Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
С решение № 322 от 10.07.2018г., постановено по адм. д. № 876/2017г. Административен съд – В. Т, втори състав, е отхвърлил жалбата на Н.Н от [населено място] против ревизионен акт № Р – 04000417000168 – 091 – 001/28.07.2017г. на ТД на НАП - гр. В. Т, потвърден с решение № 269 от 20.10.2017г. на директора на Дирекция „ОДОП”- гр. В. Т, като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д“ОДОП“-гр. В. Т разноски по делото в размер на 1 606лв.
Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Н.Н от [населено място], чрез пълномощника му адв.Г.П. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата са наведени подробни доводи в тази насока. М. В административен съд да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отмени издадения РА. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Ответният по касационната жалба директор на Дирекция ”ОДОП” – гр. В. Т чрез своя процесуален представител взема становище за не основателност на подадената жалба. Претендира заплащане на разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна.
С решението си Административен съд – В. Т е отхвърлил жалбата на Н.Н от [населено място] против ревизионен акт № е отхвърлил жалбата на Н.Н от [населено място] против ревизионен акт № Р – 04000417000168 – 091 – 001/28.07.2017г. на ТД на НАП - гр. В. Т, потвърден с решение № 269 от 20.10.2017г. на директора на Дирекция „ОДОП”- гр. В. Т, с който на жалбоподателя за данъчни периоди 2011, 2013 и 2014г. са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ в размер на 23 350, 01лв. и лихви за забава в размер на 6 255, 47лв. Прието е, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, има изискуемото се законово съдържание и при издаването му са спазени административно-производствените правила. В съдебния акт е възпроизведена установената фактическа обстановка по време на ревизията – че при извършена съпоставка между: наличностите по банковите сметки на задълженото лице и извършените разходите пред периода – за живот и издръжка, за придобиване на недвижими имоти, за пътувания в чужбина, заплатени задължения към трети лица, предоставени заеми на трети лица, е установено, че сумата на разходите многократно надвишава размера на доходите, които жалбоподателят е декларирал. Административният съд е описал и дадените обяснения и представените доказателства от задълженото лице след направено искане от приходните органи /стр. 3 от решението, л. 119 от делото/, както и че органите по приходите не са приели същите за достоверни, поради което за налични са приети сумите по подадените годишни данъчни декларации /ГДД/ по чл. 50 ЗДДФЛ и сумите, които са били вложени в банки. Посочено е, че в резултат на съпоставката са констатирани следните превишения : за 2011година – 21 467, 58лв., за 2013г. – 21 140, 24лв. и за 2014г. – 177 496, 36лв., като същите са определени като доход от други източници по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, които не са необлагаеми и и не са обложени с окончателни данъци, поради което са определени допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ и лихви за забава за процесните три данъчни периода. Административният съд е възпроизвел накратко и основните възражения на жалбоподателя срещу констатациите на ревизионния акт – че неправилно е прието, че са налице доходи от други източници по смисъла на чл. 35, 6 ЗДДФЛ, при положение, че са дадени писмени обяснения и са представени доказателства за източниците на доходите, че неправилно не са били кредитирани доказателствата, в това число тези при предварителната проверка и в последствие в хода на последвалата ревизия, че органите по приходите са използвали неправилна методика за определяне на данъчните основи и от там за размера на данъчните задължения за данък общ доход. Решаващият съд е определил възраженията на задълженото лице като неоснователни, като аргументите му в тази насока могат да бъдат систематизирани до следното: 1. На първо място е направено разграничение между ревизията по общия ред и тази по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК,в това число при коя ревизия кой носи доказателствената тежест. От този анализ е изведен извод, че приходната администрация е тази, която следва да установи наличието на доход от друг източник по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, а задълженото лице от своя страна носи доказателствена тежест да установи твърденията си относно притежавани от него суми преди данъчния период, в това число че същите не подлежат на облагане, респективно попадат в някоя от хипотезите по чл. 13, ал. 1 и 2 ЗДДФЛ. 2. Предвид ангажираните от задълженото лице писмени и гласни доказателства съдът е приел, че констатациите на органите по приходите за наличие на доходи от други източници, непосочени изрично от закона и необложени с окончателни данъци по ЗДДФЛ и ЗКПО – чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ не са оборени. Този извод е обоснован на първо място с това, че предвид наличието на съществени противоречие в обясненията на задълженото лице в хода на проверката и последвалите две ревизии, органите по приходите правилно не са кредитирали обясненията му за налични суми преди ревизираните периоди. На отделен ред са обсъдени фактите и обстоятелствата относно представените писмени доказателства – саморъчно завещание от К.К от 08.10.2002г.; договор за влог от 19.12.2002г., декларация от 10.08.2008г. за дарение на сумата от 100 000лв.Съдът е посочил, че тези доказателства са били оспорени по реда на чл. 193, ал. 3 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК, възпроизведени са свидетелските показания на разпитаните пред съда Т.Д и А.И.П извършеният впоследствие анализ рещаващият съд е приел, че автентичността на договора за влог от 19.12.2002г. и декларацията от 10.08.2008г. е установена, а за саморъчното завещание не са ангажирани доказателства за автентичността му, поради което то не е ценено като доказателства. Независимо от установената автентичност, съдът е приел, че тези доказателства не установяват твърденията на страната за наличните и разполагаемите средства, като е изложил съответни мотиви. 3. Поради изложеното при надлежно установен размер на доходите и размер на разходите, който не е спорен, съдът е приел за правилни констатациите на органите по приходите за наличие на доход за облагане по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. 4. На отделен ред съдът е обсъдил и заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, като е изложил мотиви защо не кредитира използвания от експерта подход за определяне на данъчната основа и размера на данъчните задължения, 5. На основание изложеното е направен краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата.
Решението на Административен съд – В. Т е правилно и законосъобразно.
В касационната жалба на Н.Н се правят оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд поради наличие на всички отменителни основания по чл209, т. 3 АПК. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е възприел констатациите на приходния орган за наличие на приходи с неустановен произход по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, които подлежат на облагане, като по същество не е изложил мотиви относно твърденията на задълженото лице какъв следва да бъде размера на началното салдо в ревизираните периоди.
По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното:
По делото няма спор относно това, че ревизията, приключила с издаване на процесния ревизионен акт, е повторна, като издадения при предходна ревизия акт е бил отменен по реда на административното оспорване и преписката е била върната за провеждане на нова ревизия, като преди двете ревизии по отношение на данъчни периоди 2010 – 2014г. има извършена проверка по реда на чл. 110, ал. 3 ДОПК, приключила с ПУФО № ПФ – 04000615000602 – 073 – 991/16.03.2016г., който протокол е приложен към административната преписка по предвидения в ДОПК ред. С оглед на установените факти и обстоятелства като основен спорен въпрос между страните е формулиран този, свързан с това какъв е размерът на началното салдо преди ревизираните периоди. В хода на ревизията на задълженото лице е връчено искане за представяне на доказателства относно наличните парични средства в началото и края на ревизираните периоди. В отговор от жалбоподателя са представени писмени доказателства относно налични парични средства както следва: документ за дарение на сумата от 25 000лв. от баща му К.К, с положена заверка от Кметството на с. Т. кладенци № 244 от 02.08.2001г.; завещание от К.К от 08.10.2002г. в полза на сина му Н.Н за сумата от 25 000лв.; договор за влог от 19.12.2002г., с който Ц.П и съпругата му Л.П предават на Н.Н и съпругата му Н.Н сумата 30 000лв. на влог; декларация от Ц.П, че на 10.08.2008г. дарява на Н.Н сумата от 100 000лв. Обяснението на задълженото лице, че към 01.01.2011г. е имало в наличност на сумата от 151 118, 85лв. не е било възприето от ревизиращите органи, като доводите им в тази насока се свеждат до следното: 1. При извършената проверка през 2016г. лицето е декларирало значително по-малък размер парични средства. При този начин на деклариране органът няма как да приеме кое от двете декларирания е достоверно и кое не е. 2. Въпросните суми изобщо не са били декларирани и посочени при проверката като налични към 01.01.2010г., но се претендира да са налични към 01.01.2011г. Единствената логика на това разминаване е необходимостта за целите на данъчното производство да бъдат показани доходи, покриващи размера на доказано извършени разходи. 3. Представените данни от задълженото лице при проверката представляват изготвени от него самия справки за налични парични средства в брой за всяка от годините от 2010г. до 2014г., като крайното салдо за едната година е начално салдо за следващата. Голяма част от посочените в тези справки доходи и разходи са получени, съответно извършени по банков път, поради което не може да се приеме, че декларираното крайно салдо за годината представлява налични парични средства в брой. 4. Дарените и завещани от К.К /баща на задълженото лице/ суми са приети за действително получени, но поради отдалечеността им във времето не е прието, че те са налични към 01.01.2011г. 5. По отношение на сумата от 100 000лв., получена през 2008г. от Ц.П, също е прието, че е била реално получено, но е прието твърдението, че тя е била съхранявана до 01.01.2011г. Обосновката в тази насока е изградена с факта, че задълженото лице е съхранявал паричните си средства в банка и е нелогично да държи в същото време немалка част в брой в дома си. 6. Прието е, че за всяка една от данъчните години лицето е имало начално салдо от 5 000лв. в брой – сума, която органите по приходите приемат за налична при подобен род ревизии в последно време.
Така изложените обстоятелства са коментирани в първоинстанционното решение. В тази насока са изложени мотиви както относно самото оспорване на автентичността на писмените доказателства, констатациите на органите по приходите в тази насока, аргументите на задълженото лице и ангажираните от него доказателства, в това число показанията на тримата разпитани свидетели. В този смисъл оплакванията на касатора, че решаващият съд не се е произнесъл по възраженията му относно началното салдо са неоснователни и не намират подкрепа във фактите по делото.
Настоящата съдебна инстанция споделя и изводите на първоинстанционния съд защо не възприема тезата на задълженото лице, че е притежавало твърдяното начално салдо от 151 118, 85лв. към 01.01.2011г. Същите са логически обосновани на фактите и доказателствата по делото и не следва да бъдат преповтаряни. Всъщност проблемът в случая не е относно това дали задълженото лице е получило въпросните суми, а дали същите са били налични към 01.01.2011г. В тази насока е съобразено, че е нелогично сумата от 100 000лв. да е държана на съхранение в дома на лицето, при условие, че то притежава банкови сметки и разходите и приходите му са минават през тях, като самото задължение лице при проверката е представило справките за движението на сумите по банковите си сметки, с което движение е обосновало произхода на сумите и в рамките на проверката за същите данъчни периоди е декларирало значително по-малък размер притежавани парични средства. Наведеният в касационната жалба довод, че различието в размера на декларираното се обосновава с това, че декларациите са били изготвени от счетоводител, който не е разполагал с достоверна информация, не може да бъде споделен€ На първо място защото по делото няма данни, че декларирането при проверката е било извършено от счетоводител, и второ, защото отговорност за декларираното носи лицето, което подава декларацията, а не лицето което я съставя.
По изложените причини съдът правилно не е кредитирал втори вариант на заключението на вещото лице, който вариант е изготвен при условие, че се приемат за доказани твърденията на жалбоподателя за наличие на посочените суми към началото на ревизирания период. В същото време при условията на чл. 202 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК са изложени мотиви защо съдът кредитира първият вариант на заключение, при който недостигът на парични средства за всяка една от процесните три години е по-голям и от този, установен от ревизиращия екип, при условие, че се приемат за налични въпросните 151 118, 85лв.
Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата, Административен съд – гр.В. Т е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.
При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на Д“ОДОП“-гр.В. Т юрисконсулско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 1063, 62лв.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 322 от 10.07.2018г. на Административен съд – гр.В. Т, втори състав, постановено по адм. д. № 876/2017г.
ОСЪЖДА Н.Н от [населено място],[адрес], ЕГН [ЕГН], да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“-гр.В. Т разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 1 063, 62 /хиляда шестдесет и три лева и шестдесет и две стотинки/лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.