на ВКС, III г. о., посочено и в изложението към касационната жалба). При извеждане на извода за осъществен деликт при оказаната в случая медицинска помощ на пациента Г. А. въззивният съд е изложил съображения за несвоевременно предприето от медицинския персонал на ответната болница лечение в отделенията с интензивна медицинска помощ. Последните, разполагащи с необходимите специалисти и апаратура, при констатираното му животозастрашаващо състояние на кардиална астма, рискът за влошаването от което и неговото преодоляване е налагало необходимост от незабавното му провеждане при постъпването на пациента в спешното отделение на болницата.
Това поведение на ответната болница е преценено от въззивния съд именно в контекста на изискванията при осъществяването на медицинската помощ. Поведението е прието за несъобразено с правилата на добрата медицинска практика и прилаганите при оказваната медицинска помощ принципи за своевременност, достатъчност и качество, уредени в чл. 81, ал. 2, т. 1 ЗЗдр. Принципи, имащи също нормативен характер, като представляващи общи правила за поведение, които създават достатъчно нормативно основание за дължимо поведение при извършване на медицинската дейност и определят адекватните очаквания на пациента за предлагане и осъществяване на лечение при съобразяване на конкретното му здравословно състояние, независимо от липсата към този момент на действащи медицински стандарти по кардиология и анестезиология и интензивно лечение за приложимост на бланкетната разпоредба на чл. 80 ЗЗдр. Същата не може да освободи от отговорност лечебното заведение при неустановяване на предприети от неговия медицински персонал на необходимите адекватни действия за лечение на пациента според конкретното му здравословно състояние (решение № 130 от 01.03.2010 г. по гр. дело № 640/2009 г. на ВКС, III г. о.), каквито въззивния съд е приел в мотивите към решението за недоказани. Противоправното поведение в случая е изразено в нарушение на добрата медицинска практика, разбирана и като установена въз основа на прилагане на утвърдени от медицинската наука и практика методи на лечение в лечебни заведения за болнична помощ (чл. 79, ал. 1 ЗЗдр), и на норми с пряко действие, уреждащи правото на пациента на достъп до своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ (чл. 81, ал. 2, т. 1 ЗЗдр) и правото на пациента при спешно състояние да получи незабавна медицинска помощ, насочена към предотвратяване на летален изход (чл. 99, ал. 2 и 3, т. 1 ЗЗдр).
Изводът за противоправност на поведението на медицинския персонал на ответната болница, респ. за допуснато състояние на риск в противоправна степен, е изведен от въззивния съд въз основа на установените факти от ангажираните доказателствени средства, включително и експертни заключения, че не е направено необходимото за неговото преодоляване, респ. за предотвратяване на смъртта на пациента, посредством своевременно предприемане на най-добрите, съобразно конкретната ситуация, действия и което е в причинна връзка с настъпилата му смърт. Тези действия, които въззивният съд е приел за дължимо поведение от медицинския персонал на ответната болница и несвоевременно предприети от същия, се изразяват в осигуряване на незабавно лечение в отделенията за интензивна медицинска помощ. Последното, осъществявано, въз основа на установеното от експертните заключения при съобразяване на добрата медицинска практика, лечение от лечебните заведения за болнична помощ при констатирано от тях животозастрашаващо състояние на пациент и съответстващо на принципа на качество на медицинска помощ, приети за водещи при преценката за наличието на противоправно поведение и в установената практика на ВКС, включително и в посочената в изложението към касационната жалба.
По формулираните от касатора УМБАЛ „Пълмед“ ООД въпроси (част от втори и пети въпроси), свързани с установяването от съда на причинната връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат, включително и когато заключението на вещите лица не дава категоричен отговор, също не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането на решението в атакуваната му част до касационно обжалване. При изграждане на извода относно причинната връзка между приетото за установено противоправно поведение и конкретно претърпени вреди въззивният съд е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства, включващи медицински документи, свидетелски показания и експертните заключение, част от които са и поясненията от изслушването на вещите лица в съдебно заседание, и според които и своевременното настаняване в структура за интензивно лечение не гарантира ненастъпване на леталния изход, но само при незабавно интензивно лечение пациентът е имал възможност за предотвратяване на смъртта му. Въз основа на тази преценка е извел извод, че медицинският персонал на ответната болница не е предприел своевременно необходимото интензивно болнично лечение на пациента след постъпването му в спешното отделение, само при осъществяването на което е могло да бъде преодолян леталният за него изход, въпреки придружаващите му заболявания и тяхното влошаване, които не изключват обусловеността на резултата от липсата на такава помощ, респ. на осъщественото противоправно бездействие от медицинския персонал на ответната болница. Съобразявайки тези съображения за посоченото противоправно поведение, прието за несъмнено установено и от липсата на яснота с вписване в медицинските документи на предписаните от кардиолозите препоръки за лечение на пациента, респ. на адекватна медицинска грижа за неговото състояние, въззивният съд е изложил същото като необходимо условие за настъпването на неговата смърт. Така въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение за наличие причинната връзка между противоправно поведение и претърпените вреди. С дадените разрешения в обжалваното решение същият се е съобразил с приетото в посочената в изложението към касационната жалба практика на ВКС. В нея е прието, че при формиране на вътрешното си убеждение, включително и относно причинната връзка между противоправното поведение и вредите, съдът следва да извърши преценка на всички събрани доказателства по делото, като за изграждането на този извод от решаващо значение е съобразяване на кои от фактите, респ. връзките между тях, са предмет на специални знания, и по отношение на кои от тях следва да се изгради извод въз основа на опитните правила и логика, включително и при експертно заключение с посочване на „вероятен“ отговор, който не изключва пълното и главно доказване в процеса. Именно такава преценка е извършил и въззивният съд в обжалваното решение.
