Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационната жалба на Ен Ел Инженеринг" ООД гр. С. чрез процесуален представител адв.. С. от САК, против Решение № 660/15.02.2011 г. на Административен съд – София-град, постановено по адм. д. № 9030/2010 година, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № 2300-1002383/18.08.2010 г, издаден от орган по приходите в ТД на НАП София, потвърден с решение № 1596/25.10.2010 г. на Директора на дирекция "Обжалване й управление на изпълнението" - гр. С. при ЦУ на НАП, с който на оспорващия е отказано признаване на право на признаване на дънъчен кредит в размер на 9 895, 20 лева и начислена лихва за забава в размер на 4 227, 63 лева по фактури, издадени от „Монтажинвест 77" ЕООД и „Ен Ел Инженеринг" ООД е осъдено да заплати на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението" при ЦУ на НАП, гр. С. сумата от 732, 46 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба обстоятелствено се сочат основания по чл. 209, т. 3, от АПК, съставляващи неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът моли за отмяна на съдебното решение, отмяна на обжалвания административен акт на данъчната администрация и присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОУИ" - гр. С. при ЦУ на НАП чрез процесуален представител юриск. Сгурева релевира доводи за нейната неоснователност и претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, а по същество – за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, в настоящия състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението на релевираните касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 68 и чл. 69 от ЗДДС данъчен кредит е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка, които доставчикът - регистрирано по този закон лице му е доставил или предстои да му достави. С тази законова разпоредба законодателят е регламентирал като основно условие за наличието на право на данъчен кредит фактът на реалност на доставката и възникване на данъчното събитие. В тази връзка ЗДДС регламентира изискване, според което правото на данъчен кредит е неразделно свързано с "получени стоки или услуги по облагаема доставка". Тълкуването на посочените норми налага извода, че реалното извършване на облагаема доставка е задължително условие за възникване на данъчен кредит. Законът не свързва правото на данъчен кредит единствено с издаването на фактури, а поставя изискването да са налице реално осъществени доставки. Предвид на чл. 25 от ЗДДС доставката, извършена от задължено лице се окачествява като "данъчно събитие". Правото на приспадане на данъчен кредит възниква, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем на датата на възникване на данъчното събитие, когато възниква задължение за регистрираното лице да начисли данък - чл. 25, ал. 5, чл. 68, ал. 2 от ЗДДС. От този момент започва да се осъществява и фактическият състав, водещ до възникване на правото на приспадане на данъчен кредит за получателя по доставката. Следователно, за да претендира право на данъчен кредит жалбоподателят следва да докаже наличие на възникнало данъчно събитие под формата на реално извършена облагаема доставка, към датите, на които са издадени процесните фактури. Наличието на реална доставка е кумулативно условие за възникване на право на данъчен кредит. В тази връзка ако се приеме, че начисляването на данъка по спорните фактури е извършено при наличие на възникнало данъчно събитие под формата на реализирана облагаема доставка - това начисляване е "правомерно" по арг. на противното с нормата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. В този случай е налице основание за признаване на ДК по фактурите, отразяващи правомерно начислен ДК. След като възникването на данъчното събитие е настъпило към момента на издаване на фактурите, то начисления на жалбоподателя ДДС от доставчика му е станал изискуем и е налице право на данъчен кредит.

Независимо, че по съществото на спора първоинстанционният съд само е потвърдил констатациите на данъчните органи за липса на реалност на доставките към дружеството – жалбоподател, е постановил правилно решение като е отхвърлил жалбата с мотив, че не са опровергани фактическите констатации в РА като жалбоподателят не е провел успешно насрещно доказване като на фактическите констатации в РА, при оспорване на писмените доказателства и така не е доказал наличието на реални доставки по процесните фактури по периоди.

По делото не е спорно, че посочения доставчик „Монтажинвест 77" ЕООД е издал фактурите, документиращи процесните доставки и че към момента на издаването им страните по тях са били регистрирани по ЗДДС лица. Подобно на органа по приходната администрация, от съда се приема, че е отказано на жалбоподателя правото на приспадане на данъчен кредит по 5 броя фактури, в размер на 9895, 20 лв., тъй като „фактурите, издадени от посочения доставчик не отразяват реално извършени доставки на услуги по смисъла на чл. 6 от ЗДДС и данъчни събития по смисъла на чл. 25 от същия закон.

Този извод сам по себе си е верен както е вярно, че сами по себе си фактурите не доказват реалността на доставка, а се необходими други изискуеми и допустими по закон доказателства и доказателствени средства, в каквато връзка е положена от жалбоподателя процесуална грижа, като се има предвид че доказателствената тежест да установи правопораждащия факт в това производство е върху страната, която претендира благоприятни за себе си последици под формата на данъчен кредит.

По делото са представени и приети множество доказателства, от които може да се направи обоснован извод, че получател по процесните реални доставки на услуги е касатора.

Въпреки доказателствата, ангажирани на различни етапи от административното и съдебното производства, съдът правилно е приел, че в случая не е установено изпълнението от страна на доставчика по фактурираните услуги поради неустановеност на налична у доставчика адекватна техническа, кадрова, а оттам и квалификационна обезпеченост за тези „специфични и високонаукоемки дейности” и фактическото им извършване от доставчика по фактурираните услуги.

Правилно е определен от съда основният и единствен спорен въпрос - за реалността на доставките от горепосочения доставчик. Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС данъчният кредит се определя като сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за: 1/ получени от него стоки или услуги по облагаема доставка; 2/ извършено от него плащане, преди да е възникнало данъчното събитие за облагаема доставка; 3/ осъществен от него внос; 4/ изискуемия от него данък като платец по глава осма. Правото на приспадане на данъчен кредит възниква, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем, т. е. на датата на възникване на данъчното събитие по чл. 25 ЗДДС . Изводът е, че данъчното събитие по смисъла на ЗДДС възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена, както и в отделните специфични случаи, които не са предмет на спора. Тоест съгласно ЗДДС, извършването на доставка по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС е абсолютна предпоставка за възникването и упражняването на правото на данъчен кредит. При липса на тази предпоставка данъкът е начислен без основание, или неправомерно, което съставлява хипотезата на чл. 70, ал. 5 ЗДДС.

Правото на приспадане на данъчен кредит е субективно материално право, което възниква в полза на получателя на доставката, в настоящия случай, в полза на възложителя на услугата. По общите правила за разпределяне на доказателствена тежест в процеса, страната, която претендира в нейна полза да е възникнало субективното право, носи тежестта да установи пълно предпоставките за това, вкл. и фактите и обстоятелствата, при които доставката може и следва да се определи като реално извършена от изпълнителя по данъчната фактура. Поради това са неоснователни възраженията в касационната жалба относно нарушения на съда досежно разпределяне на доказателствената тежест.

Неоснователно с оглед същността на спора е и позоваване на практиката на ЕСПЧ по дело „Булвес” срещу България, което е неотносимо понастоящем. По така цитираната практика ЕСПЧ е отчел, че е налице нарушение на справедливия баланс между потребностите на общия интерес и защитата на правото на собственост /върху дължимите суми за данъчен кредит/, когато доставчика ненавременно или по-общо – неточно – е изпълнил задълженията са за отчитане на ДДС, но при кумулативно наличие на условията - получателят на доставката да е в невъзможност да осигури изпълнение на задълженията за отчитане на ДДС от доставчика и да не е налице измама на системата за облагане на ДДС, за която получателят да знае или да има начин да знае. В процесния случай не е спорно надлежното изпълнение на задължението за отчитане на ДДС нито от страна на доставчика, нито от страна на получателя. Спорна е реалността на доставката, осъществяването й като такава. Липсата на доставка предполага заобикаляне на закона – постигане на непозволени последици с позволени правни средства. Доколкото е прието, че липсва реалност, т. е. налице са данни за „измама” в по-широкия смисъл на тълкуване на решението на ЕСПЧ, за която получателя би могъл да знае, решението е неприложимо.

Що се отнася до приетата от съда нереалност на доставките по петте броя фактури, изводите са обосновани, кореспондират с установените пълно факти и обстоятелства за спора, изводите съответстват на правото и задължението на съда да приеме за ненастъпили правните последици, чийто юридически факт не е доказан, които последици ползват страната, която ги твърди желае да се ползва от тях, в случая – касатора.

Установено е, че предмет на доставките са услуги по проектиране чрез софтуер на ОИВК до трети лица – получатели на услугите. Касаторът е възложител на услугата, доставчикът – „Монтажинвест 77" ЕООД е изпълнител. Установено е, че услугите са извършени, осчетоводени са редовно, спазени са изискванията на ЗСч и нормативните актове по прилагането му, както и специфичните изисквания на ЗДДС и нормативните актове пи прилагането му. Останало е недоказано обаче, че софтуерната услуга е извършена именно от дружеството „„Монтажинвест 77" ЕООД, посочено като изпълнител в процесните пет фактури. В тази връзка не само не са представени каквито и да било относими доказателства, но с оглед на данните за техническа, кадрова и материална обезпеченост на този доставчик, се налага обратният на тезата на касатора извод, а именно че доставчикът не е извършил доставките, след като не е имал възможност ги осъществи със собствени средства, квалифицирани за целта работници и ресурси. Няма данни и твърдения да е ползвал подизпълнители. Специфичността на услугите предполага задължително наличие на редица предпоставки – хардуер, софтуер, квалификация на лицата работещи с тях, с каквито доставчика не е разполагал като собствени или наети или поне не е доказал по какъвто и да е било начин че притежава такива, което да обоснове извод в обратното на този на ревизиращите органи или първоинстанционния съд. Относно тези обстоятелства, които се признават и от касатора в жалбата, се твърди че са несъществени, което не е така с оглед специфичността на услугата, респ. доставката й.

Всъщност основното оплакване на касатора е, че доставката е извършена, защото е заплатена от касатора и е документално обоснована. Оплакването е неоснователно. От значение за реалността на доставката е същата не само да е осъществена като резултат, но това да е направено именно от лицето, посочено като доставчик във фактурата. Съгласно събраните доказателства, последното е останало недоказано. Съдът е достигнал до същите фактически и правни изводи, приел е, че доставките на услуги не са извършени от изпълнителя, при което не са налице предпоставките за възникване право на приспадане на данъчен кредит в полза на касатора, счел е, че РА е законосъобразен и е отхвърлил жалбата срещу него.

Изводите на първоинстанционния съд относно крайния резултат на спора по същество се споделят от настоящата инстанция. Наведените доводи в жалбата в подкрепа на касационните оплаквания са по-скоро по отношение правилното приложение на материалния закон и по съществото им се приповтарят с доводите и оплакванията в жалбата пред първата инстанция, които обосновано и правилно са обсъдени от първоинстанционния съд, а понастоящем не се подкрепят с доказателства или доводи, които да обосновават наведените отменителни основания.

В хода на тези разсъждения, последица от преценката на доказателствата в съпоставка с касационните доводи Върховният административен съд в настоящия си състав приема, че не са налице касационно отменителни основания. Постановеното решение, предмет на обжалването е съобразено с доказателствата по делото и приложимото право и основателно е отхвърлена жалбата срещу него.

По изложените съображения решението като правилно, валидно и допустимо следва да се остави в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, Осмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 660/15.02.2011 г. на Административен съд – София-град, постановено по адм. д. № 9030/2010 година. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Т. Н.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Т. П./п/ Б. Ц.

Т.П.