Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Д., чрез адв. М. П., срещу въззивно решение № 87/21.10.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 292/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 470/04.03.2021 г. по гр. д. № 3325/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което касаторът е осъден на основание чл. 403 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на „Р. И“ АД сумата 53 410, 18 лв., представляваща обезщетение за причинени на дружеството вреди от неоснователно допуснато в полза на жалбоподателя обезпечение по ч. гр. д. № 1382/2015 г. на Окръжен съд – Варна чрез наложен запор на сметка на дружеството в „С. Ж. Е“ АД, съизмеримо със законната лихва върху запорираната сума от 104 532, 38 лева, за периода от 28.08.2015 г. до 11.09.2020 г.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно мотивира кои от тях и защо възприема и кои не кредитира; 2) при предявен иск по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди от запор на парична сума по банкова сметка на ищеца, презумира ли се, че ищецът е претърпял вреди или те трябва да бъдат конкретно доказани по основание; приложима ли е презумпцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД относно размера на вредите или подлежи на доказване от ищеца; 3) с каква давност се погасява вземане за обезщетение в размер на законната лихва – с 3-годишната по чл. 111, б. „в“ ЗЗД или с 5-годишната по чл. 110 ЗЗД. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи.

Ответната страна по жалбата - „Р. И“ АД, представлявано от адв. Д. П., в срока по чл. 287 ГПК е подала писмен отговор, в който излага доводи за липса на основания за допускане на касационния контрол, както и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

С определение от 26.08.2015 г. постановено по ч. т. д. № 1382/2015 г. на Окръжен съд – Варна е допуснато обезпечение по бъдещ иск на К. Д. срещу „Р. И“ АД, чрез налагане на запор върху банкови сметки на дружеството в няколко банки, до размера на заявената претенция. Запорът върху сумата 109 482, 38 лв. (55 977, 45 евро) по сметката на ищеца в „С. Ж. Е“ АД е наложен на 28.08.2015 г. и е вдигнат на 11.09.2020 г. Искът, чието обезпечение е допуснато, е разгледан по т. д. № 1522/2015 г. на ОС – Варна, като с влязло в сила на 13.01.2020 г. решение е отхвърлен за разликата над 4 950 лв. до претендирания размер от 109 482, 38 лв. На 30.06.2020 г. „Р. И“ АД е заплатило на касатора сумата 7 906, 56 лв. и с определение по ч. т.д. № 1382/2015 г. на Окръжен съд – Варна, влязло в сила на 27.08.2020 г., допуснатото обезпечение е отменено.

След анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните, въззивният съд е приел, че с наложената обезпечителна мярка е била ограничена възможността на ищеца да ползва средствата по банковата си сметка и е довело до настъпване на вреди в имуществената му сфера. Невъзможността да се реализира доход от сумата, предмет на обезпечението, е подлежащата на обезщетяване по реда на чл. 403 ГПК имуществена вреда. Нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е приложима в хипотезата на неоснователно задържана парична сума, като вредите се съизмерват със законната лихва върху тази сума за периода на действие на обезпечителната мярка. За неоснователно е прието възражението на ответника, че е изтекла 3-годишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземането на ищеца. Посочено е, че ищецът търси заплащане на обезщетение за вреди, произтекли от обезпечителната мярка, в размер на законната лихва върху запорираната сума, а не се претендира вземане за законна лихва. Поради това, приложима в случая е общата 5-годишна давност (чл. 110 ЗЗД), считано от влизане в сила на решението, с което е отхвърлен обезпечения иск. 01.2020 г., а не кратката 3-годишна давност, с която се погасяват вземането за лихви.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

По първия поставен процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, решението не противоречи на установената съдебна практика, в т. ч. и сочената от касатора. В тази практика (вж. - ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. и др.) се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора.

В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Развитите от касатора доводи за евентуално допуснати от съда процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт касаят правилността на решението (чл. 281, т. 3 ГПК), която не е предмет на проверка във фазата по селектиране на жалбите (чл. 288 ГПК).

Вторият поставен в изложението въпрос също не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като по приложението на нормата на чл. 403, ал. 1 ГПК (аналогична на разпоредбата на чл. 322, ал. 1 ГПК отм. има създадена трайна и безпротиворечива съдебна практика, която се споделя от настоящия състав и за която касаторът не е изложил аргументация какво налага промяната или изоставянето й. Безпротиворечиво в тази практика се приема, че търсената по реда на чл. 403, ал. 1 ГПК, респ. чл. 322, ал. 1 ГПК – отм., отговорност е безвиновна, обезпечителна, но специфична деликтна отговорност, поради което при липса на специална регламентация по отношение обема на вредите, които подлежат на обезщетяване и по размера на обезщетението приложение намира общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗЗД - причинителят отговаря за всички преки и непосредствени вреди, които са в причинна връзка с неоснователно допуснатото обезпечение (вж. - решение № 29/04.02.1998 г. по гр. д. № 449/1997 г. на петчленен състав на ВКС).

В решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., III г. о., по въпроса - дължи ли се обезщетение за имуществени вреди като пропуснати ползи от законна лихва върху сума, внесена като парична гаранция в производство по незаконно обвинение в извършване на престъпление - е прието, че пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата. Когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва - чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже. През периода на задържане на сумата ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване.

Сходно е и приетото в решение № 432/27.12.2011 г., по гр. д. № 1380/ 2011 г., III г. о., според което, обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва се дължи и върху иззета с акт за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление. За периода на задържане на сумата като предмет на престъплението, ищецът търпи вреди поради лишаване от ползването й, чийто минимален размер е съизмерим със законната лихва за периода на задържане на сумата.

С решение № 156/18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. на ВКС, II т. о., по правния въпрос – „съизмерима ли е вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК със законната лихва върху внесената като обезпечение сума“ - е прието, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е съизмерима като минимален размер със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение. Посочено е, че при материално неоправдано обезпечение е налице понесена имуществена вреда от ищеца по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането й. Аргумент в подкрепа на това е въведената с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по-висок размер, който подлежи на пълно доказване.

В случая приетото от въззивния съд и крайния резултат по спора съответства изцяло на цитираните правни разрешения в практиката на ВКС по приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК, поради което поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за селекция на жалбата не са налице.

Последният въпрос в изложението - с каква давност се погасява вземане за обезщетение в размер на законната лихва - е изцяло ирелевантен и поради това не обуславя селектирането на жалбата. Въпросът не кореспондира с фактите и обстоятелствата по делото – въззивният съд е приел, че се претендира заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от материално неоправдано обезпечение на иск, което вземане се погасява с изтичането на общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а предмет на делото не е вземане за законна лихва, за което е приложима кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

При този изход на спора, касаторът следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 2 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК (инкорпориран в отговора на касационната жалба), договор за правна защита и платежен документ.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 87 от 21.10.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 292/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА К. Д. Д., с ЕГН - [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Р. И“ АД, с ЕИК[ЕИК], направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 2 000 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.