О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 655 гр.София, 27.02. 2025 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:К. Г. ЧЛЕНОВЕ:БОЯН БАЛЕВСКИ
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 751 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. Д. Н. и „Банка ДСК“ АД срещу решение № 1527/12.12.2022 г. по в. гр. д. № 2428/2022 г. на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански с-в, в различни негови части.
Е. Д. Н. обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 118/05.05.2022 г. по гр. д. № 285/2021 г. на Монтански окръжен съд е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, че Е. Д. Н. дължи на „Банка ДСК“ АД въз основа на договор за кредит за текущо потребление от 16.06.2008 г. следните суми: 1/ сумата от 17 093,16 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 13.08.2020 г. до окончателното плащане; 2/ сумата от 2320,05 лв. – договорна лихва за периода от 15.08.2017 г. до 16.06.2018 г.; 3/ сумата от 2334,50 лв. – лихва за забава преди настъпване на изискуемостта, за периода от 14.08.2017 г. до 15.06.2018 г.; 4/ сумата от 4254,73 лв. – законна лихва за забава след настъпване на изискуемостта, за периода от 16.06.2018 г. до 12.08.2020 г.; 5/ сумата от 60 лв. – такса за разходи за изискуемост, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 303/2020 г. на РС – Берковица.
„Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 118/05.05.2022 г. по гр. д. № 285/2021 г. на Монтански окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Банката против Е. Д. Н. по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за следните суми: 1/ сумата от 13 282,57 лв., представляваща разликата над присъдените 17 093,16 лв. до сумата от 30 375,73 лв. – главница до договор за кредит за текущо потребление от 16.06.2008 г.; 2/ сумата от 6033,13 лв. – разлика над присъдените 2320,05 лв. до сумата от 8353,18 лв. – договорна лихва за периода от 15.10.2011 г. до 15.06.2018г.; 3/ сумата от 3808,23 лв. – разлика между присъдените 2334,50 лв. до претендираните 6142,73 лв. – лихва за забава за периода от 15.07.2011 г. до 15.06.2018 г.; 4/ сумата от 2109.50 лв. – разлика между присъдените 4254,73 лв. до претендираните 6364,23 лв. – лихва за забава за периода от 16.06.2018 г. до 12.08.2020 г.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно в съответните обжалвани части, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна и претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „Банка ДСК“ АД и Е. Д. Н. е сключен договор за банков кредит на 16.06.2008 г., по силата на който Банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 40 000 лв., със срок на погасяване 120 месеца, при възнаградителна лихва, формирана на базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Лидер“; към датата на сключване на договора лихвеният процент е общо в размер на 7,50 % /БЛП от 5,94 % и стандартна надбавка от 1,56 %/, като ГПР е 8,13 %. Съобразил е заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ и е намерил, че последното плащане по кредита е на 29.09.2011 г., като за периода от 15.07.2008 г. до 29.09.2011 г. са извършени 52 плащания в общ размер на 18 308,61 лв.; последният падеж е на 15.06.2018 г., настъпил към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, като към същата дата не са погасени 82 месечни анюитетни вноски; на 16.06.2018 г. Банката е осчетоводила кредита като изцяло изискуем, поради изтичането на 120 месеца от отпускането му.
По отношение на спорния въпрос за погасяване по давност на цялото вземане по договора за кредит, САС е намерил за неоснователно възражението на длъжника за недопустимост на това оплакване, наведено от Банката във въззивната жалба, като е подчертал, че по направеното с отговора на исковата молба правопогасяващо възражение ищецът е взел становище по същество пред първата инстанция, заявявайки, че не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Във връзка с това е изтъкнал и липсата на доказателства за отправяне, респ. получаване от длъжника на такова волеизявление. По отношение на представеното от длъжника извлечение от сметките, въз основа на което ОС - Монтана е намерил, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, въззивният съд е приел, че макар към 2011 г. да са били налице обективни предпоставки съгласно договора, Банката валидно не е волеизявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Този извод е обосновал с невъзможността да се извърши преценка дали лицето, подписало извлечението, притежава представителна власт да упражнява това потестативно право на кредитора, изтъквайки липсата на данни за служителя, изготвил извлечението, както и за лицето, подписало заявлението, въз основа на което е издаден изпълнителния лист съобразно отбелязването в извлечението. Съобразил е твърдението на ответника, че въз основа на извлечението е образувано ч. гр. д. № 55/2014 г., както и доводът на ищеца, че издаденият през 2014 г. изпълнителен лист е връчен на длъжника през 2017 г. С оглед на това е приел, че през 2014 г. е издаден изпълнителен лист въз основа на процесното извлечение от сметка, но липсват доказателства кога заповедта за незабавно изпълнение е връчена на длъжника. Заключил е, че от настъпване на крайния падеж – 16.06.2018г. до датата на подаване на заявлението – 12.08.2020 г., петгодишната погасителна давност не е изтекла, респ. възражението за погасяване на цялото вземане е неоснователно.
