Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Ник - Ват” ЕООД, представлявано от управителя Н. Ц., чрез адв. И. И., против въззивно решение № I-79/10.07.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 747/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 18/21.02.2019 г. по гр. д. № 546/2017 г. на Районен съд – Царево за отхвърляне на предявените от касатора искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3-то и чл. 40 ЗЗД срещу „Мечта – Бойчев” ЕООД - за установяване недействителността на сключен между страните предварителен договор за продажба от 09.11.2007 г., поради нееквивалентност на престациите и споразумяване във вреда на представлявания продавач.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: длъжен ли е въззивният съд да изложи свои решаващи мотиви по спора и да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните; „допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да не обсъдят заключение на приета тройна експертиза”; „допустимо ли е мотиви на влязло в сила решение да се ползват със сила на пресъдено нещо”; „допустимо ли е да няма разпределение на доказателствената тежест за установяване субективния елемент на иска по чл. 40 ЗЗД”; „кога представителят при сговаряне с лицето действа във вреда на представлявания и доказателствените средства за доказване на сговор” ; „как следва да бъдат определяни рамките на предоставената на пълномощника представителна власт – с оглед конкретно извършено разпореждане, или съобразно изявената воля на упълномощителя и упълномощителната сделка”.

В писмен отговор ответната страна по жалбата – „Мечта – Бойчев” ЕООД, представлявано от управителя В. Д., чрез адв. М. Б., поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че на 09.11.2007 г. между „Ник-Ват” ЕООД - продавач, представляван от пълномощника С. П. (с нотариално заверено пълномощно рег. № 2743/26.04.2007 г.) и „Мечта-Бойчев” ЕООД - купувач е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот – апартамент № 4 със застроена площ от 65.47 кв. м., заедно с 6.699% идеални части от общите части на сградата и съответното право на строеж върху терена, който апартамент се намира на първи жилищен етаж в жилищна сграда, предвидена за изграждане в ПИ с идентификатор 48619.505.301 по КК на [населено място] с площ от 365 кв. м. Продавачът поел задължението да построи и предаде обекта в определена степен на завършеност– издаден акт обр. 16 за жилищната сграда; както и да сключи окончателния договор за продажба в едномесечен срок от датата на издаване на акт обр. 16, но не по-късно от 31.12.2011 г. Купувачът поел задължение да заплати изцяло и в брой на продавача продажна цена в размер на 40 000 лв. в едномесечен срок от датата на сключване на предварителния договор.

Със сключено на 07.12.2007 г. споразумение, във връзка с уреждането на текущи търговски взаимоотношения между двете дружества, е постигнато съгласие за прихващане на съществуващи насрещни парични задължения на страните до размера на по-малкото от тях. Така, от задължението на „Ник – Ват” ЕООД по сключен с „Мечта – Бойчев” ЕООД договор от 01.10.2007 г. за строителство на жилищна сграда, в размер на 90 000 лв., са прихванати задълженията на ответното дружество за сумата 40 000 лв. – продажна цена по процесния предварителен договор и 30 000 лв. по друг предварителен договор. След направеното прихващане на вземанията, в т. 6 от споразумението страните записали, че „Мечта-Бойчев” ЕООД не дължи на „Ник-Ват” ЕООД заплащане на договорената продажна цена по предварителните договори, а същата се счита изплатена чрез прихващането по силата на това споразумение.

Съдът е посочил, че от приложеното по делото пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. № 2743/26.04.2007 г. се установява, че едноличният собственик и управител на „Ник-Ват” ЕООД - Н. Ц. е упълномощил лицето С. П. П. от името и за сметка на дружеството да го представлява, като извършва всички необходими действия, свързани с предмета на дейност на дружеството; да сключва сделки и подписва необходимите документи пред всички физически и юридически лица в страната и чужбина; да представлява дружеството пред държавни органи, застрахователни дружества, общински служби и др.; от името и за сметка на дружеството да купува и продава недвижими имоти, вкл. право на строеж върху недвижими имоти, да подписва предварителни договори за закупуване и продажба на недвижими имоти и да представлява дружеството навсякъде, където е нужно във връзка със защитата интересите на дружеството; да подписва всички необходими документи, свързани с посочените правомощия; неупоменатите конкретно права се смятат в полза на упълномощения. Пълномощното е за неопределен срок от време. Впоследствие, с писма № 8/07.03.2008 г. и № 12/07.03.2008 г. „Ник-Ват” ЕООД е оттеглило пълномощията на С. П..

