Производството пред петчленен състав на Върховния административен съд (ВАС) е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано по касационна жалба на „ПЪТНЧЕСКИ ПРЕВОЗИ - СИЛИСТРА” ЕООД, гр. С., ул. „Добрич” № 103, представлявано от управителите З.Р и Д.Д, чрез пълномощника си адвокат И.В, срещу решение № 2746 от 25.02.2019 г. постановено по адм. дело № 1317/2017 г. на ВАС, IV отделение, с което е отхвърлена подадената от дружеството жалба срещу решение № 1133 от 22.12.2016 г., постановено от Комисията за защита на конкуренцията по преписка № КЗК - 528/2015 г., с което е прието за установено, че „Пътнически превози - Силистра” ЕООД е извършило нарушение по чл. 21, т. 1 и т. 3 от ЗЗК (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА КОНКУРЕНЦИЯТА), изразяващо се в злоупотреба с господстващо положение на пазара на предоставяне на комплексно автогарово обслужване на превозвачите, осъществяващи обществен автобусен превоз на пътници (с изключение на тези по градските линии) на територията на гр. С., което може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията и да засегне интересите на потребителите посредством налагането на необосновани цени и прилагането на различни условия за един и същи вид услуга по отношение на различните клиенти, при което те се поставят в неравноправно положение, за което му е наложена санкция в размер на 29 185 лв. и е постановено прекратяване на това нарушение. Излагат се доводи за необоснованост, незаконосъобразност и неправилност на обжалваният съдебен акт. По подробно изложени съображения моли същия да бъде отменен изцяло, включително и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати направените разноски, както и да се уважи подадената жалба и отмени решението на КЗК по преписка № 528/2015 година. В открито съдебно заседание процесуалният представител поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена. Претендира присъждане на разноски, като представя списък и доказателство за извършване на плащанията, а също така заявява, че не възразява срещу представения списък с разноски на адв.. М.

Ответникът - Комисия за защита на конкуренцията (КЗК), чрез процесуалния си представител юрисконсулт Кантарев оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена, като твърди че изложените в същата доводи са неоснователни и недоказани и по никакъв начин не сочат наличие на някои от отменителните основания по чл. 209 от АПК. Също така счита, че първоинстанционното съдебно решение е законосъобразно като валиден, допустим и правилен съдебен акт, който не страда от пороци, обуславящи касационни основания по чл. 209 от АПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касационния жалбоподател адвокатско възнаграждение.

Ответникът - „Т.А.Т.” ООД, гр. Т., не изразява становище по касационната жалба.

От ответника - ”Национално сдружение на автобусните превозвачи в България”, гр. С., чрез адв. Д.М е постъпил писмен Отговор, в който се моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна и необоснована. Счита, че не са налице касационните основания по чл. 209 от АПК. Твърди, че в касационната жалба са наведени общи и формални доводи, които не установяват наличие на касационни основания. Моли още да бъде оставено в сила обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените в настоящото производство разноски за адвокатски хонорар. В открито съдебно заседание процесуалният представител оспорва жалбата и отново моли да бъде отхвърлена. Оспорва и прекомерност на адвокатския хонорар на жалбоподателя.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Настоящият петчленен състав на Върховният административен съд, Първа колегия, съобразно чл. 218 АПК като прецени наведените касационни основания, доказателствата по делото и доводите на страните намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения в чл. 211, ал. 1 от АПК 14 - дневен срок от съобщаване на решението и като подписана от надлежно упълномощен адвокат на страна по чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която постановеният съдебен акт е неблагоприятен, се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Производството пред тричленен състав на Върховния административен съд е било образувано по три жалби срещу решение № 1133 от 22.12.2016 г. на Комисията за защита на конкуренцията, постановено по преписка № КЗК-528/2015 година: от „Пътнически превози - Силистра” ЕООД, гр. С., от „Т.А.Т” ООД, гр. Т. и от „ТрансСтар - 04“ ООД, с. А..

В хода на производството „ТрансСтар - 04“ ООД оттегля жалбата си и делото спрямо това дружество е прекратено с определение от 21.11.2017 година.

С обжалваното понастоящем решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбите на „Пътнически превози - Силистра“ ЕООД и „Т.А.Т” ООД срещу решението на КЗК и двете дружества са осъдени да заплатят на „Национално сдружение на автобусните превозвачи в България” разноските по делото.

Дружеството „Т.А.Т” ООД не е обжалвало съдебното решение, поради което в тази част то е влязло в сила.

Предмет на касационна проверка в настоящата инстанция е решението в частта, в която е отхвърлена жалбата на Пътнически превози - Силистра“ ЕООД против решение № 1133 от 22.12.2016 г. постановено от КЗК по преписка № КЗК-528/2015 г. и дружеството е осъдено да заплати разноски по делото.

За да отхвърли подадената жалба, тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че решението на КЗК е издадено от компетентен орган в предвидената от закона форма, надлежно мотивирано, както и че при издаването му са спазени административно-производствените правила, като е прието от съда, че направените от КЗК изводи съответстват на събраните доказателства, установените фактически констатации и приложимите материалноправни норми. Установено е че търговското дружество е предприятие по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗК, както и че е правилно определен продуктовия пазар, а именно този по предоставяне на комплексно автогарово обслужване на превозвачите осъществяващи обществен автобусен превоз на пътници (с изключение на тези по градските линии). Като географски пазар на услугата е прието, че е този обхващащ територията на гр. С.. На следващо място съдът е установил, че търговското дружество е предприятие с господстващо положение, тъй като на територията на гр. С. има една автогара и същата е собственост на дружеството, което експлоатира инфраструктурното съоръжение. Първоинстанционният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на чл. 21 от ЗЗК, като е посочил, че злоупотребата се проявява по два начина: единият е чрез налагане на необосновани цени, а другия е че се прилагат различни условия за един и същ вид услуга по отношение на различни клиенти, при което те са поставени в неравноправно положение. Съдът е приел за неоснователни доводите на дружеството, че решението на КЗК е постановено при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като оспореният акт е бил издаден след като са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за случая и са обсъдени обясненията и възраженията на участниците в производството. За несъстоятелен е приет довода, отнасящ се до припокриването на маршрутните разписания при различните видове схеми, тъй като в решението на КЗК точно са индивидуализирани автобусните линии от общинската транспортна схема, които частично съвпадат с конкретно посочени линии от областната и републиканска транспортна схема. На следващо място първоинстанционният съд е установил след извършен анализ на относимите правни норми, че в настоящия случай се обосновава извода, че предприятието собственик на автогарата следва да прилага еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за предоставената услуга, въз основа на което е приет за правилен извода на КЗК, че използваният модел на ценообразуване води до налагане на необосновани цени и до поставяне на различни превозвачи в неравноправно положение, като дори с приетата по делото съдебно-икономическа експертиза фактическата обстановка е останала непроменена. За неоснователни са приети и възраженията за неприлагане на разпоредбата на чл. 3 от ЗАНН, както и теза за не разглеждане и прилагане на възраженията за изтекла придобита давност и че не е налице продължавано нарушение. Установено е, че чл. 102 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС) не е приложим при проучването. На последно място съдът е приел, че законосъобразно КЗК е определила размера на имуществената санкция в съответствие с чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗЗК.

Решението на тричленния състав на ВАС в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. При анализа на събраните доказателства, тричленен състав на ВАС обосновано и мотивирано е приел, че решението на КЗК е постановено от компетентен орган в съответствие с разпоредбата на чл. 77, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ЗЗК, при спазване на установената форма, на административнопроизводствените правила, и на материалният закон поради което е отхвърлил жалбата срещу него.

За да обоснове този извод съдът е посочил, че в оспореното решение КЗК е преценила наличието на всички кумулативни елементи от състава на чл. 21 от ЗЗК, като е приела, че настоящият касатор, притежава качеството „предприятие“ по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗК, извършва „стопанска дейност” и в този смисъл неговото поведение попада в обхвата на разпоредбата на чл. 21 от ЗЗК.

Неоснователно е възражението за неправилно определен съответен пазар по смисъла на § 1, т. 15 от ДР на ЗЗК. Обществените отношения свързани с предоставянето на автогарова услуга са предмет на регулиране в Наредба № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Р. Б. В цитирания нормативен акт не е дадена точна дефиниция на автогарова услуга, но в чл. 54 от Наредба № 33 от 3.11.1999 г. са указани елементите, необходими за предлагането й, съответно при наличието на всички елементи може да се приеме, че е налице комплексна автогарова услуга. Дружеството „Пътнически превози - Силистра” ЕООД е единствен собственик и експлоатиращ съоръжението – А. С и следователно същия е доставчик на комплексно автогарово обслужване, а негови клиенти са дружествата, осъществяващи обществен автобусен превоз на пътници на територията на автогара Силистра, за които тя е начална, междина или крайна спирка. Също така на територията на гр. С., автогара Силистра е единственото техническо инфраструктурно съоръжение чрез което се осъществява предлаганата услуга, въз основа на което правилно е определен географския пазар. При тези данни за продуктовия пазар, както и за географския такъв, предмет на проучването, правилно е установено от тричленния състав на Върховния административен съд, че преценката на КЗК по отношение на продуктовия и географски пазар е в съответствие с § 1, т. 15, б. „а” и „б” и правилно като продуктов пазар е определен „Предоставяне на комплексно автогарово обслужване на превозвачите, осъществяващи обществен автобусен превоз на пътници (с изключение на тези по градските линии)”, а като географски пазар е определена територията на гр. С..

На следващо място обосновано е прието, че се касае за злоупотреба с господстващо положение по смисъла на чл. 21 от ЗЗК, изразяващо се в налагане на необосновани цени и чрез прилагане на различни условия за един и същ вид услуга по отношение на различни клиенти, при което те се поставят в неравноправно положение. Съобразно разпоредбата на чл. 53а, ал. 2 от Наредба № 33/1999 г. се предвижда, че собствениците на автогарите задължително прилагат еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, престой, за предоставяне на право на продажба на билети и за извършване на други услуги, а в ал. 3 е указан начинът на формиране на цените, а именно съгласно методика, утвърдена от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията въз основа категоризиране на автогарите. Безспорно е по делото, че в изследвания период такава методика не е била приета (предвид което не следва да бъдат обсъждани доводите на касатора по отношение на съобразяването на цените с проекта на методика) и че дружеството със заповеди е взимало решения за ценообразуването, но това не изключва задължението по прилагане на еднакви критерии спрямо всички превозвачи залегнало в чл. 53а, ал. 2 от Наредба № 33/1999 година. Позовавайки се на извършения от КЗК анализ на всеки един от критериите за ценообразуване, тричленният състав на ВАС правилно е приел, че по първия критерии вид на транспортната мрежа не налага различно ценообразуване с оглед липсата на пряка връзка между характера на разходите и маршрутните разписания, по втория критерия броя места по своята същност представлява индикатор за пътнико-потока, но по отношение на третия критерии по предоставяне на 24-часово обслужване, като от размера на коефициента прилаган за актуализиране на таксата по време на нощната смяна е видно, че не се разделят съответните разходи според смените, на база на които се ценообразува, отделно не е обективизиран избора на часовете на дневна и нощна смяна. Следователно може да се приеме, че от една страна дружеството налага необоснована цена чрез избор на неотносим ценообразуващ критерий, а от друга страна по отношение на ползвателите на услугите, се цели постигане необосновано големи печалби, увреждайки контрагенти, а косвено и крайните потребители, чрез увеличаване на крайната потребителска цена на свързания пазар, като прилага различни условия за едни и същ вид услуга по отношение на различни клиенти, последните са поставени в неравноправно положение, съставляващо нарушение по смисъла на чл. 21 ЗЗК.

На следващо място следва да се посочи, че съобразно разпоредбата на чл. 55а, ал. 1, т. 3 от Наредба № 33/1999 г. е въведено задължението собствениците на автогари след извършено охранително обследване от компетентни органи на Министерството на вътрешните работи да определят зони и мерки за сигурност, както и да осигурят охрана в автогарата, която включва сигнално-охранителна техника и/или физическа охрана за съответните категории автогари. Следователно извършеното от дружеството увеличение с 75% от цената за ползване на услугата през нощта, което се обосновава с необходимостта да бъде осигурена нощна охрана, правилно е прието от съда, че този критерий не е икономически обоснован и модела на ценообразуване води до налагане на необосновани цени и до поставяне на различни превозвачи в неравноправно положение.

На следващо място настоящият съдебен състав приема за неоснователен наведения от страна на касатора довод, че е неправилен извода на съда относно извършения анализ на ценообразуването на дружеството, като се позовава на методика за формиране на цените за ползване на автогари, както и пределните цени за автогарово обслужване. На първо място тричленният състав на ВАС правилно е приел, че съобразно чл. 53а, ал. 3 от Наредба № 33/1999 г. собствениците на автогарите задължително прилагат еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, престой, за предоставяне на правото на продажба на билети и за извършване на други услуги, т. е. следва да се приеме, че по отношение на лицата които оперират в една и съща сфера и ползват едни и същи услуги следва да се прилагат еднакви критерии за всеки един. На второ място позоваването от страна на касатора, че при определяне на цените на автогаровите услуги същите са съобразени изцяло с методиката, е неотносим за конкретния случай довод. Цитираната методика не е била действаща към момента на протеклото пред КЗК производство. Видно от решението на КЗК, същото е било постановено на 22.12.2016 година, а изследваният период е бил този от 2000 година до момента на постановяване на решението.

Представените в касационното производство Методика за формиране на цените за ползване на автогари, както и пределните цени за автогарово обслужване с рег. № М-1 / 26.07.2019 г. на Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията, както и Заповед № РД-08-357 / 26.07.2019 г. на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията за нейното утвърждаване, с които касационният жалбоподател цели да докаже, че до приемането на тази методика не е имало нормативна регулация за определяне на цените на автогарови услуги, е допустимо доказателство съгласно чл. 219, ал. 1 от АПК, но неотносимо, тъй като първо не е било налице спор дали е имало приета методика, от друга страна Методиката е неотносима, тъй като е утвърдена на 26.07.2019 г., а развилото се производство пред КЗК обхваща по - ранен период. За прецизност следва да се отбележи, че е налице противоречие в застъпената теза, с която се представят тези доказателства, и тази залегнала в касационната жалба, че именно съобразно проекта на методиката са съобразени цените за предоставяната автогарова услуга.

Неоснователни са и доводите за неправилно определяне на имуществената санкция. Съобразени са от КЗК тежестта, характера и продължителността на нарушението. Основният размер на санкцията е определен при преценка на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, с оглед „леко“ нарушение. Спазени са разпоредбите на чл. 100, ал. 5 от ЗЗК и приетата от КЗК Методика за определяне на санкциите.

Неоснователни се явяват възраженията на касатора относно продължителността на нарушението и неприлагане на възражението за изтекла погасителна давност, същите са лишени от конкретика.

Следващото възражение в касационната жалба е за неправомерно присъждане на разноски в полза на заинтересованата страна. То също е неоснователно. Нормата на чл. 143, ал. 3 АПК изрично постановява, че при отхвърляне на оспорването, страната за която административният акт е благоприятен, има право на разноски. Оспореното решение на КЗК е благоприятно за „Националното сдружение на автобусните превозвачи в България”, поради което това сдружение правилно е конституирано в съдебното производство, като заинтересована страна. В това производство то е участвало чрез процесуален представител, който е представил договор за предоставяне на правна услуга, списък и разписка, с които се доказва платено адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева. С отхвърляне на жалбата, съдът е приложил закона и е присъдил в полза на „Национално сдружение на автобусните превозвачи в България” направените разноски за адвокатско възнаграждение. Ето защо решението на първоинстанционния съд и в тази му част е правилно.

С оглед изложените мотиви, неоснователни се явяват твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Съдебното решение е постановено при правилно приложение и тълкуване на относимите материално-правни норми. Настоящата съдебна инстанция не установи допуснати от тричленния състав съществени нарушения на съдопроизводствените правила, въпреки обратните твърдения в жалбата. Проведени са три открити съдебни заседания, в хода на които са уважени доказателствените искания на страните с оглед на техните твърдения и възражения, приетите доказателства са допустими и са относими към правния спор, обсъдени са от съда, който е постановил мотивиран съдебен акт.

Решението в обжалваната му част следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на касационния жалбоподател разноски не се дължат. Основателно е предявеното от процесуалния представител на КЗК в качеството си на ответник искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същото е своевременно поискано и касационният жалбоподател следва да заплати разноски, които определени на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) в редакцията й след изменението, обнародвано в „Държавен вестник“ бр. 8 от 24.01.2017 г., във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) (ЗПП) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правна помощ, към която законът препраща, възлизат на 100 лева. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева се дължат от касационния жалбоподател на ответната страна - „Национално сдружение на автобусните превозвачи в България”, които освен своевременно поискани, са и доказани с Договор за предоставяне на правни услуги и Разписка, посочени в Списък, по отношение на който пълномощникът на касационния жалбоподател изрично е заявил, че не възразява.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд - Петчленен състав, Първа колегия - ІХ състав,

РЕШИ:

,ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2746 от 25.02.2019 г. на тричленен състав на Върховния административен съд - Четвърто отделение, постановено по адм. дело № 1317/2017 година, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА „Пътнически превози - Силистра” ЕООД, гр. С., ул. „Добрич” № 103, да заплати на Комисия за защита на конкуренцията, гр. С., сумата от 100.00 (сто) лева разноски за юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА „Пътнически превози - Силистра” ЕООД, гр. С., ул. „Добрич” № 103, да заплати на ”Национално сдружение на автобусните превозвачи в България”, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „Сердика”, бул. „К. М. Л” № 100, ет. 4, офис № 7, сумата от 1000.00 (хиляда) лева разноски за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.