РЕШЕНИЕ
№ 59
гр. София, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мая Цонева
Членове: Бонка Янкова
Владимир Астарджиев
при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора Калин Софиянски
като разгледа докладваното от Б. Я. К. наказателно дело от общ характер № 20248002201062 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 346, т. 2 НПК
Образувано е по касационна жалба от подсъдимия А. Б. С., подадена чрез защитника му адвокат Г. Г. от САК против присъда № 40 от 11.11.2024 г. на Окръжен съд - Благоевград по ВНОХД № 637/ 2024 г.
В касационната жалба са заявени с цифровото им посочване всички основания за касационна проверка по чл. 348, ал.1, т.1 - т. 3 от НПК като данните в тяхна подкрепа и конкретните им проявления са развити подробно в представеното в срока по чл.351, ал.4 от НПК допълнение към жалбата.
Твърди се, че аналитичната дейност на въззивния съд е незаконосъобразна, понеже доказателствата не са обсъдени според изискванията на НПК, а оборващата обвинението съвкупност недопустимо е отхвърлена само поради констатираното противоречие със съвкупността, която го подкрепя.
Изложени са по - нататък собствените оценъчни виждания на защитата относно събраните доказателства и техният прочит, обосноваващ оплакването за дефинирания като „абсолютно“ неправилен извод на ОС Благоевград да приеме за доказано обвинението срещу подсъдимия. Изразено е съгласие с оценката на първия съд, който не възложил доверие на заявеното от свидетелите Т., Б. и В. и е акцентирано върху пълната липса на внимание от страна на въззивната инстанция към противоречието между показанията на св. С.Т. и св.Т.В.. Като незаконосъобразна е оспорена оценъчната дейност на окръжния съд относно показанията на близките на подсъдимия свидетели, като в тази връзка се възразява срещу допуснатото игнориране на съобщеното в показанията на св. А.Б. и св. К. С.а за предприета от подсъдимия С. самозащита чрез отблъскване на пострадалия в гърдите, а не чрез удар в лицето. Приетият от въззивния съд механизъм на причиненото увреждане с признаци на средна телесна повреда е атакуван като незаконосъобразно установен и с доводи за пренебрегване заключението на вещото лице относно възможния друг произход на счупването, а именно от стъпване накриво, за което били налице данни, които съдът пропуснал да отчете - заледяване на пътя и употребения от пострадалия алкохол.
В подкрепа на релевираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК са наведени доводи за несъставомерност, развити в няколко насоки: 1/ недоказаност на обстоятелството дали действително подсъдимия е нанесъл инкриминирания удар и от там да е причинил описаните в обвинителния акт увреждания, тоест поради липса изобщо на деяние, осъществено от подсъдимия; 2/ участието на подсъдимия в инцидента съставлява само отблъскване чрез бутане и съответно е самозащита спрямо ударите от пострадалия Т.; 3/ липса на причинна връзка между бутането и причиненото увреждане, предвид медицинското заключение за възможния му произход от стъпване накриво и предвид установеното по делото, че е било заледено, а пострадалия - повлиян от алкохола; 4/ подсъдимият не е действал с умисъл за увреждане здравето на пострадалия и не следва да носи отговорност за умишлено деяние; 5/ извършеното съставлява случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК.
Третото касационно основание е релевирано цифрово, но дължимата аргументация е сведена единствено до отправеното искане за намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия - адв.Г. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Моли за отмяна на постановената осъдителна присъда, като акцентира върху изключително превратния анализ на доказателствата направен от въззивния съд, в резултат на който осъдил подсъдимия допускайки по този начин съществено нарушение на процесуалните правила.
Подсъдимият А. С. се солидаризира с аргументите на защитника си, а в упражнено право на последна дума моли да бъде оправдан.
Представителят на държавното обвинение дава заключение за неоснователност на жалбата, като счита първите две оплаквания за неоснователни, а третото - за явна несправедливост на наказанието - за безпредметно. При отсъствие на основание за отмяна или изменение на атакуваната въззивна присъда моли ВКС да я остави в сила.
Върховният касационен съд трето наказателно отделение в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Жалбата е допустима, но по същество е неоснователна.
С присъда от 27.02.2024 г ., по НОХД № 277/ 2017 г. на Районен съд – Разлог, подсъдимият А. Б. С. е признат за невиновен в това, че на 10.03.2015 г., около 03,30 ч., в /населено място/, /област/ в района на кръстовище, образувано от ул. /улица/ и ул./улица/, чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на лицето, което довело до извеждане на тялото на С. Д. Т. от равновесие с усукване в лявата глезенна става и последващо падане върху терена причинил на пострадалия средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движението на ляв долен крайник, а именно счупване на левия външен глезен и задния триъгълник на лявата голямопищялна кост, поради което на основание чл.304 НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 129, ал. 2, предл. ІІ, алт.2, вр. ал. 1 от НК.
