Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) (ЗУТ).
Образувано е по касационна жалба на „А. Ц“ ЕООД със седалище гр. В., чрез пълномощника адв.. Б, срещу решение № 650 от 28.03.2019г., постановено по адм. д. № 3042/2018г. по описа на Административен съд – гр. В., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу заповед № 259 от 19.10.2018г. на Кмета на район „Одесос“ на община В., с която на основание чл. 225а ал. 1 и чл. 225 ал. 2 т. 2 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж „едноетажна постройка с идентификатор № 10135.1506.37.8 и № 10135.1506.37.7“ по кадастралната карта на 7 м. р., гр. В., находяща се в имот идентификатор № 10135.1506.37 с административен адрес ул. Русе № 4, гр. В., разположена до входа на имота на регулационната линия към ул. Русе в югозападната му част.
В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие с материалния закон – отменително основание по чл. 209 т. 3 от АПК. Твърди, че неправилно съдът е приел, че спорната постройка е незаконен строеж като излага съображения, че я е закупил в късен период и поради това, че е изминало много време от построяването й – 1985г. – такива не се пазят. Твърди и неправилност на извода на съда, че същата не представлява търпим строеж. Най – накрая твърди и че са налице документи, от които е видно, че същата е построена към 1985г. както и че за административния орган е съществувало задължение в оспорената заповед да изложи съображения досежно приложимостта на § 16 от ДР на ЗУТ и § 127 ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, а такива липсват, което пък води до съществено нарушение на административно производствените правила при издаване на заповедта в противоречи е с приетото от съда. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта на Кмета на район „Одесос“ на община В.. Претендират разноски.
О. К на район „Одесос“ на община В. с писмено възражение изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК по пощата, от страна, адресат на оспореното решение и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
За да постанови оспореното решение АС – Варна е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без допуснати нарушения на административно производствените правила и при правилното приложение на закона. Приел е, че безспорно се установява, че се касае за строеж, който е незаконен като изпълнен без строителни книжа. Приел е, че от доказателствата и в частност от твърдението на жалбоподателя в жалбата, е установено, че спорната постройка е изградена през 1985г., която година на изграждане не е била оспорена от ответника. Посочва, че от приетата по делото СТЕ се установява, че спорната постройка не е била допустима по строителния план и по правилата и нормативите по устройство на територията, действали към момента на извършването й, тъй като към момента на извършването й е попадала в УПИ – за ОНС, а към момента за имотите няма действащ ПУП, съответно няма предвиждане за изграждане на сгради. Поради това е приел, че спорната постройка не е и търпим строеж. Поради това е отхвърлил оспорването. Решението е правилно.
Законосъобразна е преценката на първоинстанционния съд за материална законосъобразност на оспорената заповед, поради това, че от доказателствата се установява наличието на строеж, за който не са представени и не са установени строителни книжа. Правилен е и извода на съда, че спорният строеж не се явява търпим. Съгласно § 16 ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, която е приложимата разпоредба предвид твърдяната година на построяване на същия 1985г., „Строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване“. За да е търпим строеж и да не подлежи на премахване той следва да отговаря на следните няколко комулативно дадени условия, а именно: да е построен до 07.04.1987г., да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормите по устройство на територията, действали по време на извършването им или по сегадействащите такива, като законът изисква комулативното наличие на посочените условия, за да се приеме строежът за търпим. От събраните по делото доказателства се установява безспорно, че е налице първата предпоставка, тъй като и касационният жалбоподател потвърждава, че строежът е извършен към 1985г., като точната дата не може да се установи, т. е. извършен е преди 07.04.1987г. Не е налице обаче втората предпоставка, същият да е допустим по действалия към момента на извършването му подробен градоустройствен план или по сегадействащия. От приетото и неоспорено заключение на вещото лице се установява, че спорният строеж не е допустим по действалия към извършването му, както и по сегадействащия последен ПУП за района, като строежът не е нанесен в тези планове. Това е така, тъй като видно от доказателствата и СТЕ към момента на твърдяното построяване на строежа, същият е попадал в УПИ I – за ОНС, като по този план не е предвидена сграда като спорната, която представлява и функционира като търговски обект. По сегадействащия план, който е от 1994г., спорният строеж попада в УПИ III – за спорт (спортна площадка), като и в този план не е предвидено застрояване на такъв строеж. За да е търпим строеж то той следва комулативно да отговаря на трите, посочени по – горе предпоставки, поради и което при липсата на втора, а именно същият не отговаря на предвижданията нито на действалия към момента на извършването му, нито на сегадействащия ПУП, то спорният строеж не е търпим по смисъла на приложимата разпоредба на § 16 ал. 1 от ДР на ЗУТ.
Неоснователно е възражението на касатора за това, че след като не е изследвал при постановяване на оспорената заповед дали строежът е търпим, административният орган е допуснал съществено нарушение на административно производствените правила. Най – напред административният орган е изследвал дали спорният строеж е търпим като в тази връзка е налице констатация и в заповедта, както и е поискано становище в тази връзка от главния архитект на район „Одесос“ на община В.. Дори обаче това да не беше сторено, то нарушението не е от категорията на съществените, тъй като е и в правомощията и задълженията на съда да изследва въпроса дали спорният строеж е търпим, а в настоящия случай във връзка с изложеното по – горе същият не е търпим.
Решението като правилно следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски, а искането на ответника по касация в тази връзка е основателно, като на съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, връзка чл. 144 от АПК и във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, настоящият състав намира, че разноските следва да са в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 650 от 28.03.2019г., постановено по адм. дело № 3042/2018г. на Административен съд – гр. В..
ОСЪЖДА „Аве център“ ЕООД със седалище гр. В. да заплати на О. В сума в размер на 100 (сто) лева, разноски за тази инстанция. РЕШЕНИЕТО е окончателно.