Обсъждайки събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният съд е счел за неоснователни претенциите на ищеца за недействителност на предварителния договор, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите и при договаряне във вреда на представлявания продавач. В тази връзка съдът е споделил изводите на първата инстанция, че не се установява твърдяната нееквивалентност на насрещните престации – нарушаване на моралните и неписани норми на обществения живот в степен, злепоставяща интересите на ищеца и водеща до несправедливо облагодетелстване за ответната страна. Посочено е, че уговорената и платена цена по предварителния договор в размер на 40 000 лв. е съизмерима и надвишава данъчната оценка на имота (39 184.10 лв.) към момента на сключването на договора, както и пазарната оценка, която според единичната експертиза към 09.11.2007 г. е в размер на 36 200 лв. Дори за база за сравнение да се вземе пазарната оценка по заключението на тройната съдебна експертиза - 85 200 лв., също не е налице неравностойност на престациите по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД – волеизявленията на страните са в рамките на свободата на договаряне и търговската практика, като се вземат предвид съществувалите трайни търговски и финансови взаимоотношения между двете дружества, уреждането на задълженията им по повод сключените в същия период и други сделки - за продажба, за строителство и др. За неоснователни са счетени доводите, че предварителният договор и споразумението за прихващане са подписани от пълномощник на продавача без представителна власт, че са антидатирани и съставени за целите на процеса. В тази връзка съдът е анализирал събраните по делото доказателства, в т. ч. съобразил е приложеното като доказателство гр. д. № 21/2013 г. на РС - Царево и влязлото в сила решение № 86/30.06.2017 г. по гр. д.№ 1164/2015 г., IV г. о. по спора по чл. 135 ЗЗД между същите страни, в който по иск на купувача „Мечта – Бойчев” ЕООД е обявена за относително недействителна спрямо него продажбата на процесния имот от „Ник – Ват” ЕООД на свързаното дружество „Карино -2” ЕООД. С цитираното решение е прието за установено, че предварителният договор от 09.11.2007 г. е валиден и легитимира купувача като кредитор. Отхвърлено е възражението на продавача – длъжник, че договорът е сключен от пълномощник без представителна власт и не го обвързва, както и доводите, че документите (договорът и споразумението) са антидатирани. С позоваване на разрешението по т. 1 от ТР№5/12.12.2016 г. по т. д.№5/2014 г. на ОСГТК съдът е приел, че пълномощното от 26.04.2007 г. отговаря на изискванията за форма и съдържание и пълномощникът е разполагал с валидно учредена представителна власт за сключването както на предварителния договор, така и на споразумението от 07.12.2007 г. Пълномощията му са оттеглени впоследствие, след сключването на сделките и нямат значение за действието на договорите. В заключение, съобразявайки установените по делото правнорелевантни факти и обстоятелства по иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД, въззивният съд е направил извод за неоснователност на претенцията.

По иска по чл. 40 ЗЗД въззивната инстанция се е позовала на установената съдебна практика на ВКС (цитирана в решението), като е посочила, че увреждането не може да се свежда единствено до фрапантна разлика между цената, на която имотът е бил продаден и тази, на която би следвало според пазарните условия, без да се обсъдят всички относими обстоятелства. Продажната цена като величина не е единственият критерий и не всяка разлика в договорената по данъчна оценка цена и реалната стойност на имотите предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Препращайки и към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е приел, че в случая по делото липсват данни ответникът и пълномощникът при сключването на сделките да са действали недобросъвестно и с цел да се увредят интересите на ищеца.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.

Първият и вторият въпроси в изложението обуславят крайното решение, но същите не са разрешени от въззивната инстанция в отклонение с практиката на ВКС (включително сочената от касатора).

Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и разясненията в множество решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.

Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения да обсъди правно релевантните факти, от които произтича спорното право, доводите и възраженията на страните, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК. Това е направено включително и чрез препращането по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Заключението на тройната съдебна експертиза относно пазарната цена на имота е обсъдено и от двете инстанции, но е счетено, че дори и тази оценка, сравнена с договорената продажна цена на имота, не обуславя извод за нееквивалентност на престациите или за действия във вреда на представлявания. Възприетото е в съответствие с установената практика на ВКС (вж. - решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о., решение № 615/15.10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о., решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г., I г. о., решение №24/ 09.02.2016 г. по гр. д.№ 2419/2015 г., III г. о. на ВКС и др.), че неравностойността би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, като отклонението на договорената продажна цена от обичайната пазарна стойност на имота, респ. заплащането на цена близка или под данъчната оценка, не може само по себе си във всички случаи да обуслови извод за нееквивалентност на престациите, която да съставлява нарушение на добрите нрави и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД. Преценката дали нееквивалентността на разменените престации е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел, действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки в тяхната взаимна връзка. Освен това, нееквивалентността на престациите е необходимо условие, но само тя не е достатъчна за обявяването на недействителността по отношение на представлявания, като преценката за наличието на увреждането се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай.

Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Несъгласието на касатора с направения анализ на доказателствата и фактите по делото, респ. с крайния резултат по спора, е ирелевантно за проверката, която касационната инстанция извършва във фазата по селектирането на касационните жалби, доколкото евентуално допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения и необоснованост на изводите, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, се проверяват в производството по чл. 290 и сл. ГПК.

