4Р Е Ш Е Н И Е

№ 108

гр. София, 25.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря А. Б. ………………………………..

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 5275 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Б. Б., представляван от адв. Д. Г. и адв. П. К., срещу въззивно решение № 1023/24.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 1841/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 49/07.03.2022 г. по гр. д. № 204/2021 г. на Окръжен съд – Монтана, е отхвърлен предявеният от касатора против О. М. П. иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 56 500 лв. - главница по договор за заем от 22.08.2019 г.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата – О. М. П., чрез адв. Н. Н., поддържа становище, че жалбата е неоснователна, а решението е правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

С определение № 3232/25.06.2024 г. е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за разпределението на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК в производството по предявен иск по чл. 240 ЗЗД и дали единствено в тежест на заемодателя е да докаже съществуването на договор за заем с ответника.

По тези въпроси в практиката на ВКС (вж. – решение № 262/02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г., ІV г. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., ІV г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., ІV г. о., решение № 128/18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г., ІІІ г. о.) се приема, че при предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал в заем пари или други заместими вещи е на ищеца, който претендира връщането им. В случай, че предаването на сумата и основанието за това е установено с писмен документ, при оспорване от насрещната страна, в нейна тежест е да установи фактите, на които основава своите възражения (чл. 154, ал. 1 ГПК) - че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените доводи.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна, поради следните съображения:

По делото е прието за установено, че на 22.08.2019 г. ищецът М. Б. е превел по банковата сметка на ответника О. П. в „У. Б. АД сумата 56 500 лв. с посочено основание в платежния документ - „заем, по договор за заем“. Приетата съдебно-счетоводна експертиза е дала заключение, че транзакцията е извършена от сметката на ищеца в „Р. Б. Б. АД, като постъпването на сумата по сметката на ответника е удостоверено от банката в приложеното като доказателство по делото писмо от 23.02.2022 г. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем и поето задължение от страна на ответника за връщане на паричната сума. Платежният документ представлявал едностранно изявление от страна на ищеца за изгоден за него факт и не бил доказателство за наличието на заемно правоотношение. Фактът, че едно лице е превело по сметка на друго парична сума с посочено в платежния документ основание „договор за заем“, не доказвало приемане на предложението. Не било такова доказателство нито получаването на паричната сума в банковата сметка на лицето, нито изтеглянето й, тъй като тези обстоятелства не обективирали съгласието му да се задължи да върне сумата. Показанията на разпитания свидетел А. Ч. също не са ценени, като е посочено, че същият не е очевидец на среща между страните, на която ответникът да е приел да встъпи в договорно правоотношение с ищеца и да се е задължил да върне дадена му в заем парична сума. Предвид това е прието, че искът за връщане на сумата 56 500 лв. по договор за заем е неоснователен и следва да се отхвърли.

При дадения отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно. В случая, ищецът е твърдял, че е дал в заем пари, които следва да му бъдат върнати от ответника, поради което е негова доказателствената тежест да установи предаването на процесната сума на ответника и получаването й от последния с поето задължение да я върне. По делото е безспорно установено, че ищецът е предал на ответника сумата 56 500 лв. с банков превод на 22.08.2019 г., а като основание за извършеното плащане в платежното нареждане е посочено „заем, по договор за заем“. Тази сума е постъпила по личната банкова сметка на ответника и от там е изтеглена от него. При наличието на писмен документ за предаването и получаването на сумата, на конкретно вписаното основание „заем”, както и на приетото и неоспорено заключение на СИЕ, поддържаните от ответника възражения, че не е получавал по банковата си сметка сумата от 56 500 лв. като дадена в заем, противоречат на събраните по делото доказателства. В нарушение на съдопроизводствените правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса е приетото от въззивния съд, че ищецът не е доказал сключването на договор за заем с ответника. В тази връзка неправилно не са ценени и свидетелските показания на св. А.Ч., който е бил в офиса на ищеца, когато са преведени парите и установява обстоятелства във връзка със сключването на договора – нуждата от оборотни средства на П., поради наложени запори на фирмените му сметки. При тези данни, неправилно въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не следва извод за постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем и поето задължение от страна на ответника за връщане на паричната сума. В доказателствена тежест на ответника е било да докаже, че сумата е получено на друго основание, каквито възражения са въведени, но същите не са доказани. С оглед на това следва да се приеме, че ищецът е установил предаване на заемните средства, а ответникът не е установил възражението си, че договор за заем не е бил сключван.

Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено, а спорът да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия (арг. чл. 293, ал. 3 ГПК). По делото е установено, че между страните е бил сключен договор за заем в размер на 56 500 лв. за срок от една година. Ищецът като заемодател е изпълнил задължението си да предаде заемната сума, като е осъществил банков превод на 22.08.2019 г. Насрещното задължение на ответника да върне сумата е останало неизпълнено и след отправяне на нарочна нотариална покана, която той отказал да получи (констативен протокол от 04.06.2021 г. на нотариус С. С., рег. № 577 на НК). В поканата е даден едномесечен срок за връщане на заемната сума, който срок е изтекъл на 03.07.2021 г. С оглед на това искът за връщане на дадената в заем сума е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на спора, на касатора се дължат направените за производството разноски, които според поддържаните искания и представените доказателства за разходи възлизат общо на сумата 12 805 лв. Възражението на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция е неоснователно и се оставя без уважение, тъй като разходите на касатора за един адвокат са в размер на сумата 3 960 лв., а платеното от ответника по касационната жалба адвокатско възнаграждение е в размер на 4 800 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1023/24.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 1841/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА О. М. П., с ЕГН - [ЕГН], от [населено място], [улица], вх. „Б“, ет.8, ап.51, да заплати на М. Б. Б., с ЕГН - [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 56 500 лв. - главница по договор за заем от 22.08.2019 г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 08.07.2021 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА О. М. П., с ЕГН - [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на М. Б. Б., с ЕГН - [ЕГН], разноски за производството в размер на сумата 12 805 лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.