О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 862

гр. София, 25.02.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВАкато изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 3287/2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. Е., подадена чрез назначения от съда по реда на ЗПрП адв.Б.Ж., против въззивно решение № 238 от 06.06.2024г., постановено по въззивно гр. дело № 238/2024г. на Окръжен съд-Р у.. С обжалваното решение е потвърдено решение № 66 от 22.01.2024г. по гр. дело № 4066/2021г. на РС-Русе за отхвърляне на исковете на С. Е., предявени против В. Б. В. за плащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 14 160 лева-пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения за периода от 01.10.2015г. до 30.06.2020г. (по 130 лева за първите 12 месеца, при приспадане на взетото обезщетение от Бюрото по труда и по 280 лева за останалите месеци) и обезщетение за неимуществени вреди в размер 34 200 лева (57 месеца по 600 лева), причинени вследствие на тормоза, на който е бил подложен от ответника В. по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.07.2021г.

В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.

В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като формулира следния процесуалноправен въпрос: 1. Следва ли въззивният съд при мотивиране на решението си да обсъди, анализира и се произнесе по всички доводи и възражения на страната, направени във въззивната жалба. По този въпрос счита, че е разрешен в противоречие с ППВС №1/1953г., ППВС №1/1985г., ТР №1/04. 01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 94/28.03.2014г. по гр. д.№ 2623/2014г. на ІV ГО на ВКС и цитираните в него решения. Поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като поставя въпрос, който според него е от значение за точното прилагане на закона и за съществено развитие на правото: 2. От кога започва да тече давността по чл. 114, ал.3 ЗЗД в случаите на установяване на извършителя на дискриминация с влязло в сила решение на Комисията за защита от дискриминация.

Ответникът по касационната жалба В. Б. В., чрез назначения от съда, на основание чл.47, ал.6 ГПК, особен представител адв.И. К., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на ответника по касация моли съдът да определи размера и да му присъди адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Разгледани са искове по чл. 74 ЗЗДискр - за осъждане на ответника да плати на ищеца: обезщетение за имуществени вреди в размер 14 160 лева и обезщетение за неимуществени вреди в размер 34 200 лева, причинени вследствие на тормоза, на който е бил подложен от ответника по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.07.2021г.

За да отхвърли исковете съставът на ОС е изложил съображения, че в случай, че с решение на Комисията за защита от дискриминация е установено дискриминационно действие, съдът, който разглежда исковете за вреди от такова действие по чл.74 ЗЗДискр не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли се от дискриминационното нарушение и какъв размер е обезщетението. По делото е представено влязло в сила решение № 424/ 13.07.2020г. на Комисията за защита от дискриминация според което С. Е. е доказал, че В. Б. В. – гл. инженер в „Юта“АД-Р у. през периода от м. юни 2015г. до 29.09.2015г. с действията си и отношението си е осъществил по отношение на жалбоподателя нежелано поведение, с което е накърнено достойнството и честта на Е. и е създадена враждебна, обидна, унизителна и застрашителна среда на работното му място, което представлява „тормоз“, дискриминация по защитените признаци „увреждане“ и „лично положение“, посочени в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр и нарушение съгласно чл.5 от същия закона във вр с § 1, т.1 от ДР на ЗЗДискр, като ответникът В. В. не е предоставил в хода на производството убедителни доказателства, от които може да се направи еднозначен извод, че принципът на равно третиране не е нарушен. Със същото решение на В. е наложена глоба в размер 750 лева. Съдът е посочил, че в доказателствена тежест на ищеца е да установи посочените елементи на фактическия състав, като в случая Е. не е установил, че твърдените от него имушествени и неимуществени вреди, са в пряка причинна връзка с дискриминационното отношение на ответника по делото, което е имал към ищеца преди прекратяване на трудовото му правоотношение с „Юта“АД. Предвид това е приел, че исковете са неоснователни, тъй като са недоказани. Произнесъл се е и по своевременно направеното от ответника възражение за погасяване на исковете по давност, като е намерил същото за основателно. Посочил е, че по отношение на вземанията на ищеца, е приложима общата петгодишна погасителна давност, която започва да тече от установяване на дееца, тъй като се касае за вземане от непозволено увреждане. Счетени за неоснователни са направените във въззивната жалба на ищеца възражения, че деецът бил установен едва с решението на Комисията за защита от дискриминация. Съдът е намерил за установено, че още преди прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца е бил ясен не само моментът на увреждането, но и деецът, тъй като видно от всички твърдения по делото, в това число и в производството по гр. д. № 115/2021г. на РС-Русе, както и в развилото се пред Комисията за защита от дискриминация производство, ищецът подробно е излагал твърдения относно наличието на дискриминационно отношение спрямо него в периода от 01.06.2015г. до 29.09.2015г не само от работодателя, но и от прекия му ръководител В.. Въззивният съд е допълнил, че увреденото лице може да избере как да осъществи защитата си-дали по съдебен ред или пред КЗДискр, т. е решението на комисията не е задължителна предпоставка, за да може да се претендира заплащане на обезщетение по чл.74 от ЗЗдискр. В случая, след като дискриминационното действие е установено на 29.09.2015г., срокът за претендиране на обезщетение за вреди от дискриминация, започва да тече от 29.09.2015г, исковете са предявени на 21.07.2021г. и са погасени по давност.