По протест на прокурор при РП Благоевград - ТО Разлог в Окръжен съд Благоевград е образувано ВНОХД № 637/2024 г., по което с атакуваната сега въззивна присъда, на основание чл. 334, т.2 във вр. с чл. 336, ал.1, т.2 от НПК е отменена изцяло присъдата на РС Разлог и подсъдимият С. е признат за виновен по обвинението за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, предл.
ІІ, алт.2, вр. ал. 1 от НК, за което и във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2 б. „б“. предложение първо от НК и чл. 37, ал.1, т. 2 от НК във вр. с чл. 42а ал. 1, т. 1 и т.2 от НК му е наложено наказание “пробация” за срок от 6 месеца, включващо първите две задължителни пробационни мерки. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски.
І.По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения.
Основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК подлежи на разглеждане с предимство, понеже нарушението на закона, тоест вярното приложение на адекватната правна норма към установените фактически положения, както и справедливостта на наложеното наказание позволяват самостоятелното им обсъждане само в случай, че обстоятелствата от предмета на доказване са законосъобразно изяснени, а именно те - видно от оплакванията в касационната жалба - се оспорват изцяло.
Следва предварително да се посочи, че многообразието на наведените в допълнението към касационната жалба подкрепящите данни изисква тяхното систематизиране за да се избегне опасността от произнасяне по незаявени доводи и главно по такива, които съдържателно са извън предвидените в чл.348 от НПК основания за касационна проверка. Към последните следва да се отнесат всички онези съображения, с които защитата въз основа на предложения собствен прочит на доказателствата обосновава оплакването си от проведения от контролирания съд доказателствен анализ. Основаната върху несъгласие с приетите от окръжният съд фактически изводи позиция не съставлява нищо друго освен възражение за необоснованост, тоест оспорване на формираното от съда вътрешно убеждение по релевантните обстоятелства от предмета на доказване. Когато вътрешното убеждение е изградено при процесуално изрядна дейност на съда, то е израз на неговите суверенни правомощия и не подлежи на преосмисляне. Иначе казано, в рамките на инициираната с жалбата проверка, настоящият касационен състав дължи отговор само на онези доводи, с които е оспорена процесуалната правилност при самото формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, тоест дали е изградено при спазване изискванията на чл.13 - чл.14 и чл. 105 – чл.107 от НПК.
С оглед поставените в жалбата акценти на изразеното недоволство на първо място следва да се обсъдят гласните източници и дали установените от тях фактически данни са анализирани според действителното им съдържание, дали при оценката им е спазено изискването за самостоятелно, но съвкупно и съпоставително с другите доказателства обсъждане и дали е проведено в съответствие с правилата на формалната логика. Оплакването на защитата, че това не е така ВКС намира за лишено от основание. Прегледът на делото сочи на извод, че въззивният съд стриктно се е придържал към изискуемите критерии, като отговорно е подходил към противоречията в показанията на свидетелите, към близката им връзка – на част от тях с подсъдимия, а на друга част от тях с пострадалия и произтичащата от това евентуална пристрастност.
Съпоставил ги е с показанията на незаинтересования свидетел – служителят от РУ Банско Т.В., с писмените доказателства, с експертните заключения, които е обсъдил професионално и законосъобразно е ползвал, отчитайки точната роля на експертизата като способ, подпомагащ съда при изясняване на онези обстоятелства, за които не разполага със специални знания, но същевременно са му необходими за да установи всички факти от предмета на доказване.
Не търпи упрек решението на въззивния съд да се довери на показанията на пострадалия и на свидетелите Б. и В., в частта относно случилото се при втората среща с подсъдимия. Изложените съображения (на стр.3 – стр.4, възз. мотиви) разкриват законосъобразно извършена оценъчна дейност, защото в оценката за приетата им достоверност съдът се е придържал към предвидените в НПК процесуални изисквания по чл.107, ал.5 от НПК. Поставил ги е на проверка в контекста на останалите гласни и писмени доказателства, включително и обективираните в медицинската документация - местоположение и естество на получените и от пострадалия, и от подсъдимия наранявания. Твърдяната им заинтересованост сама по себе си не съставлява априорно основание за изключване достоверността на показанията им, а изисква внимателно обсъждане, което въззивният съд е извършил.
Въззивният съд не е подминал, както неоснователно се твърди в допълнението към жалбата противоречието между показанията на пострадалия Т. и депозираните от свидетеля Т. В. ( отзовалия си по сигнала служител от полицията - бел.ВКС), като в контекста на цялостния доказателствен анализ и правилата на формалната логика е направил и законосъобразния извод да се довери на заявеното от пострадалия в съдебната фаза.Подчертаната особена тежест на съобщеното от пострадалия при приемането му в /болнично заведение/ не държи сметка за принципното положение по чл.14, ал.2 от НПК, а отделно от това и съдържателно е идентично с обсъдените показания на пострадалия от досъдебното производство, на които съдът мотивирано е отказал да се довери. Коректно въззивният съд е обсъдил и противоречията в множеството показания дадени от св. Б., общо четири и с професионализъм е откроил тези, които са най - пълни, близки по време към процесните събития и съответни на другите доказателства, а именно депозираните на досъдебното производство пред съдия и които е приел за достоверни, като убедително се е аргументирал (стр.5, възз. мотиви). Правилно е ценил изводимото от тях като подкрепящо заявения от пострадалия Т. механизъм на причиняване на увреждането, както и поредността на събитията, относно първото по време нанесено увреждане по лицето на подсъдимия, последващото му поведение свързано с търсенето на трите момчета, настигането им и нанасянето „още тичайки“ на удар в лицето на едното от тях, от който то паднало. Като лишени от взаимна подкрепа, а и като противоречащи на обективно установените увреждания както по пострадалия, така и по подсъдимия, съдът с основание е лишил от доверие съобщеното от св. С. и от подс. С. относно съприкосновението с пострадалия – само чрез бутане в гърдите. Коректна и точна е дадената от съда оценка на обективираните в писмените доказателства и обсъдени в експертното заключение на вещото лице д-р Р.Х. ( л.428 – л.432, НОХД) увреждания на подсъдимия - по лицето и по трети и четвърти пръст на дясната ръка, както и дадените от вещото лице разясненията в отговора на пета задача и в проведения му в заседанието на 28.06.2023 г. разпит.
Убедително съдът по - нататък е аргументирал направените фактически изводи относно приетия механизъм на причиненото на св.Т. телесно увреждане. Адекватно са обсъдени и оценени установените извън съставомерното увреждане наранявания на пострадалия– „контузия и хематом в областта на носа“, както и установените „контузия и оток на четвърти и пети пръст на дясната ръка“ на подсъдимия С.. В оценъчната си дейност въззивният съд уместно е ползвал правилата на формалната логика при формиране на стройната система на изводими данни от всяко едно от доказателствените източници и съвкупното им оценяване при изграждане на вътрешното си убеждение по обстоятелствата, очертани от предмета на доказване, първите от които са извършеното престъпление и авторството на подсъдимия.
Ето защо и възражението за допуснато при изясняване на делото съществено процесуално нарушение е неоснователно и съответно несподелимо е оплакването за реализирано от контролираната инстанция касационно основание, налагащо отмяна на въззивната присъда.
ІІ. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
ВКС намира за необходимо по повод и на това касационно основание да внесе предварително разяснение относно допустимия му обхват. Видно от изложените подкрепящи съображения възражението за неправилно приложение на закона е въведено преди всичко като проекция на оплакването за неправилно изяснената фактология и недоказаното авторство на подсъдимия за причинената на пострадалия средна телесна повреда.
Констатацията налага касационният състав да уточни, че в частта, в която в допълнението към касационната жалба твърдяната материална незаконосъобразност е обоснована не с конкретни доводи за неправилна квалификация на установените факти, а с исканата преоценка на доказателствата по начина, по който самия касатор ги е разчел, ВКС не дължи отговор. Касационната инстанция е ангажирана с проверката за вярното и точно приложение на закона към установените фактически положения, с които обаче, когато са вярно изяснени, както е в случая, е изцяло обвързана.
След направените предварителни бележки по допустимите за обсъждане и изискващи отговор доводи за наличието на заявения повод по чл.348, ал.1, т.1, от НПК настоящият касационен състав намира следното:
Оплакването за обективна несъставомерност е развито на първо място в
контекста на твърдението, че подсъдимият не е нанесъл инкриминирания удар и не е причинил описаните в обвинителния акт увреждания. Независимо, че по въпросите във връзка с фактическото изясняване на делото вече се взе отношение по-горе, доколкото се поставя и като възражение за липсваща причинна връзка между деянието на подсъдимия и съставомерния резултат, това оплакване следва да получи отговор и в рамките на обсъждания касационен повод. По същество ВКС го намира за несъстоятелно. При надлежно изяснените факти, причиненото счупване на глезена на пострадалия Т. се явява пряка последица от целенасоченото му изваждане от равновесие причинено именно от подсъдимия с нанесения му силен удар в лицето.
Уместно е да се припомни в тази връзка, че в правната доктрина и в съдебната практика отдавна и еднопосочно е възприето разбирането, че причинната връзка винаги е налице, когато деянието е елемент от каузалния комплекс, който предизвиква резултата, тоест е обективната предпоставка, без която резултатът не би настъпил, какъвто е и настоящия случай.
Следващите доводи, с които е атакувана материалната правилност на въззивната присъда са разнопосочни, но позволяват систематизирането им в три насоки, в които се оспорва приетата правна квалифицираност на деянието като престъпление по чл.129 от НК: 1/относно мотивацията, предвид твърдението за предварителен спор, провокирал силно раздразнение, респективно реализирана от подсъдимия самозащита; 2/ относно формата на вината, с оглед заявеното становище, че подсъдимият не е имал умисъл за увреждане здравето на пострадалия и 3/относно заявената субективна несъставомерност, с оглед развитите съображения, че се касае за случайно деяние по см. на чл.15 от НК.
Така формулирана защитната теза изисква от ВКС отново да внесе предварителното уточнение, че квалификацията на деянието, както устойчиво е поддържано в съдебната практика, е въпрос преди всичко по установяване на фактите, а не само по приложение на правото. Въпросите относно наличието на вина, както и конкретната форма изискват надлежното им разрешаване първо в дейността по доказването и след това в дейността по определяне на правната квалификация, защото както е известно тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на самия деец, а не от неговите обяснения и субективното му мнение.
В случая, установените от въззивната инстанция положения недвусмислено очертават фактическо поведение на подсъдимия С., изразено в застигане на пострадалия и нанасяне при обръщането на последния силен изненадващ удар в лицето, с който го съборил на земята, като при падането пострадалият усукал глезенната става на левия крак и получил процесното счупване на левия външен глезен и задния триъгълник на голямопищялна кост. Правната оценка на тези факти като субсумирани под признаците на престъплението по чл.129, ал.1 от НК, причинено при евентуален умисъл е вярна. Установеният механизъм - нанесеният с набрана инерция и в засилено положение удар с висок интензитет, насочен в лицето на пострадалия, целящ да го извади от равновесие, обуславят правилността на направения от въззивната инстанция извод, че подсъдимият е действал с формирано в представното си съзнание възможно падане на пострадалия и се е съгласявал с резултата, какъвто и да е той, включително обективно настъпилият. В допълнение може да се посочи, че се касае за неопределен евентуален умисъл, в рамките на който подсъдимият е действал, приемайки възможността за каквато и да е телесна повреда, която събореният на земята пострадал би могъл да получи. И както правилно е приел окръжният съд в този случай деецът следва да отговаря за реално причинения резултат, защото е допускал възможността да настъпи, но безкритично го е приемал. В тази посока Р № 56 /12.03.2016 г. по н. д. № 81/2016 г., на ВКС, II н. о, Р № 279/ 19.02.2019 г. по н. д. № 1065/2018 г. на ВКС, ІІ н. о., Р № 113/18.03.2013 г. по н. д. № 280/2013 г., на ВКС, III н. о.
ВКС намира за безпредметно отправеното възражение за субективна несъставомерност поради неустановеност подсъдимия да е действал с пряк умисъл (стр.3 от допълнението към кас. жалба), понеже въззивният съд не е приел такава форма на вина, като на стр. 8 от мотивите ясно се е разграничил от обвинителната теза по този въпрос. Казаното изключва необходимостта от проверка правилността на правните му изводи относно оспорения пряк умисъл.
С оглед доводите, въз основа на които ВКС намери за вярно определена формата на вината, очевидно несподелими са възраженията за претендираната друга форма, а именно непредпазливо причинена телесна повреда. По отправени и във въззивното производство идентични доводи контролираният съд е изложил съображения относно констатираното отсъствие на непредпазливо деяние, респективно за неналичие на квалификацията по чл.133 от НК. Доводите му са правно съответни и ВКС ги споделя, като може да се добави в тази връзка, че нанасяйки силен удар в лицето на пострадалия подсъдимият несъмнено е имал представа за обществено опасния характер на деянието и настъпването на обществено опасните последици - увреждане телесната му неприкосновеност, като е действал както се спомена, с неопределен евентуален умисъл по отношение на конкретното увреждане. Не са установени по делото, а и не се твърди в касационната жалба да са съществували някакви други обстоятелства, които да са попречили за формиране в съзнанието на дееца на представи относно настъпването на общественоопасните последици. Респективно не би могло да се приеме, че подсъдимият обективно не ги е предвиждал, макар и да е бил длъжен и да е могъл да ги предвиди, поради което несподелима е защитната теза, че се касае за непредпазливо причиняване на средната телесна повреда под формата на небрежност. Доколкото установените факти не указват на обективирано намерение за предотвратяване на последиците, за които подсъдимият е имал представа, е безпредметно обсъждането на втората форма на непредпазливостта.
Извършеното не попада и под правните признаци на престъплението по чл.132 от НК както се претендира, защото установените по делото и приети от контролираната инстанция фактически положения не сочат подсъдимият да е действал в състояние на силно раздразнение. И на това възражение контролираният съд е дал убедителен отговор ( стр. 8 – стр.9, възз. мотиви), като ВКС не намира за необходимо при изразеното с доводите му съгласие да ги преповтаря. Неоснователна е и претенцията за оправдаване на подсъдимия поради извършване на деянието в условията на неизбежна отбрана, макар и не с изрично позоваване на чл.12 от НК, но въведена с оглед заявеното в жалбата становище, че подсъдимият е упражнил правото си на самозащита.
Отново следва да се подчертае, че с оглед обвързващите ВКС фактически положения, няма основание за извод, че от правна страна е налице нападение, реализирано от пострадалия, което да е противоправно и неприключило, в отговор на което подсъдимият да е действал. Съгласно приетите за установени факти, първоначалният конфликт, провокиран от неприличните изрази отправени от компанията на пострадалия към съпругата на подсъдимия е приключил с физическото стълкновение, в което подсъдимият получил контузия на главата, хематом на лявата буза и разкъсно контузна рана на горната устна. След връщането на съпрузите С.и в заведението /име/ и след като споделили със св.Б. за инцидента е формирана идеята да намерят момчетата причинили нараняванията на подсъдимия, което и било предприето. Очевидно е, че при установеното развитие на случая първоначалният конфликт, обективиращ нанесените на подсъдимия увреждания е окончателно преустановен и липсват фактически основания - не са приети такива, а не се и твърдят - че е налице подновяване на нападение по см. на чл.12 от НК спрямо подсъдимия.
Не е налице и изключващото вината „случайно деяние“, формулирано в чл.15 от НК. Нито един от признаците на посочения правен институт не се открива в установените по делото фактически положения, които да налагат както се настоява в касационната жалба, подвеждане поведението на подсъдимия под предвидената в чл.15 от НК хипотеза. При нанесен в лицето на пострадалия целенасочен удар, незащитима е изразената в касационната жалба позиция, че подсъдимият не само не е предвиждал обществено опасните последици (за обратното, вече се взе отношение във връзка с претендираната небрежност), но и че не е бил длъжен или ако е бил не е могъл да ги предвиди. В случая вероятно се смесва липсата на пряко преследвана цел за причиненото съставомерно увреждане - счупения глезен (предвид факта, че удара е в лицето, а не директно върху крака), с липсата въобще на последици, за които подсъдимият виновно да отговаря. Тоест на вина за тяхното настъпване. Както се спомена по - горе, при установената фактология, правните изводи за осъщественото при евентуален умисъл престъпление по чл.129 от НК са верни и не налагат касационна намеса.
В обобщение може да се посочи, че при законосъобразно установените фактически положения относими към предмета на доказване, с правната им оценка като престъпление по чл.129 от НК въззивният съд не е допуснал претендираното нарушение по см. на чл.348, ал.1, т. 1 от НК. Исканите с касационната жалба по - благоприятни правни квалификации, както и настояването за оправдаване на подсъдимия не намират опора в делото и не могат да бъдат удовлетворени.
ІІІ.Третото касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание е декларативно въведено, доколкото е заявено само като резултат от осъждането на подсъдимия. Както е известно, обхватът на касационната проверка е лимитиран от конкретно посочените от обжалващите страни основания и от доводите, с които е подкрепено тяхното наличие (арг. от чл.351, ал.1 от НПК). Респективно на тях касационната инстанция дължи отговор. При липса на такива ВКС е възпрепятстван да изпълни вмененото му задължение за касационна проверка. Ето защо и по оплакването за наличие на основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, настоящият състав може само да констатира, че в облекчените условия на чл.55, ал.1, т.1 от НК въззивният съд е определил минимално възможното като санкционни параметри наказание пробация.
Предвид изложеното и като не намери да са налице претендираните в жалбата касационни основания, ВКС счете, че следва да остави атакуваната въззивна присъда в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 40 от 11.10.2024 г., постановена по ВНОХД № 637/2024 г. по описа на Окръжен съд Благоевград . РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва.