Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А.С, чрез процесуален представител адвокат Т.Ч, против решение № 740/8.02.2018 г. по адм. д. № 4379/2017 г. по описа на Административен съд София - град. Иска отмяна с доводи за допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА).

Ответната страна полицейски орган при 04 сектор ОПКП-СДВР, гр. С. не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на А.С против заповед за задържане на лице, рег. № 513 зз-120/23.3.2017г., издадена от полицейски орган при 04 сектор ОПКП-СДВР, гр. С., с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е наредено задържане на жалбоподателя на 23.03.2017 г. за срок от 24 часа. За да постанови този резултат административният съд е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган по чл. 72, ал. 1 във връзка с чл. 57, ал. 1 и чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, при спазване на процесуалните правила, в писмена форма, с изложени фактически и правни основания и при съответствие с приложимия материален закон. Решението е неправилно.

Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в конкретния случай не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Посочването на фактическите и правни основания в административния акт е задължително, предвид чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК във връзка с чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, а липсата им е основание за отмяна.

В заповедта като фактическо основание за задържането е посочено само „проверка за извършено престъпление по чл. 354а от НК“ без да има фактически основания, от които задържаното лице да може да разбере причините, поради които е ограничена личната му свобода.

Разпоредбата е императивна и задължава органа да изложи освен правни и фактически основания за задържането. Целта на закона е да не се допусне злоупотреба с правомощия. Защо и какво е наложило полицейският орган да упражни правомощията си по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е останало неизвестно за жалбоподателя, поради липсата на изложени факти в заповедта. Само посочването „проверка за извършено престъпление по чл. 354а от НК„ не е достатъчно, за да бъде изпълнено изискването на закона. Към административната преписка липсва и докладна записка. Жалбата до съда е подадена на 6.04.2018 г. Едва в придружителното писмо от 24.04.2018 г. началник ОПКП-СДВР, който не е издател на заповедта, е изложена фактическа обстановка. Съгласно ТР №16/ 1975 г. на ВС липсата на мотиви може да бъде санирано с излагане на мотиви след издаването на акта, само ако изхождат от същия административен орган, който е издал оспорения административен акт. В случая това не е налице, тъй като мотивите са изложени от началника на ОПКП-СДВР, който обаче не е действал в качеството си на контролен административен орган в производство по обжалване на акта по административен ред.

Изводът на първоинстанционния съд, че задържането на А.С е законосъобразно, защото с поведението си той е осъществил състав на НК, е необоснован и не съответства на данните по делото. Задържането е принудителна административна мярка, наложена по реда на ЗМВР и наличието на данни за извършено престъпление е достатъчно основание да се приложи от административния орган, действащ в условията на оперативна самостоятелност. Административинят акт, с който се налага тази мярка трябва да съдържа мотиви, за да обезпечи правилното упражняване на съдебения контрол за законосъобразност при възможност за страните за правилно ориентиране на защитата им пред съда.

Като е отхвърлил жалбата съдът е постановил необоснован и материално незаконосъобразен съдебен акт, касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.

Процесуалният представител на касатора адвокат Чобанова е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение за две съдебни инстанции по 400 лв. за всяка една от тях поради оказана безплатна правна помощ при условията на чл. 38 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) вр. чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Искането е неоснователно. В чл. 38, ал. 1 ЗА са предвидени три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица и 3. роднини, близки или на друг юрист. Решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос оставен на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото. Преценката дали да окаже безплатната правна помощ при съществуващ риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката.

За да възникне правото на адвоката по чл. 38, ал. 2 от ЗА на възнаграждение в хипотезата на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие, предпоставките са две:

1. да е оказана безплатно адвокатска помощ на лице, попадащо в някоя от посочените в закона категории лица и

2.в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноски.

В случая не е налице втората предпоставка. Пред първоинстанционния съд жалбоподателят е освободен от внасяне на държавна такса с разпореждане от 9.06.2017 г. по искане на адвокат Чобанова, направено още с първоначалната жалба. С касационната жалба е направено същото искане от процесуалния представител. Посочени са, но не са приложени към касационната жалба медицински документи. На адвокат Чобанова са дадени указания за представяне на доказателства по чл. 83, ал. 2 от ГПК, но същите не са изпълнени, а с молба от 22.05.2018 г. същата е представила платежен документ за внесена държавна такса от 5.00 лв. по сметка на ВАС. Нито в молбата от 22.05.2018 г., нито в открито съдебно заседание, нито в представената в о. с.з. писмена защита, нито в списъка за разноски е поискано присъждане на платената държавна такса, поради което насрещната страна не може да бъде осъдена да възстанови държавната такса за настоящото съдебно производство. Искането е само за присъждане на адвокатско възнаграждение. След като не е имало основание в първоинстанционното производство ответникът да бъде осъден за разноски и няма искане в настоящото касационно производство насрещната страна по касационната жалба да бъде осъдена за разноски по делото, не е налице и основание по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Т.Ч.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 740/8.02.2018 г. по адм. д. № 4379/2017 г. по описа на Административен съд София – град и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ по жалбата на А.С заповед за задържане на лице рег. № 513 зз-120/23.3.2017г., издадена от полицейски орган при 04 сектор ОПКП-СДВР, гр. С..

ОТХВЪРЛЯ като неоснователно искането за присъждане на адвокатско възнаграждение от 800 лв. по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) в полза на адвокат Т.Ч от Адвокатска колегия – София. Решението е окончателно.