Върховният касационен съд, състав на IV ГО намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол по следните съображения:

Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивната инстанция по чл. 12, чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК е обуславящ въззивното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тази, цитирана от жалбоподателя. По този значим за всяко исково производство въпрос е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на правния спор, е длъжен в рамките, очертани с исковата молба, с въззивната жалба и с отговорите на същите, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните по спора, като по този начин достига до свои фактически констатации относно правно-релевантните обстоятелства по делото и ги подвежда под приложимите правни норми, като обосновава свои собствени правни изводи по делото. В случая въззивният съд, макар и лаконично, е обсъдил установените релевантни факти, извършил е преценка на събраните доказателства и е отговорил на въведените във въззивната жалба оплаквания, тоест решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и въпрос 2, който е некоректно поставен, не съответства на мотивите на въззивното решение, поради което не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Въззивният съд не е приемал, че извършителят на дискриминационното действие е установен едва с решението на КЗДискр. Напротив, видно от мотивите на решението съдът изрично е приел, че още преди прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца (подал заявление за прекратяване на ТПО по чл. 327, ал.1, т.3 КТ на 30.09.2015г.), е установен не само моментът на увреждането, но и деецът (установено е, че дискриминационните действия са извършени в периода от 01.06.2015г. до 29.09.2015г. и в производството пред КЗД, Е. е твърдял, че те са извършени и от работодателя, и от ответника В. В.), а искът за обезвредата на вредите от дискриминация е предявен след изтичане на давностния срок по чл. 110 ЗЗД. Следва да се допълни, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му-чл. 114, ал.1 ЗЗД, когато деецът е известен, а когато не е известен-от деня на откриването му - чл. 114. ал. 3 ЗЗД. Нормите са ясни и по приложението им има трайна и непротиворечива практика, която няма нужда от осъвременяване, а доводи и твърдения, касаещи правилността на обжалваното решение по същество не могат да бъдат разглеждани в производство по чл. 288 ГПК.

В производството пред ВКС ответникът по касация се представлява от адв. И. К., назначена по реда на чл. 47, ал.6 ГПК от РС-Русе с разпореждане № 1624/07.03.2022г. С оглед осъществените от адвоката процесуални действия по подаване на отговор на касационната жалба, на адв. К. следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер 400 лева, която сума да се изплати от бюджета на ВКС, доколкото съгласно чл. 75, ал.2 ЗЗДискр в производството по ЗЗДискр ищецът е освободен от заплащането на такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на ІV ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 238 от 06.06.2024г., постановено по въззивно гр. дело № 238/2024г. на Окръжен съд-Р у..

ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на ВКС на адв. И. А. К. от Адвокатска колегия-Русе, назначена по реда на чл. 47, ал.6 ГПК, сумата 400 лева за осъщественото пред ВКС процесуално представителство на ответника В. В..

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: