350/29.01.2025 г.
гр. София, 23.01.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
З. Р.
като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1791 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Икономически университет – Варна, представляван от ректора проф. д-р Е. С., приподписана от пълномощника В. К., срещу решение № 154 от 16.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2299/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 3223 от 09.10.2023 г., постановено по гр. д. № 13138/2022 г. по описа на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на доц. д-р Е. Г. Т. сумата от 7651,96 лв., представляваща разликата между дължимото трудово възнаграждение за периода от м. октомври 2019 г. до 30.06.2021 г. и реално заплатеното трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от 1568,92 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.11.2019 г. до 30.09.2022 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, както и необосновано - съдът не бил приложил точно разпоредбите, отнасящи се до трудовите правоотношения между преподавателите и университета, съдържащи се в закона и в правилниците на работодателя. Твърди се, че възнаграждението, изплащано на ищцата доц. д-р Т., не е било заплащано по силата на неподписани документи, а въз основа на утвърдената от факултетния съвет на факултет „Управление“ планова учебна натовареност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към жалбата, са формулирани следните въпроси:
1. „Какво е правното значение на приетите с правилниците на висшето училище правила за учебна натовареност (нормативна заетост) на академичния състав за формиране на работната заплата и заплащане на отчетената дейност?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 176/10.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3658/2017 г., IV г. о. на ВКС, както и в противоречие с решение № 11/05.10.2010 г. по к. д. № 13/2010 г. на Конституционния съд на Р. Б. както и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
2. „Какво е правното значение и какви са правните последици на влезлите в сила решения на органите на управление на висшето училище-държавен университет и органите на управление на основните му звена (факултети), касаещи учебната натовареност на членовете на академичния състав и формирането на работната им заплата?“.
3. „Допустимо ли е прилагането единствено на нормите на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) при трудовите правоотношения на академичния състав във висшето училище или субсидиарно следва да се прилагат ЗВО и приетите в израз на академичното самоуправление като част от законоустановената академична автономия правилници на ИУ – Варна?“.
4. „При система за заплащане на труда на преподавателите във висшето училище, която не е според времетраенето и с оглед задълженията им за изпълнение на норматив часове и планова учебна натовареност за всяка отделна учебна година, трудовото възнаграждение за изпълнение на възложената и изпълнена работа ли е дължимо, или се дължи независимо от системата на заплащане на труда според уговореното в последно подписано допълнително споразумение към трудовия договор, въпреки че същото касае предходна учебна година и по-висока учебна натовареност?“.
Твърди се, че въпросите от втори до четвърти са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях няма формирана съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба доц. д-р Е. Г. Т. не е взела становище по нея.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал.3, т.1 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ от ищцата доц. д-р Е. Г. Т. за осъждане на ответника Икономически университет-Варна за сумата от 7651,96 лв., представляваща неизплатена част от трудовото възнаграждение за периода от 01.10.2019 г. до 30.06.2021 г., определена като разликата между дължимото възнаграждение съгласно трудовия договор и реално заплатеното такова от работодателя, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане, както и законната лихва за забава върху дължимата разлика в трудовото възнаграждение в размер на общо 1568,92 лв., начислена върху всяка незаплатена част от трудовото възнаграждение от първо число на месеца, следващ месеца, за който възнаграждението се дължи, до 30.09.2022 г.
Съдът е посочил, че между страните не е било спорно, а и се установява от представените писмени доказателства - трудов договор № РД-17-1448/18.06.1998 г. и допълнителни споразумения към него – че са обвързани и до момента от валидно трудово правоотношение, въз основа на което през процесния период и към настоящия момент ищцата заема длъжността „доцент“ при 8-часов работен ден с договорена основна заплата и допълнителни възнаграждения към нея, предвидени като задължително съдържание на трудовия договор съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ. Посочил е, че с последното сключено със Заповед № РД-17-55/16.01.2019 г. към Трудов договор № РД-17-1448/18.06.1998 г. допълнително споразумение между страните е била уговорена основна заплата в размер на 2035 лв. и допълнителни възнаграждения - за образователно-научна степен „доктор“ - 560 лв., за допълнително натоварване – 40 лв., и за трудов стаж и професионален опит в размер на 1,6% за всяка година трудов страж, считано от 01.01.2019 г. Съдът е определил, че спорът касае изправността на ответника в качеството му на работодател във връзка със задължението му по чл. 128, т. 1 и т.2 КТ да начисли и заплати на ищцата в качеството на служител договореното трудово възнаграждение за положения труд. Допълнил е, че ищцата е поддържала твърдение, че не й е било изплатено в цялост трудовото възнаграждение съгласно договорения размер от 2035 лв. в последното двустранно подписано допълнително споразумение към трудов договор, съгласно Заповед № РД-17-55/16.01.2019г. От проследените в хронологичен ред доказателства - допълнителни споразумения и фишове за работна заплата, приложени към личното трудово досие на ищцата и действалите преди и по време на процесния период вътрешни актове, приети от Академичния съвет на Икономическия университет – Варна, съдът е приел, че начисленото и изплатеното на ищцата трудово възнаграждение в периода от 01.10.2019 г. до 30.06.2021 г. е в по-нисък размер от това, което би следвало да получи съобразно последното сключено между нея и работодателя допълнително споразумение от 16.01.2019 г. Позовал се е на заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, в която е посочено, че разликата е в общ размер от 7651, 96 лв. за периода от м. октомври 2019 г. до 30.06.2021 г. Установил е, че намаляването е резултат от коригирания с приетия Правилник за определяне на натовареността на академичния състав процент на допустимата натовареност над норматива от 100 % съответно от 85 % на 70 %. Посочил е, че по отношение на трудовите правоотношения, възникващи между висшето учебно заведение и членовете на академичния му състав, следва да намерят приложение нормата на чл. 54, ал.1 от ЗВО, предвиждаща, че длъжностите по чл. 48, включващи и длъжността на ищцата – „доцент“ се заемат по трудов договор за неопределено време, както и нормата на чл. 92 ЗВО, предвиждаща, че правилата за формиране на възнагражденията на работещите в държавните висши училища се определят с акт на Министерски съвет, като приетото в изпълнение на цитираната разпоредба Постановление № 371 на МС от 17.12.2020 г. е за определяне на минималната заплата за най-ниската академична длъжност в държавните висши училища, като урежда размера на минималното възнаграждение при нормална продължителност на работното време /осем часа на ден/ при петдневна работна седмица и пълен отработен месец. Отбелязал е, че извън цитираните разпоредби нормата на чл. 59 ЗВО препраща за неуредените в специалния закон /ЗВО/ въпроси към субсидиарно приложение на разпоредбите на Кодекса на труда.
Съдът е установил, че в трудовия договор на ищцата и във всички допълнителни споразумения към него до последното подписано от нея на 16.01.2019 г., трудовото възнаграждение е било договорено като основна работна заплата съответна на полагания труд при 185 % планова учебна натовареност, заедно със съответните допълнителни възнаграждения с постоянен характер – за придобито научно звание; за трудов стаж и професионален опит и за натоварване като преподавател. Констатирал е, че към 16.01.2019 г. между работодателя и ищцата е било постигнато съгласие тя да полага труд при планова учебна натовареност от 185 % срещу основна заплата от 2035 лв. Посочил е, че промяната, на който и да било елемент от договореното съдържание на трудовото правоотношение, в това число размер на основната работна заплата, вид и размер на допълнителните възнаграждения с постоянен характер, плановата учебна натовареност, длъжност, срочност на договора и други изисква взаимното съгласие на страните. Съдът се е позовал на императивната забрана на чл. 118 КТ за едностранно изменение на съдържанието на трудовия договор в това число и на трудовото възнаграждение в хипотезата на неговото намаляване и водещият принцип в гражданското право, че договорът има сила на закон за тези, които са го сключили и може да бъде изменян само по взаимно съгласие. Посочил е, че в специалния закон ЗВО няма разпоредба, която да дерогира нормата на чл. 118 КТ, като последната е създадена в интерес и на двете страни в трудовото правоотношение. Приел е, че доколкото ищцата не е дала съгласие за промяна нито на плановата учебна натовареност, нито на основната заплата + стандартно изплащаните й допълнителни възнаграждения, не е подписала последващите допълнителни споразумения, с които основната заплата се изменя – то за работодателя не е било налице основание да изплаща възнаграждение в намалените размери по неподписаните от ищцата допълнителни споразумения, доколкото по същността си те представляват недопустимо намаляване на трудовото възнаграждение.
Като неоснователно окръжният съд е отхвърлил възражението на работодателя, че допълнителното споразумение от 16.01.2019 г. касаело предходна учебна година преди процесния период, поради което било неприложимо. Съдът се е аргументирал, че в самото споразумение липсва отбелязване за приложимостта му само за конкретна учебна година, а фактически е последното, подписано и от двете страни и удостоверяващо съгласието им по размера на основното трудово възнаграждение.
Съдът е установил, че едва от 01.03.2020 г. с приетия Вътрешен правилник за организация на работната заплата възнаграждението за планова учебна натовареност над 100 % е било уредено като допълнително. В тази връзка е отхвърлил възражението на работодателя, че е било намалено само допълнителното възнаграждение за натовареността над 100% на ищцата, а не основното трудово възнаграждение, тъй като изводът му е, че за процесния период тази част от възнаграждението за преизпълнение на норматива над 100% е била част от основното трудово възнаграждение, която следователно не подлежи на едностранна промяна от работодателя.
В заключение въззивният съд е направил извод, че приетият с решението на Академичния съвет от 26.09.2019 г. пакет от мерки за стабилизиране на финансовото състояние на Икономическия университет-Варна, чрез намаляване на максималния процент, до който се заплаща плановата учебна натовареност и намаляване на допълнителното възнаграждение за научна степен „доктор“ на 400 лв., макар да представлява проявление на академичната автономност и самоуправление на висшето училище, е послужил за изготвяне на допълнителни споразумения към индивидуалния трудов договор на ищцата, с които договореното и фактически получавано от нея възнаграждение до 01.10.2019 г. е било недопустимо намалено в нарушение на забраната по чл. 118, ал. 3 КТ. В допълнение е посочил, че цитираното нарушение е било констатирано и при извършените от Дирекция „Инспекция по труда“ - гр. Варна проверки, инициирани от ищцата, във връзка с които са били дадени неколкократни предписания до работодателя, обусловени от същите констатации.
Тъй като е приел за основателен главният иск, съдът е уважил и акцесорния иск за заплащане на лихва за забава върху дължимия размер на неизплатената част от трудовото възнаграждение на ищцата в общ размер от 1568,92 лв., съобразно заключението на експертизата.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като съображенията за това са следните:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият, поставен от касатора въпрос, е общ, без връзка с конкретните разрешения, мотивирали съда да уважи предявените искове. Основният мотив на съда за уважаването на главния иск не касае правното значение на приетите с правилника на Икономическия университет правила за учебна натовареност при изчисляване на трудовото възнаграждение на ищцата, а обстоятелството, че съответната част от възнаграждението, обвързана с тази натовареност, е уговорена между страните като част от основното трудово възнаграждение, което не подлежи на едностранна промяна от страна на работодателя. Следователно този въпрос нито е включен в предмета на спора, нито е обусловил правните изводи на съда по делото и не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК.
Независимо от приетото относно липсата на общото основание, то не е налице и соченото допълнително основание на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК - обжалваното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице противоречие на въззивното решение с посоченото решение № 176/10.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3658/2017 г., IV г. о. на ВКС. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със соченото решение по така поставения въпрос, като също е приел, че правилниците на висшите училища имат характеристиката на вътрешни актове, които съдържат специфични за преподавателския труд изисквания и правила за поведение, отразяват спецификите в организацията на учебния процес, работното време, отчитането и заплащането на труда съобразно индивидуалната нормативна заетост на всеки преподавател, поради което са задължителни за всички негови органи и членове на академичния състав. В останалата му част обаче решението е неотносимо, тъй като касае допълнително трудово възнаграждение, което не е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение. Настоящият случай е различен, тъй като съдът е приел, че сумата от 2035 лв. е уговорена между страните като основна работна заплата по смисъла на чл. 4 НСОРЗ.
Не е налице противоречие и с решение № 11 от 5.10.2010 г. на КС по к. д. № 13/2010 г. на КС, в което се приема, че правото на академична автономия, гарантирано от чл. 53, ал. 4 КРБ, не следва да се тълкува в смисъл, че е възможно с вътрешните правилници на висшите училища да се дерогират законови норми. Същото е посочено и от въззивния състав по отношение на уредбата на основната работна заплата и съответно забраната по чл. 118 КТ за едностранна промяна на съдържанието на трудовото правоотношение, част от което е и трудовото възнаграждение.
Съгласно приетото в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Аргументацията на касатора защо първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касае правилността по същество на обжалваното решение, която не е предмет на настоящото производство. Не е посочена нито грешна, остаряла или противоречива съдебна практика, която да се нуждае от изоставяне, осъвременяване или изменение, нито противоречива или неясна правна норма, поради което не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По отношение на втори, трети и четвърти въпрос гореизложеното относно липсата на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се отнася и до тези въпроси. Направеното позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове наличието на допълнителното основание за селекция според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Необходимо е жалбоподателят да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието изясняване на съдържанието иска. Това е така, тъй като двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК уреждат едно общо основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
За яснота на касатора, по отношение на зададения трети въпрос следва да се посочи, че въззивният съд не е приел, че единствените приложими при трудовите правоотношения на академичния състав във висшето училище са нормите на Кодекса на труда и Наредбата на структурата и организацията на работната заплата. Напротив, съдът е отчел, че вътрешните правилници, на които се позовава ответникът, са приети въз основа на нормите на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 21, ал. 1 ЗВО, съгласно които висшите училище се ползват с академични автономия, включваща академично самоуправление, която им позволява да уреждат дейността и устройството си в собствени правилници, които са задължителни за всички органи и членове на академичния състав, но същите не могат да противоречат на законови норми, каквато е изричната забрана по чл. 118 КТ.
По отношение на зададения четвърти въпрос следва да се посочи, че същият противоречи на извода на съда, направен въз основа на представеното допълнително споразумение, че същото е безсрочно и не касае конкретна учебна година. Въпросът изразява несъгласието на касатора с правните изводи на съда, т. е. свързан е с правилността на въззивното решение. Основанията за допускане на касационно обжалване обаче, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, а проверката на законосъобразността на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК.
В заключение: не се установява наличието на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154 от 16.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2299/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.