Третият и четвъртият въпроси в изложението не обуславят касационния контрол, тъй като предпоставят условие, което не се е осъществило. Съдът не е зачел „силата на пресъдено нещо на мотивите” на влязлото в сила решение по спора по чл. 135 ЗЗД между същите страни, а е съобразил установителното действие на решението, че предварителният договор обвързва страните и легитимира купувача „Мечта – Бойчев” ЕООД като кредитор; а продавача „Ник-Ват” ЕООД като длъжник, за когото правните последици на сделката са възникнали от действията на пълномощник с валидно учредена представителна власт. Доводите на касатора за антидатиране на документите касаят преценката им като писмени писмени доказателства, извършена от въззивния съд (чл. 181 ГПК). Въззивното решение съответства на практиката на ВКС, в която безпротиворечиво се приема, че при оспорване на частен документ откриване на производство по чл. 193 ГПК не е необходимо. В този случай съдът оценява документа като писмено доказателство според правилата по чл. 178 - чл. 189 ГПК и изгражда фактическите си изводи по вътрешно убеждение, след съвкупна преценка на всички обстоятелства и събрани по делото доказателства (вж. - решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г., IV г. о., решение № 270/ 19.02.2015 г. по гр. д. N 7175/2014 г., IV г. о., решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г., III г. о. на ВКС и др.).

На следващо място, разпределянето на доказателствената тежест е задължение на първоинстанционния съд, а за нарушаването му въззивният съд не следи служебно, а само при въведен с въззивната жалба довод на страната. В случая, въззивната жалба не съдържа нито доводи за допуснато от първата инстанция нарушение по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, нито нови процесуални искания за събиране на доказателства във връзка с неуказани като подлежащи за доказване факти. В този смисъл е разрешението по т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, че за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно, а ги взема предвид само при съдържащо се във въззивната жалба конкретно позоваване на страната, в който случай решаващият съд дължи даване на указания за предприемане на необходимите процесуални действия във въззивното производство. С въззивната жалба не е въведено конкретно оплакване, касаещо разпределената доказателствена тежест по иска по чл. 40 ЗЗД, а доводите на страната се свеждат до неправилно извършена от първата инстанция преценка и анализ на събраните доказателствата и до необоснованост на изводите за липса на извършени действия във вреда на представляваното дружество по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Както се посочи, пред въззивната инстанция не са заявени нови доказателствени искания (чл. 266, ал. 2 ГПК), нито страната е твърдяла, че в резултат на процесуални нарушения на първоинстанционния съд е била възпрепятствана да посочи и ангажира такива доказателства.

Следващият въпрос в изложението - „кога представителят при сговаряне с лицето действа във вреда на представлявания и доказателствените средства за доказване на сговор” – е общо зададен, без контекст за конкретния правен спор, поради което няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Извън това, въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС (т. 2 от ТР№ 5 от 22.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на състави на ВКС, цитирани в решението на окръжния съд), че преценката за наличие на увреждане се извършва с оглед конкретно установените обстоятелства във всеки отделен случай. При извършената конкретна преценка на обстоятелствата, при които е сключен оспореният договор и при съобразяване на общото правило по чл. 154, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че не може да се формира сигурно убеждение за сговаряне между пълномощника на ищеца и ответника във вреда на представляваното дружество.

Последният въпрос в изложението освен, че е също общо зададен, е ирелевантен за правния спор.С влязлото в сила решение по отменителния иск е разрешен въпросът за валидността на упълномощителната сделка като форма и съдържание, респ. за обема представителна власт, с която е разполагал пълномощникът на ищеца за сключването на предварителния договор, поради което такъв въпрос не е стоял за разрешаване от въззивния съд.

С оглед на изложеното, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с приложимата в случая задължителна и трайно установена практика на ВКС, поради което поддържаните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка в поставените в изложението въпроси, не са налице. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК има друго приложно поле, което касаторът по никакъв начин не е обосновал в изложението си и поради това съдът не го разглежда.

Не са налице и цифрово посочените (без аргументация) хипотези по чл. 280, ал. 2 ГПК – при служебната проверка не се установява обжалваното решение да е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК предполага очевидната неправилност да бъде констатирана пряко от съдържанието на обжалвания акт, като за разлика от неправилността по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тя представлява много тежък порок на решението, съпоставим с нищожността и недопустимостта му. В случая, доколкото във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се установи, че въззивният съд е съобразил точния смисъл и константното тълкуване на приложимите за спора материални и процесуални норми, то твърдяната бланкетно от касатора „очевидна неправилност” на съдебния акт не се констатира.

При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноски за касационното производство, които възлизат на сумата 1 970 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № I-79 от 10.07.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 747/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

ОСЪЖДА „НИК - ВАТ“ ЕООД, с ЕИК -[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „МЕЧТА – БОЙЧЕВ” ЕООД – [населено място], с ЕИК[ЕИК], разноски за касационното производство в размер на сумата 1970 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.