Последният шести въпрос на касатора УМБАЛ „Пълмед“ ООД, свързан с установяване на конкретното лице на деянието при ангажиране на отговорност по чл. 49 ЗЗД, е формулиран извън решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което той не е обуславящ и не изпълва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него също не може да се допусне касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че отговор на този поставен въпрос е даден в ППВС № 7 от 30.12.1959 г. и последвалата го практика на ВС и ВКС (решение № 130 от 01.03.2020 г. по гр. дело № 640/2009 г. на ВКС, III г. о.), в която е прието, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и има гаранционно-обезпечителна функция, като възложителят на работата отговаря за вредите, причинени от неговите работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Посочената съдебна практика по този въпрос и по другите поставени въпроси в изложението към касационната жалба на УМБАЛ „Пълмед“ ООД прави неприложимо по тях и посоченото само като цифров израз (т. е. формално) и без доводи за неговото обосноваване селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, формите на което са разяснени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба на ищците М. Т. А., С. Г. А.-А. и А. Г. А.. Въззивното решение в обжалваната от тях отхвърлителна част не следва да бъде допускано до касационно обжалване на посоченото селективно основание по първите четири въпроси, които обобщено се свеждат до преценката за наличие на надлежно релевирано възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването му като правозащитно възражение, респ. за правомощията на въззивната инстанция за неговото разглеждане и приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Тези въпроси са обуславящи за правните изводи на съда, поради което за тях е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но те са разрешени в съответствие, а не в противоречие с посочената от касаторите тълкувателна и казуална практика на ВКС.
В установената практика на ВКС (решение № 50124 от 27.10.2023 г. по т. д. № 2066/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 69 от 15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134/18.11.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на ВКС, II т. о., и други, посочени в тях решения и в изложението към касационната жалба) е прието, че приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди е обусловено от надлежно релевирано от ответника защитно възражение по иска пред първоинстанционния съд с въвеждане на фактически твърдения за извършване на конкретни действия или въздържане от такива действия от пострадалия, с което същият е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на вредоносния резултат, и от доказването на същите. Тъй като съгласно чл. 131, ал. 1, т. 5 и чл. 133 ГПК в срока за отговор на исковата молба ответникът следва да изложи всичките си фактически възражения по предявения иск, следва в този срок да релевира и възражението за намаляване на размера на дължимото обезщетение за вреди поради принос на пострадалия по чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Той губи възможността да стори това в по-късен етап от производството, освен ако пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства (чл. 147, т. 1 ГПК), в която насока са и мотивите към т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, когато ответникът излага конкретни фактически твърдения за конкретните действия или бездействия, с които пострадалият е допринесъл за реализиране на вредоносните последици, той прави възражение за съпричиняване, без да е необходимо да го квалифицира. Правната квалификация е задължение на съда, поради което позоваването на обстоятелства, на които се основава правният институт е достатъчно (решение № 123 от 20.11.2024 г. по т. д. № 422/2024 г. на ВКС, II т. о., решение № 539 от 01.10.2025 г. по гр. д. № 2640/2024 г. на ВКС, I г. о.).
В настоящия случай при данните по делото за въведени в отговора на исковата молба от ответника УМБАЛ „Пълмед“ ООД фактически твърдения за установено към 17.00 часа на 13.06.2017 г. напускане на лечебното заведение от пациента Г. А., въпреки увреденото общо състояние и претърпяна интервенция, извършено самоволно (т. е. по собствена воля и не по установения ред), допринесло за влошеното му състояния, респ. за създаване на възможност от настъпване на вредоносния резултат, въззивният съд в съответствие с посочената практика, като инстанция за решаване на материалноправния спор по същество (т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), е разгледал и се е произнесъл по релевираното от насрещната страна в преклузивния срок възражение за съпричиняване. Твърдения за него са наведени и от третото лице помагач ЗД „Евроинс“ АД, включително като изключващи отговорността на ответника, които по аргумент за по-силното основание представляват и довод за съпричиняване на вредоносния резултат (решение № 123 от 20.11.2024 г. по т. дело № 422/2024 г. на ВКС, II т. о.).
Не се констатира противоречие и с останалата относима към приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдебна практика на ВС и ВКС (ППВС № 17 от 18.11.1963 г., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. дело № 117/2009 г. на ВКС, II т. о., и други), посочена в изложението към касационната жалба на ищците, според която обезщетението за вреди може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като с поведението си е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането (т. е. при наличие на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия), и приносът му е доказан при условията на пълно и главно доказване. За да намали определеното за вредите обезщетение, въззивният съд въз основа на извършената преценка на събраните по доказателства по делото е приел за установено по категоричен начин, че е налице конкретното противоправно поведение на пострадалия - напускане на отделението в болничното заведение, в което е приет, осъществено не по установения за това ред с разясняване на рисковете от напускането му и при отсъствие на лекарски надзор за период от няколко часа, което е допринесло за влошаване на състоянието му, респ. е създало възможност за настъпване на вредоносния резултата. Въззивният съд е приел, че в лечебното заведение той би останал под лекарски надзор и спрямо него биха могли да бъдат взети своевременни мерки при влошаване на състоянието му, т. е. че вредоносният резултат е могъл да не настъпи без противоправното поведение на пострадалия. В обжалваното решение въззивният съд не е изследвал въпроса за вината на пострадалия, а за самоволното му, т. е. по собствена преценка и не по установения ред (Наредба № 49 от 18.10.2010 г. за основните изисквания, на които трябва да отговарят устройството, дейността и вътрешният ред на лечебните заведения за болнична помощ и домовете за медико-социални грижи) напускане на ответното лечебно заведение, което е довело до влошаване на състоянието му. Доводите на касаторите при обосноваване на въпросите в изложението изразяват несъгласието им с установените от въззивния съд фактически данни и изводите му за наличие на доказан принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат. Същите обуславят евентуална необоснованост на акта по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради неправилна преценка на доказателствения материал, поради което те не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.
По последния (пети) въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне от въззивния съд на обезщетенията за неимуществени вреди от по 90 000 лева за низходящите на починалия, също не е налице противоречие с посочената в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК практика. В случая въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВС и ВКС общи критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил внезапната смърт, дълбоката връзка между пострадалия и ищците (сега касатори) - негови син и дъщеря, емоционалната връзка помежду им, преживения стрес и отражението на смъртта на баща им върху тяхното състояние, включително и в професионален план. За да присъди по-ниско обезщетение на децата в сравнение с това на съпругата на починалия, въззивният съд е взел предвид тяхната зрялост и самостоятелност. Несъгласието им с така определения размер не обосновава допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната и казуална практика, а в изложението не се твърдят обстоятелства, които да са останали необсъдени в мотивите на решението, но имат значение при определянето на претърпените от тях морални вреди.
Не е налице и твърдяната от касаторите по двете касационни жалби очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В обжалваното въззивно решение не се констатират такива пороци, които да предпоставят очевидната му неправилност, респ. допускането му до касационно обжалване. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Наведените от касаторите доводи в касационните жалби и изложенията към тях не обосновават наличието на тежък порок, който може да бъде забелязан при самия прочит на мотивите на въззивния акт.
Не се извеждат и изводи за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за до-пускането му до касационно обжалване. Извод за вероятна недопустимост не се извежда и относно присъждането на законната лихва от датата на деликта до предявяване на исковете, за която са и наведените в касационната жалба на УМБАЛ „Пълмед“ ООД доводи. Направеното от ищците уточнение на момента на претендираната от тях с исковата молба законна лихва, което произтича от наведените в нея фактически твърдения, включително и от релевирания факт относно датата на осъществения деликт, няма за последица вероятна недопустимост на въззивното решение в тази му част. Още повече, че в случая е направено в първото по делото открито заседание и то е пояснение по чл. 143, ал. 2 ГПК на претендираното акцесорно вземане за законна лихва.
В заключение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на УМБАЛ „Пълмед“ ООД и на М. А., С. А.-А. и А. А. в обжалваните с тях части.
При този резултат право на разноски имат и двете страни по производството, но ищците М. А., С. А.-А. и А. А. не са представили доказателства за направени такива по подадения от тях отговор на касационната жалба на насрещната страна и не им се присъждат. На основание чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК на ответника УМБАЛ „Пълмед“ ООД следва да се присъди сумата от 51.13 евро (левова равностойност на 100 лева), представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по отговора на касационната жалба на М. А., С. А.-А. и А. А..
По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 24.07.2024 г. по в. гр. д. № 77/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив по касационната жалба на УМБАЛ „Пълмед“ ООД в обжалваната му осъдителна част, отнасяща се до присъдените обезщетения за неимуществени вреди, заедно със законната лихва.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 24.07.2024 г. по в. гр. д. № 77/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив по касационната жалба на М. Т. А., С. Г. А.-А. и А. Г. А. в обжалваната му отхвърлителна част.
ОСЪЖДА М. Т. А., С. Г. А.-А. и А. Г. А. да заплатят на УМБАЛ „Пълмед“ ООД на основание чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК сумата от 51.13 евро (левова равностойност на 100 лева), представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по производството пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.