По възражението за погасяване по давност на отделните вноски, САС се е позовал на практиката на ВКС и е приел, че приложима за главницата по договора за кредит е общата петгодишна погасителна давност, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, доколкото връщането на кредита на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Според съда институтът на погасителната давност е предвиден, за да не толерира кредиторът да бездейства, като нито води иск за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи. С оглед на това САС е достигнал до извода, че погасени по давност са 32 вноски, включващи главници и лихви за периода от 15.09.2011 г. до 15.07.2015 г., в размер на 15 193,92 лв. /32х474,81 лв./, а дължими са 36 анюитетни вноски с падеж от 15.08.2015 г. до 16.06.2018 г., в общ размер на 17 093,16 лв., която сума се дължи от ответника ведно със законната лихва за забава от посочената в заповедта за незабавно изпълнение дата – 13.08.2020 г. до окончателното плащане. Намерил е, че погасена с тригодишната погасителна давност е договорната лихва за периода от 15.08.2015 г. до 15.07.2017 г., а дължима е тази за периода от 15.08.2017 г. до 16.06.2018 г., в общ размер на 2320,05 лв. По отношение на претенцията за лихвена надбавка за забава, начислена до датата на настъпване на изискуемостта на целия кредит, въззивният съд е приел, че с оглед погасяването по давност за частта преди 13.08.2017 г., претенцията е основателна само за 2334,50 лв., за периода от 14.08.2017 г. до 15.06.2018 г. По претенцията за лихва за забава за периода от настъпване на изискуемостта на кредита – 16.06.2018 г. до подаване на заявлението – 12.08.2020 г., е подчертал, че същата се дължи само върху непогасената по давност част от дълга /17 093,16 лв. – главница и 2320,05 лв. - договорна лихва/, в размер на законната лихва за забава. При използване на изчислителен модул на НАП, е приел, че същата възлиза на 4254,73 лв. Приел е още за дължима и таксата за разходи за изискуемост в размер на 60 лв., с оглед Тарифата с „Такси по кредити за текущо потребление“. Намерил е за неоснователно възражението за недължимост на тази такса, изтъквайки, че длъжникът е запознат със съдържанието на тарифата, доколкото я е подписал, съответно тарифата, като фиксирана и предварително обявена на потребителя, не е неравноправна.
По касационната жалба на Е. Д. Н.:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1. Каква е доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, в който издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти, и каква е доказателствената му тежест при липсата на оспорването му?; 2. Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?; 3. Следва ли съдът да приеме за недоказан юридически факт, за който са представени писмени доказателства с материална доказателствена сила и по отношение на който липсва възражение от насрещната страна?; 4. Какви са правомощията на съда да се произнесе по възражения на ищеца, направени след изтичане на срока за становище по отговора на исковата молба и представените писмени доказателства в първото по делото заседание от ответника? По първите два въпроса се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са решени в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС, както следва: по първи въпрос – обективирана в решение № 169/23.11.2012 г. по т. д. № 664/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 51/21.07.2010 г. по т. д. № 528/2009г. на ВКС, I т. о.; по втори въпрос – обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о. По трети въпрос въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По четвърти въпрос твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Поставените въпроси следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят направената от въззивния съд преценка за липсата на валидно волеизявление от Банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, съответно са относими към по – общия въпрос относно начина, по който предсрочната изискуемост на вземането може да бъде обявена от кредитора на длъжника. Този обобщен въпрос, макар да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, не е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В мотивите е разяснено, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективни факти, обуславящи настъпването й. Извлечението от счетоводните книги на банката по чл.417, т.2 ГПК установява вземането, но не представлява документ, удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 64/09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014г. на ВКС, IV г. о. и решение № 6/12.06.2017 г. по гр. д. № 50203/2016 г. на ВКС, II г. о. В решение № 50057/06.12.2023 г. по т. д. № 1337/2022 г. на ВКС, II т. о., с което касационното обжалване е допуснато по въпроса „По какъв начин следва да бъде изразено волеизявлението на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем?“, изрично е посочено, че волеизявлението на банката – кредитор трябва да е обективирано в писмен документ, да бъде изрично и недвусмислено заявено, да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Волята на банката – кредитор, че счита кредита за предсрочно изискуем, следва да бъде ясна, точна и несъмнена, предвид произтичащите от това последици. В този смисъл са и решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т. о. и решение № 293/28.12.2018 г. по т. д. № 2201/2017 г. на ВКС, II т. о., в които са дадени разяснения относно начина за връчване на волеизявлението на банката на длъжника. Прието е, че законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорни правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните. Разграничени са различни случаи на удостоверяване: при липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция – предаване лично на длъжника или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус /чл.50 ЗННД/ или от частен съдебен изпълнител /чл.43 ЗЧСИ/; връчване на уведомлението чрез пощенска пратка; предвидени в договора конкретни способи за връчване на кореспонденцията. Наличието на цитираната задължителна и постоянна практика на ВКС опровергава довода на касатора, че извлечението от счетоводните книги на банката има характеристиката на документ, с който кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на кредита. Паралелно с това, въззивният съд, с оглед въведените обстоятелства и ангажираните доказателства, ясно е изложил съображения си относно липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост, които изцяло съответстват на формираната съдебна практика. Следователно не са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Не е осъществена и хипотезата на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По своята същност наведените от касатора доводи, че обжалваното решение е очевидно неправилно, представляват общи и формални оплаквания за неправилност на акта, основани на поддържаната от него теза за надлежно обявена от Банката предсрочна изискуемост на кредита. Следва да се отбележи, че кредиторът не е твърдял в исковата молба, че е упражнил преобразуващото си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, респ. че волеизявлението му е достигнало до знанието на длъжника, напротив – изрично е поддържал, че претендираните по договора суми се дължат поради настъпил краен падеж за погасяване на предоставения кредит. Поради това, доколкото тезата на касатора не съответства на данните по делото, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По касационната жалба на „Банка ДСК“ АД:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно настъпила предсрочна изискуемост?; 2. Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит? Позовава се на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като правните въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, както и с постоянната практика - решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о., , решение № 50173/13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 50076/14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 64/08.06.2022 г. по т. д. № 2155/2018 г. на ВКС, I т. о.
Произнасянето по първия въпрос от страна на въззивния съд не е направено в противоречие със служебно известната на настоящия състав задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което е преодоляна съществуващата противоречива съдебна практика относно началния момент на срока на погасителната давност за вземанията за главница и/или възнаградителни лихви по договор за банков кредит. В същото е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено изрично, че от разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД не следва, че давността за всяка една от последователно разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече, след като целият дълг стане изискуем /от падежа на последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост/. Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на института на погасителната давност, а възприемането му би означавало например да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски; да се приеме, че кредиторът има право да търси изпълнение с оглед изискуемостта за съответната част от вземането, върху тази част да се начислява лихва за забава при неизпълнение от длъжника, но кредиторовото бездействие да не води до течение на давностния срок за тази част от вземането и други. Подчертано е, че това разбиране не може да бъде изведено и от разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което не е направен извод, че началният момент, от който започва да тече погасителната давност за погасителните вноски при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на части, е уговореният краен срок по договора или датата на предсрочната изискуемост. Дадените от въззивния съд разрешения относно началния момент на течението на погасителната давност за вземането за главницата по процесния договор за кредит напълно съответстват на задължителните указания на цитираното тълкувателно решение, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По втория въпрос също е налице актуална практика на ВКС – решение № 34/07.03.2024 г. по т. д. № 161/2023 г. на ВКС, I т. о. и цитираното в него решение № 130/15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о., в които е прието, че вземането за възнаградителни лихви по договор за кредит има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали главното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение, като спрямо възнаградителната лихва не намира приложимост общата петгодишна давност, а тази по чл.111, б. „в“, предл. второ ЗЗД. Тригодишният давностен срок за вземанията за договорни лихви по договор за банков кредит също изрично е посочен в мотивите на Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което и по този въпрос не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС и по двете касационни жалби.
По разноските: Във връзка с проведената защита от „Банка ДСК“ АД по депозирания отговор на касационната жалба на Е. Д. Н., на дружеството следва да се присъдят разноски в размер на 200лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК.
Във връзка с проведената защита от адв.В. Т. по депозирания от името на Е. Д. Н. отговор на касационната жалба на „Банка ДСК“ АД, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. се дължи заплащането на възнаграждение, чийто размер следва да се определи въз основа на цялостна преценка на релевантните за случая обстоятелства. Съставът на ВКС намира, че се касае за безплатно осъществено процесуално представителство за една инстанция, изразяващо се в изготвянето на писмен отговор и приключващо на фазата по чл.288 ГПК. Следва да се отчете, че спорът не се отличава с особена фактическа и правна сложност, като поставените от Банката два правни въпроса касаят приложението на задължителна практика на ВКС. Поради това, възнаграждението следва да се определи в размер на 2050 лв.
Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1527/12.12.2022 г. по в. гр. д. № 2428/2022 г. на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански с-в.
ОСЪЖДА Е. Д. Н. да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 200 лв., представляваща сторените от дружеството разноски пред касационна инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД да заплати на адв.В. Т. сумата от 2050 лв. за процесуално представителство пред касационната инстанция, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: