Производството е по реда на чл. 237, ал. 1 и сл. от АПК.
Образувано е по искане от 03.07.2015 г. на В. С. П., представляван от адв. К. Т. САК, подадено на основание чл. 239, ал. 1 от АПК, за отмяна на влязло в сила определение № 903/19.02.2014 г., постановено по адм. дело № 10932/2013 г. на Административен съд София-град, с което е оставил жалбата му без уважение, като е приел, че същата не му е подсъдна.
Като нови обстоятелства по смисъла на чл. 239, ал. 1 АПК молителят сочи, че е приетото Тълкувателно постановление 2/2014 г. от 19.05.2015 г. на ОСГК на ВКС Първа и Втора колегия на ВАС, в чиято първа точка се приема, че делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, действия и бездействия по налагане на административни наказания, включително и такива за присъждане на разноски в производството по обжалване са подсъдни на административните съдилища. Претендира разноски.
Ответникът – Столична община, район Красно село не изразява становище по искането.
Върховният административен съд, в състав при Трето отделение, за да се произнесе, съобрази следното:
Съгласно чл. 240, ал. 1 АПК, отмяната на влязло в сила решение е допустима в едногодишен срок от възникване на основанието за отмяна, а когато то предхожда решението, чиято отмяна се иска - от влизане в сила на решението.
Определението, чиято отмяна се иска, е влязло в сила на 10.07.2014 г. За него молителят е уведомен на 18.06.2014 г., чрез уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК вр. с чл. 133 АПК, видно от приложените по делото разписки. След като молбата за отмяна е депозирана в едногодишния срок от постановяване на решението, чиято отмяна се иска, същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е основателна.
Молителят претендира отмяна с правно основание чл. 239, т. 1, предл. 1 АПК. Разпоредбата на чл. 239, т. 1 АПК предвижда отмяна на влязло в сила решение или определение, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. Разпоредбата включва непълнота на фактическия или доказателствен материал, която се разкрива, след като съдебният акт е влязъл в сила и тя не се дължи на процесуално нарушение на съда или небрежност от страната. Под "обстоятелства" следва да се разбират факти от обективната действителност, които имат спрямо конкретното спорно право значение на юридически или доказателствени факти, а под "нови писмени доказателства" се има предвид писмени документи, установяващи факти, които са били твърдяни по време на процеса, но не е могло да бъдат доказани поради липсата на тези документи. Във всички случаи новите обстоятелства или новите писмени доказателства следва да са от съществено значение за делото.
Видно от искането за отмяна, представените като нови доказателства – Тълкувателно решение №7, постановено на 31.07.2017 г., с което прието, че последващо тълкувателно решение на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд, с което се разкрива точното съдържание на приложим по делото закон, в смисъл различен от установения във влязлото в сила съдебно решение не представлява основание за неговата отмяна.
Съгласно диспозитива на приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ.
В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпроса какво е съдържанието на употребените в чл. 4 от ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал нито в ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ), нито в чл. 51 от действащия ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), към който препраща параграф 1 от ПЗР на ЗОДОВ, нито в действалия от 1893 до 1950 г. ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), нито в други нормативни актове от действащото право. Както правната теория, така и съдебната практика, обаче, е приела критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина водещи при определянето на съдържанието на понятията „пряка и непосредствена последица“ са теорията за равноценността, според която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение.
В практиката на Върховния касационен съд, изразена в Решение № 81/27.1.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 гражданско отделение на ВКС, Решение № 129/25.07.2005 г. по гр. д. № 2439/2003 г. на същото отделение на ВКС и други е възприето разбирането, че “…непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите“. Основавайки се на това разбиране, гражданските съдилища и Върховния касационен съд безпротиворечиво приемат като вреди по смисъла на чл. 45 във връзка с чл. 51 от ЗЗД платените от гражданин с телесно увреждане хонорари за преглед и лечение от лекар и зъболекар, платените от собственик на увредена вещ хонорари за нейното възстановяване от съответен специалист, и други подобни, макар и да няма законово задължение да бъде потърсено съдействие от специалист в съответната област. Това е така, тъй като се приема, че разходите за хонорари на тези специалисти са неотменно свързани с увреждането, че без тяхна помощ увреденото лице не би се справило адекватно с последиците от това увреждане, и че те са породени единствено и само от това увреждане, и ако то не беше налице, те не биха били направени.
Водени от това разбиране, гражданските съдилища и Върховният касационен съд безпротиворечиво приемат като пряка и непосредствена последица от увреждането по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ и платените от гражданите хонорари за адвокатска защита в хипотезите на т. 1-7 на ал. 1 на чл. 2 от ЗОДОВ, макар и адвокатската защита да не е задължителна, тъй като според тези съдилища „…разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерното задържане, чието пряко следствие е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето, с оглед повдигнатото обвинение. “В този смисъл са Решение № 81/27.1.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 отделение на ВКС, Решение № 843/23.12.2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 126/10.5.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 355/3.8.2010 г. по гр. Д .№ 1651/2009 г. на 3 гр. отд. на ВКС, Решение № 433/23.6.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 781/30.11.2010 г. по гр. д.№ 511/2010 г. на 4 гр. отд. на ВКС и много други.
Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Р. Б и законово регламентирана със ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за всеки един чужденец, български гражданин без юридическо образование, а още повече за неграмотен или гражданин с начално или основно образование, би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справи със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти.
Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане, институт, познат от римското право и е бил прилаган още в българското обичайно право. Той стои в основата и на чл. 45 и следващите от действащия ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) и изцяло на него е базиран и ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ). Член 4 от този закон предвижда, че "държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. "Едно от условията на чл. 204, ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по "съответния ред", който е обжалване по административен или/ и/ съдебен ред. Това обжалване, във всичките му фази, включително и чрез касация - за индивидуалните административни актове пред ВАС и за наказателните постановления пред административните съдилища, не е задължително да бъде осъществено с помощта на адвокат, но както бе отбелязано по-горе, гражданина изключително трудно, почти невъзможно би се справил със съдебното обжалване без неговата помощ. В подкрепа на това становище е въведеното с чл. 284, ал. 2 от ГПК задължително приподписване на касационната жалба до ВКС от адвокат, необяснимо защо не възпроизведено и в АПК.
Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт /в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Неразделната взаимовръзка между издаденото наказателно постановление и потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие-гражданина не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. Безспорно, потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В тази връзка нелогично е да се твърди, че лицето безпричинно е платило хонорар на адвокат, без да е мотивирано от издаденото срещу него наказателно постановление, с цел то да бъде отменено по предвидения от закона ред, който изисква специални познания, каквито имат адвокатите. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условие на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този закон.
С оглед на гореизложеното и разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, съгласно която тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено.
Ето защо, решението на АССГ следва да се отмени, като делото бъде върнато на решавания съд за ново разглеждане. Водим от горното и на осн. чл. 248, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд РЕШИ:
ОТМЕНЯ по искане на В. С. П. за отмяна на влязло в сила определение № 903/19.02.2014 г., постановено по адм. дело № 10932/2013 г. на Административен съд София-град.
ВРЪЩА делото на Административен съд – София – град за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване.