Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет, подадена чрез юрисконсулт Д.С, против решение № 788 от 24.11.2017 г., постановено по адм. д. № 799/2017 г. по описа на Административен съд – Хасково. Оспорва се извода на съда, че административният орган е следвало да съобрази и молбите за закрила на другите членове на семейството на Г. Амархел. Посочват се още касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение.
Ответната страна – Г. Амархел, гражданин на Афганистан, чрез адв.. Г, в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Посочва, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено поради необоснованост и неправилност, поради нарушение на материалния закон.
Върховният административен съд – трето отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.
С обжалваното решение съдът е отменил по жалба на Г. Амархел, гражданин на Афганистан, решение № 10192/23.05.2017 г. на Председателя на ДАБ, с което на основание чл. 8 и чл. 9 и чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 ЗУБ, му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, но при допуснати съществени процесуални нарушения.
Съдът е посочил, че при постановяване на административния акт органът е следвало да отчете обстоятелството, че молби за закрила са подадени и от съпругата и децата на Г. Амархел. Според първоинстанционния съд между тези молби, съответно производства, е налице връзка и взаимна зависимост, предпоставяща необходимостта от разглеждане на отделните молби в едно общо производство с цел общо произнасяне. Прието е, че административният орган е длъжен да съобразява тези законовите изисквания за неразделяне на семействата.
Настоящата съдебна инстанция, след проверка на доказателствата по делото, при съобразяване доводите на страните и с оглед нормите на вътрешното и международно право, намира, че решението на Административен съд – Хасково, е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Настоящият състав счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че при издаването на административното решение са допуснати съществени процесуални нарушения. От представените по делото доказателства безспорно е установено, че по подадената от Г. Амархел молба за закрила се е развило административно производство по ЗУБ, по което са извършени всички дължими се по закон действия.
Настоящият състав счита, че произнасянето в отделни производства по така подаденото искане и тези на съпругата и децата на чужденеца не основава възприетото от административния съд нарушение на административнопроизводствените правила при постановяване на оспорения пред него отказ.
Съгласно чл. 22 ЗУБ, когато член на семейството вече е придобил статут на бежанец, съответно му е предоставен хуманитарен статут, членовете на семейството на чужденеца, които са на територията на Р. Б, имат същите права и задължения, освен ако това противоречи на личния им статус или са налице обстоятелства по чл. 12 ЗУБ. Ако някой от членовете на семейството отговаря на изискванията на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, за получаване на съответен статут по закона, той ще му бъде предоставен на негово лично основание.
Несъмнено административният орган следва да зачита правото на семеен живот, но по делото не се твърди, не се и установява това право да е нарушено по какъвто и да е начин по отношение на ответника по жалбата в хода на административното производство. Искането за предоставяне на закрила следва да се осъществи лично и по собствена воля, а преценката на административния орган се дължи по лично заявеното основание по ЗУБ. Доколкото в случая се касае до подадени молби от членове на семейство по смисъла на § 1, т. 3, б. "а" ЗУБ, то изведените във връзка с това обстоятелство факти подлежат на преценка от административния орган при постановяване на решението му по подаденото заявление и може да основат евентуална материална негова незаконосъобразност, но не водят до нарушение на административнопроизводствените правила.
При тези данни, касационният съдебен състав счита, че атакуваният административен акт е постановен при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Правилно административният орган е приел, че от изложените от Г. Амархел причини за напускане на страната си по произход не се установява той да е бил лично преследван в родината си, поради своята етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална група или партия, или поради политическо убеждение – чл. 8 ЗУБ. Същият е заявил, че не е бил арестуван и съден, не е бил член на въоръжена групировка, спрямо него лично не е била отправяна заплаха и не му е било оказвано насилие. Г. Амархел е заявил, че преди да напусне Афганистан е работел в [населено място], като посочил, че бил похитен от талибаните и държан в плен 6 месеца, след което успял да избяга, но започнал да получава заплашителни писма. Следва да се посочи, че Г. Амархел изрично е заявил, че целта на него и семейството му е да достигне Германия.
От всичко посочено до тук следва изводът, че към момента на напускане на страната си по произход, спрямо чужденеца не се доказва да се е осъществявало преследване под каквато и да било форма. В този смисъл основателен е изводът на ДАБ, че не са налице предпоставките на чл. 8 ЗУБ за предоставянето на бежански статут на Г. Амархел.
Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ хуманитарен статут се предоставя в случаите, когато чужденецът е напуснал или е принуден да остане извън държавата по произход, поради реална опасност от тежки посегателства върху живота и личността му като гражданско лице, поради насилие в случай на вътрешен или международен конфликт, също така и когато в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказания или екзекуция, изтезания или нечовешко отношение или тежки лични заплахи срещу живота и личността му.
Настоящата инстанция счита, че в Афганистан към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на член 15, буква „в“) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква „д“) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В разглеждания случай, предвид разказаната бежанска история на чужденеца, не е установено същият да е бил лично обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето му, не са установени намеси в личната сфера на лицето, вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ.
Анализът на събраните по делото доказателства установява, че не са налице предпоставките на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ по отношение на Г. Амархел, гражданин на Афганистан. Предвид тези съображения, касационната инстанция намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено, а жалбата на Г. Амархел против решение № 10192/23.05.2017 г. на Председателя на ДАБ, с което на основание чл. 8 и чл. 9 и чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 ЗУБ, му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут, следва да бъде отхвърлена.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 788 от 24.11.2017 г., постановено по адм. д. № 799/2017 г. по описа на Административен съд – Хасково, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. Амархел, гражданин на Афганистан, против решение № 10192/23.05.2017 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците, с което на основание чл. 8 и чл. 9 и чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 ЗУБ, му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут Решението е окончателно.