Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) /ДОПК/.
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - [населено място] при ЦУ на НАП против Решение № 694/10.02.2015г. на Административен съд - София-град /АССГ/, постановено по адм. дело № 8564/2014г., с което е отменен Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ №1431835/18.06.2014г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с решение № 1347/28.07.2014 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - [населено място] при ЦУ на НАП, с който на [фирма] е отказано възстановяване на надвнесени авансови за корпоративен данък за 2007г. в размер на 827 лева и преписката върната на приходната администрация за ново произнасяне.
В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че основанието за възстановяване на надвнесен корпоративен данък възниква с последната подадена данъчна декларация за 2013г., респ. давността по чл. 129, ал. 1 от ДОПК започва да тече на 01.01.2014г., поради което е направен извод, че искането за възстановяване е подадено в срок и сумата подлежи на възстановяване. Твърди се, че давността е започнала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, т. е. за надвнесен корпоративен данък за 2007г., давността е започнала да тече на 1 януари на следващата година през която данъкът е надвнесен и към момента на подаване на искането за възстановяване е изтекъл 5-годишния давностен срок по чл. 129 от ДОПК. Излагат се и аргументи, че надвнесения корпоративен данък е частноправно вземане, погасяването на което става с изтичането на 5 – годишен давностен срок съгласно чл. 110 от ЗЗД, а началния момент, от който започва да тече срокът е предвиден в чл. 114 от ЗЗД. Претендира се отмяна на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба - [фирма] чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, против подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения:
По делото не е имало спор по фактите и те са правилно установени от съда. В настоящия случай данъчно задълженото лице /ДЗЛ/ [фирма] е подавало годишни данъчни декларации /ГДД/ по ЗКПО за 2007 г., 2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г., 2012 г. и 2013г., с които е деклариран корпоративен данък – 0, 00 лева и надвнесен данък от авансови вноски през 2007г. в размер на 827, 00 лева. Искането за възстановяване на надвнесен корпоративен данък е направено с подаване на ГДД за 2013г. на 28.05.2014г.
Органа по приходите е приел, че за декларираните като надвнесени авансови вноски за 2007г. в размер на 827 лева е изтекъл 5-годишен давностен срок, съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от ДОПК, поради което е издаден Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ №1431835/18.06.2014г., с който на [фирма] е отказано възстановяване на надвнесени авансови за корпоративен данък за 2007г. в размер на 827 лева.
Този АВП е бил предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ. За да постанови обжалваното решение, АССГ е приел, че основанието за възстановяване е последната декларация подадена от лицето по ЗКПО за 2013 г., в която е деклариран надвнесен данък от 827 лева за 2007г. В този смисъл съдът е приел, че срокът по чл. 129, ал. 1 от ДОПК е започнал да тече на 01.01.2014г., поради което искането за възстановяване е подадено в срок. Приел е, че органът по приходите е длъжен да проведе процедурата и да възстанови претендираната сума, след евентуално прихващане по реда на чл. 128 и сл. от ДОПК, поради което постановил отмяна на АВП и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. Решението е правилно по следните съображения:
Основанието за възстановяване на надвнесени авансови вноски за корпоративен данък за 2007г. е разпоредбата на чл. 94, ал. 1 от ЗКПО, в сила до 01.01.2013г., съгласно която надвнесеният корпоративен данък може да се приспада от следващи авансови и годишни вноски за същия данък, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която корпоративният данък е надвнесен.
С § 53 от ПЗР на ЗИДЗДДС, нормата на чл. 94 ЗКПО е отменена, считано от 1.01.2013 г. и след тази дата надвнесеният корпоративен данък не може да се приспада от следващи авансови и годишни вноски за същия данък. Именно поради това, след като не е упражнено правото на приспадане до последния отчетен период 2013г., с декларацията за него по чл. 92 ЗКПО е заявено искане за възстановяване на останалия надвнесен данък за авансови вноски за 2007г. в размер на 827 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от ДОПК недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите.
Съгласно чл. 129, ал. 1 от ДОПК прихващането или възстановяването може да се извършва по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето. Искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго.
В случая, при действието на чл. 94, ал. 1 от ЗКПО в сила до 01.01.2013г., единственото визирано от законодателя ограничение е приспадането да бъде извършено от данъчно задължените лица от следващи авансови и годишни вноски за същите данъци, респективно да бъде направено от лицето, считано от 1 януари на отчетния период, следващ периода, за който корпоративният данък се явява надвнесен. Периодът, за който може да се извършва приспадане, не е ограничен от законодателя в правната уредба, дадена със ЗКПО. След отмяната на разпоредбата на чл. 94 от ЗКПО с ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г., редът за възстановяване на надвнесен данък е този по ДОПК.
Следователно, при действието на чл. 94 ЗКПО за данъчно-задължените лица е възникнало субективното материално право на приспадане на надвнесения данък от следващите вноски за корпоративен данък, без ограничение във времето, до изчерпване на това право. Така възникналото субективно материално право не е и не би могло да бъде отнето със законодателната промяна, настъпила на 1.01.2013 г., а само е променен редът за реализирането му. Ето защо, независимо какъв е характерът на срока, визиран в чл. 129, ал. 1 ДОПК, той не се прилага при реализиране на субективните материални права, възникнали при действието на чл. 94 ЗКПО. Дружеството е поискало възстановяване на надвнесения данък по реда на ДОПК в първия възможен момент след настъпване на законодателната промяна. Петгодишният срок, визиран в чл. 129 ДОПК касае субективни материални права, възникнали след 01.01.2013 г., но не и преди този момент.
Аналогът, направен от касатора, между приспадането по чл. 94 ЗКПО и гражданско-правния институт на прихващането е неправилен. Обстоятелството, че вземането на дружеството за надвнесения данък е частноправно, въобще не означава, че за него се прилага ЗЗД. Въпросното вземане не е част от гражданско правоотношение. Касае се за различни сфери на правно регулиране и автоматичното пренасяне на правилата на гражданското право към тези на данъчното е изключено. Погасяването на материални субективни права по давност или във връзка с изтичане на преклузивен срок в рамките на данъчни правоотношения може да се осъществи само ако е предвидено в изрична правна норма. С още по-голяма сила това се отнася за възможността за погасяване на вече възникнали субективни материални права. След като такава правна норма не е предвидена в преходните и заключителни разпоредби на данъчния закон по отношение на възникналите права относно надвнесен данък, прилагането по аналогия на правни норми, и то от сферата на частното право, е недопустимо.
С оглед изложеното, решението на АССГ като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 161, ал. 1 ДОПК и предвид направеното искане и представените доказателства за реално извършени разходи, на ответника по касация следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 150 лв.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК Върховният административен съд, осмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 694/10.02.2015г., постановено по адм. дело № 8564 по описа за 2014г. на Административен съд - София-град.
ОСЪЖДА Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - [населено място] при ЦУ на НАП да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], съдебни разноски за касационното производство в размер на 150 /сто и петдесет / лева. Решението не подлежи на обжалване.