Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на С. Е., чрез адв. З. П., против решение № 24 от 17.12.2020 г., постановено по адм. дело № 446/2020 г. по описа на Административен съд (АС) – Русе, с което е потвърдено Решение № 424 от 13.07.2020 г. по преписка № 139/2018 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) в частта, с която КЗД е установила, че В. Р., изпълнителен директор на „ЮТА“ АД, гр. Р. не е осъществила дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.), във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., във вр. с § 1, т. 1, 7 и 8 от ДР на ЗЗДискр. по признаци „лично положение“ и „увреждане“, по отношение на жалбоподателя и настоящ касатор С. Е..
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречие на изводите на съда с императивните норми на закона – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът счита, че ответната страна В. Р. системно е нарушавала със своите действия и бездействия разпоредбата на чл. 17 от ЗЗДискр., както и че носи отговорност по чл. 327, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда (КТ). Въз основа на направените оплаквания иска касационният съд да отмени оспореното решение на АС - Русе, като постанови друго, с което да отмени решението на КЗД в частта, с която жалбата му до КЗД с твърдения за дискриминация спрямо него от страна на изпълнителния директор на „ЮТА“ АД В. Р. е оставена без уважение.
Ответната страна Комисия за защита от дискриминация, чрез процесуален представител юрк. А. Б., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице сочените отменителни основания. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, при условията на евентуалност – възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от касатора.
Ответната страна В. Р., чрез пълномощник по делото адв. Б. М., оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор и депозирани писмени бележки. Поддържа тезата, че както в производството пред КЗД, така и съдебното производство пред административния съд жалбоподателят не сочи и не представя доказателства, които да подкрепят твърденията му за допуснато дискриминационно отношение от нейна страна въз основа на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. спрямо Е..
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като взе предвид наведените от касатора основания, обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл. 218, ал. 1 и 2 от АПК мотивира следните изводи от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е подадена против подлежащ на оспорване неблагоприятен за касатора съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С оспоренното решение АС - Русе е отхвърлил жалбата на С. Е. срещу Решение № 424 от 13.07.2020 г. по преписка № 139/2018 г. на КЗД, в частта, с която е установено, че ответната страна В. Р., изпълнителен директор на „ЮТА“ АД, гр. Р., в процесния период към 2015 г. не е извършила нарушение на ЗЗДискр. по отношение на оплакващото се лице и съответно жалбата на Е. досежно твърденията за дискриминация, насочени срещу Р., е оставена без уважение. В останалата част, с която КЗД е установила наличието на дискриминация спрямо Е. по признак „лично положение“ и „увреждане“, осъществена от лицето В. В. под формата на „тормоз“ по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр., във вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр., решението на КЗД не е било обжалвано пред съда и е влязло в сила
За да отхвърли оспорването срещу решението на КЗД в посочената част, първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение на КЗД е издадено от компетентен орган, в пределите на нормативно установените му правомощия, в изпълнение на изискванията за форма и съдържание на акта, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и ограничаване правото на защита на страните в производството, както и в съответствие с материалноправните разпоредби. По спорния по делото въпрос дали се доказват твърденията на жалбоподателя, изложени пред КЗД и пред съда, за осъществено спрямо него дискриминационно отношение от В. Р. по причина на признак „лично положение“ и/или „увреждане“, първоинстанционният състав е установил, че наведените твърдения не само не се подкрепят от представените конкретни и относими за случая доказателства, но те и по своето съдържание не сочат на проява на дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., във вр. с § 1, т. 1, 7 и 8 от ДР на ЗЗДискр. Съдът е приел, че не е доказано наличието на защитените признаци, на които се позовава жалбоподателят, което съставлява самостоятелно основание за отхвърляне на предявената пред КЗД претенция срещу В. Р.. В случая, жалбоподателят не се е справил с доказателствената тежест в производството пред КЗД, установена с императивната норма на чл. 9 от ЗЗДискр., която е била изрично разяснена на страните с уведомлението на КЗД за образуване на преписка с № 139/2018 г. по жалбата на С. Е.. В мотивите на съдебния акт са обсъдени обстоятелствата, установени в хода на административното производство, с които Е. свързва своите оплаквания за дискриминационно отношение от страна на Р., като съдът е приел, че оспорването от работодателя на експертни решения на ТЕЛК/НЕЛК на негови работници/служители не може да се приеме за различно третиране, обуславящо форма на дискриминация. В конкретния случай, В. Р. се е съобразила с физическото състояние и противопоказаните условия на труд на С. Е., като е направила възможното да осигури тези условия на труд, въпреки че това е създавало затруднения на дружеството от организационен характер и е влизало в противоречие с изискванията за длъжността „огняр“. Предвид липсата на факти и обстоятелства, от които да се направи предположение за вероятно осъществена дискриминация от изпълнителния директор на „ЮТА“ АД спрямо работника С. Е. по причина на признаците „лично положение“ и/или „увреждане“, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата срещу решението на КЗД в частта досежно оплакванията срещу Р..
Така постановеното решение на АС – Русе е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Законосъобразни са изводите на съда, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия, съгласно чл. 47 във вр. с чл. 65, т. 5 от ЗЗДискр., в предписаната от закона форма, съобразно изискванията на чл. 66 от ЗЗДискр. Правилно съдът приема, че при постановяване на решението КЗД не е допуснала съществени нарушения на административнопроизводствените правила, установени в чл. 50 – чл. 70 от ЗЗДискр. От материалите по преписката се установява, че с оглед приетите за защитими в случая признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. е определен петчленен разширен състав, който да разгледа жалбата на С. Е., определен е докладчик по преписката, изпълнена е процедурата за проучване на преписката и събиране на доказателства. В хода на производството са представени писмени становища от страните, събрани са писмени и гласни доказателства във връзка с наведените от Е. твърдения за дискриминация от страна на госпожа В. Р., изпълнителен директор на дружеството, в което той заема длъжността „огняр“ до прекратяване на трудовото му правоотношение по реда на чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ, считано от 01.10.2015 г. Страните са поканени и са се запознали с представените по преписката материали. Изготвено е заключение на докладчика, насрочено е заседание на решаващия състав, за датата на което страните са били редовно уведомени. За проведените открити заседания страните са били надлежно призовавани, като в първото от тях е предложено сключване на споразумение. По искане на двете страни са разпитани свидетелите П. П., З. П., Е. А.. Решението на КЗД е взето единодушно.
Законосъобразен е и изводът на съда, че КЗД е приложила правилно ЗЗДискр., приемайки, че твърдените факти за дискриминационно поведение на изпълнителния директор на „ЮТА“ АД не сочат на извършване на такова спрямо жалбоподателя С. Е., на основата на заявените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр – „лично положение“ и „увреждане“. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр., определяща разпределението на доказателствената тежест в производството по Глава четвърта, раздел I от с. з., в тежест на жалбоподателя е да представи факти, от които може да се направи извод, че принципът за равно третиране е бил нарушен. Такива относими конкретни факти в случая не са посочени и не са установени в производството пред КЗД и в съдебното производство. Въпреки указаната на жалбоподателя възможност в рамките на процедурата пред административния орган да ангажира доказателства в подкрепа на общите твърдения за дискриминационно отношение спрямо него от страна на В. Р., той не сочи такива и не доказва чрез какви конкретни действия и/или бездействия изпълнителният директор на дружеството е осъществявала психически тормоз над него, който същевременно да изпълнява състав на дискриминационно поведение по смисъла на някоя от нормите на ЗЗДискр.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б е страна. Съгласно чл. 5 от ЗЗДискр. тормозът по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр., извършен на основа на признаците по чл. 4, ал. 1, също се смята за дискриминация. Законът цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение, осъществено по причина на защитен от закона признак. При всички случаи, вредоносният резултат в хипотезата на пряка дискриминация по чл. 4, а. 2 от ЗЗДискр. следва да се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни обстоятелства. За да е налице проява на пряка дискриминация, е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на нарушението: различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр., в случая „лично положение“ и/или „увреждане“. Респективно, за да е налице тормоз по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр., следва да се докаже поведение, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда, като в този случай не е задължителен елемент от фактическия състав съпоставката с друго лице или лица при сравними сходни обстоятелства.
Предвид горното, при всяка форма на дискриминация следва да бъде установен защитен признак на лицето, причинна връзка между спорното третиране и съответния защитен признак, като е достатъчно да се установи, че този признак съставлява основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране. В случая, в жалбата пред КЗД не са посочени такива факти. Изложени са единствено общи твърдения и сведения от субективен характер за начина, по който жалбоподателят възприема собствената си позиция в дружеството съобразно обстоятелството, че е лице с трайно намалена работоспособност. Последното обстоятелство само по себе си не съставлява факт, установяващ неравно третиране на основата на защитен признак по чл. 4 от ЗЗДискр., тъй като за да е налице дискриминация по признак „увреждане“, е необходимо от събраните по преписката доказателства, вкл. свидетелските показания, да се доказва конкретно деяние – действие или бездействие, което да обективира неблагоприятно третиране по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., във вр. с § 1, т. 7 и 8 от ДР на ЗЗДискр., или състав на тормоз по смисъла на чл. 5, във вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр.
В настоящия случай, описаните от С. Е. факти в жалбата и уточненията към нея до КЗД, досежно оплакванията срещу В. Р., не само не разкриват поведение, което би могло да бъде преценено като дискриминационно в светлината на горепосочените разпореди, но и същите остават недоказани с оглед събраните по делото доказателства. Неизяснено остава по какъв начин твърдените действия или бездействия на В. Р. са позволили, улеснили или не са предотвратили извършването на дискриминация спрямо С. Е. във формата на „тормоз“ от другата ответна страна в производството пред КЗД – В. В., която дискриминация е била установена със същото процесно решение на КЗД, постановено по преписка № 139/2018 г., неоспорено пред съда в тази му част. Не е достатъчно в случая обстоятелството, че В. Р. заема поста изпълнителен директор и като такъв има отговорността и задължението да организира и следи за правилното, ефективно и законосъобразно изпълнение на дейността на дружеството. За да е налице основание за ангажиране на отговорността й по чл. 17 от ЗЗДискр. е необходимо от доказателствата по преписката да се установява ясно и безпротиворечиво, че работодателят е получил оплакване от работника или служителя, който се смята за подложен на тормоз на работното място, не е реагирал незабавно чрез назначаването на проверка и предприемането на мерки за прекратяване на тормоза, както и не е наложил дисциплинарна отговорност, ако тормозът е извършен от друг работник или служител. Обстоятелството, че В. Р. не е уважила искането на жалбоподателя да работи през ден на 8-часов работен ден, така, както такова разрешение е било дадено на друг работник, работещ на друга длъжност (склададжия и отговарящ за пожарната безопасност), не изпълва изискването за фактически състав на нарушението по чл. 17 от ЗЗДискр. Такова нарушение не съставлява и предприетото от работодателя обжалване на експертните решения на ТЕЛК, представени от Е., доколкото подобно действие не е забранено от закона и е необосновано от самия факт на неговото извършване да се прави заключение за наличие на по-неблагоприятно третиране по смисъла на антидискриминационното законодателство.
Следва да се има предвид също така, че от наличните по делото доказателства може да се направи единствено обоснованият извод, че изпълнителният директор на „ЮТА“ АД е действал при съобразяване с интересите на работника, предвид заключенията за здравословното му състояние, обективирани в представената медицинска документация. Това обстоятелства обаче е било погрешно интерпретирано от жалбоподателя Е., който не е бил съгласен с намаляване на работния му ден на 4 часа, съобразно заповед № 9 от 11.03.2014 г. на изпълнителния директор на „ЮТА“ АД, издадена във връзка с ЕР на ТЕЛК № 142/13.02.2014 г. Тъй като с последващото ЕК на ТЕЛК № 2688/08.07.2015 г. от противопоказаните условия на труд за С. Е. отпада работата на пълен работен ден, а същевременно работодателят е счел за необходимо да продължи да спазва трудовото законодателство по отношение на изискванията за извършване на работа като „огняр“ съгласно Наредба № 2/17.01.2001 г. (а именно лицето да е физически и психически здраво), работодателят е избрал да запази работника на 4-часов работен ден без нощен труд, което обаче не е било в унисон с предпочитанията на С. Е. да работи на пълен работен ден. При това положение, Е. е подал молба за напускане, като се е възползвал от възможността за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ, с довода за неизпълнение на задължение на работодателя относно продължителността на работното време. Молбата е била приета от изпълнителния директор, трудовият договор със С. Е. прекратен, считано от 01.10.2015 г. и на лицето е било изплатено обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ.Зо признатата възможност за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ за работника/служителя е негово право, чието упражняване е обусловено от наличието на неизпълнение на задължение по трудовия договор от работодателя, което обаче не води автоматично и до извод за неправомерно поведение на работодателя по смисъла на ЗЗДискр. За да е налице последното, следва да са посочени и доказани съобразно правилото за доказателствената тежест по чл. 9 от ЗЗДискр. конкретни деяния на сочения като дискриминатор работодател, които да осъществяват състав на нарушение по този закон.
Извън гореизложените обстоятелства, жалбоподателят и настоящ касатор не сочи други факти, изпълващи съдържанието на заявените оплаквания за дискриминационно отношение по причина на признак „лично поведение“ и/или „увреждане“ от страна на В. Р.. Не са налице елементите от фактическия състав на чл. 17 от ЗЗДискр, на който се позовава С. Е.. Не се доказва неблагоприятно третиране по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. или нежелано поведение по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр. към жалбоподателя, включително и в хипотезата на знание за извършвана от друго лице (работник/служител в дружеството) дискриминация спрямо Е. и непредприемане на необходимите и надлежни мерки, съгласно чл. 17 от ЗЗДискр.
Предвид горното, като е приел, че процесното решение на КЗД, в обжалваната част, е и материално законосъобразно и е отхвърлил оспорването на С. Е. като неоснователно, първоинстанционният съд е постановил съдебен акт в съответствие с доказателствата по делото и приложимите норми на материалния закон. Съдът е извършил цялостен и точен анализ на относимите към спора доказателства, в резултат на което е извел верни фактически и правни изводи, които се подкрепят изцяло от настоящия касационен състав.
По тези съображения, решението на АС – Русе като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото, основателни са претенциите на ответните страни за присъждане на сторените от тях разноски пред касационната инстанция. С. Е. следва да бъде осъден да заплати сумата от 100, 00 лева, юрисконсултско възнаграждение в полза на КЗД, дължима на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, и сумата от 1250, 00 лева в полза на В. Р., договорено и действително заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВАС, съгласно договор за правна помощ от 6.01.2021 г. и платежно нареждане за извършен превод от 8.01.2021 г. Касационният жалбоподател не е направил възражение за прекомерност. Съгласно чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. разноските за производствата пред съд по този закон са за сметка на бюджета на съда. Разпоредбата обаче не урежда отговорността за разноски, които са направени от противната страна в съдебния спор, в който е привлечена без да дава повод за него.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24 от 17.12.2020 г., постановено по адм. дело № 446/2020 г. по описа на Административен съд – Русе.
ОСЪЖДА С. Е. от гр. Р. да заплати на Комисия за защита от дискриминация сумата 100, 00 (сто) лева, разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА С. Е. от гр. Р. да заплати на В. Р. сумата 1250, 00 (хиляда двеста и петдесет) лева, разноски за касационното производство. Решението не подлежи на обжалване