Производството е по чл. 160 ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК) във вр. с чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на „Финансови активи“ АД София, представлявано от В.Д срещу Решение № 607/02.02.2018г., постановено от Административен съд - София град по адм. д. № 4502 по описа на същия съд за 2017г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № Р-22220316002390-091-001/13.10.2016г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 451/27.03.2017г., на Директора на дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, относно отказано право на данъчен кредит по фактура № 00……010/30.12.2015г., издадена от адв. И.Л за данъчен период декември 2015г., в размер на 78 233.20лв.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, съставляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора решаващият съд неправилно е приел, че е налице хипотезата на чл. 46 ал. 1 т. 3 от ЗДДС, че се касае за освободена доставка, тъй като основанието на издадениата фактура касае извършване на услуга – юридически услуги извършени от адв.. Л във връзка със сключен договор за цесия, но предмета на фактурираната услуга, не са самите финансови сделки по прехвърляне на вземането. От касационния съд се иска да отмени решението на АССГ и да реши спора по същество с цялостна отмяна на РА, като се претендират и разноските.
Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП - в с. з. чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалбата и наведените в нея отменителни основания, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.
Релевантните по спора факти и обстоятелства са правилно установени и са последователно възпроизведени в мотивите на обжалваното решение. Спорът по делото е правен и се свежда до приложението на ЗДДС.
За да отхвърли жалбата, решаващият съд е намерил за обоснован и правилен извода на органа по приходите, че следва да бъде отказано признаване на данъчен кредит по фактура № 0….010/30.12.2015г., издадена от адв. И.Л, с предмет „правни консултации“, тъй като предназначението на предмета на доставката е предоставяне на правни консултации по сключване на предварителен договор за прехвърляне на вземанията на РЛ от последното дружество по договор за цесия на „ЦКБ“ АД, консултации по приключване на сделката, участие в преговорите, изготвяне на кореспонденция от името на РЛ и консултации по проект на окончателен договор за цесия между РЛ и търговската банка. Решаващият съд е приел, че реално правните консултации са свързани именно със сделка на РЛ, което попада в хипотезата на чл. 46 ал. 1 т. 3 ЗДДС и на основание чл. 70 ал. 1 т. 1 от същия закон не е налице право на приспадане на данъчен кредит. Така постановеното съдебно решение е правилно.
Безспорно се установява че предмет на процесната фактура за която е отказано право на ДК от страна на данъчният орган е с № 0..010//30.12.2015г., с предмет „правни консултации“, издадена от адв. И.Л.В връзка с предмета на фактурираните услуги е представен и договор за правни услуги сключен между РЛ и адв.. Л с дата от 10.08.2015г., с предмет : консултации във връзка със сключване на предварителен договор между РЛ и „ЦКБ“ АД за прехвърляне на вземанията на „Е. Г. Б“ от „Е. Г. И България“ ЕООД; консултации във връзка с приключване на сделката от страна на „Финансови активи“ АД относно рамковия договор; участие в преговори и изготвяне на кореспонденциа от името на РЛ и консултации и подготовка на проект на окончателен договор за цесия между РЛ и „ЦКБ“ АД както и подготовка на проекти на договори за обезпечавания по договора за цесия.
По делото е представен процесният договор за цесия по силата на който РЛ в качеството му на цесионер, придобива вземанията на „ЦКБ“ АД от „Прайм лизинг“ /бившо наименование Е. Г. И България“ ЕООД/, произтичащи от договори за заем в общ размер на 41 212 879.91 евро за главници.
По силата на чл. 69 ал. 1 от ЗДДС когато стоките и услугите се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки, лицето има право да приспадне данъка за стоките или услугите, които доставчикът - регистрирано по този закон лице, му е доставил или предстои да му достави. В нормата обаче на чл. 70 ал. 1 т. 1 от ЗДДС законодателят е фиксирал отклонение от общият принцип залегнал в чл. 69 ал. 1 от ЗДДС, а именно, че правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо че са изпълнени условията на чл. 69 или 74, когато, стоките или услугите са предназначени за извършване на освободени доставки по глава четвърта. В текста на чл. 46 ал. 1 е посочено кога една доставка се счита за освободена, като в т. 3 е посочено сделката, включително договарянето, свързана с платежни сметки, платежни услуги, електронни пари, плащания, дългове, вземания, чекове и други подобни договорни инструменти, без сделката по събиране на дългове и факторинг и отдаване под наем на сейфове. В конкретният случай фактурираните правни услуги, касаят имено сключване на договор за цесия, като последният с оглед характеристиката му залегнала в нормите на чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД представлява прехвърляне на вземане. Основният спор е дали адвокатските услуги попадат в хипотезата на чл. 46 ал. 1 т. 3 от ЗДДС за да се приеме, че по отношение на тези фактурирани услуги е налице разпоредбата на чл. 70 ал. 1 т. 1 от ЗДДС за отказ от право на ДК. Настоящият случай не касае отказ от право на ДК по фактурираните правни услуги поради липсата на тяхната реалност, а за това че тези правни услуги в последствие са предназначени за освободени доставки и именно характера на последващите доставки определя и попадането им в хипотезата на чл. 46 ал. 1 т. 3 от ЗДДС. Безспорно от събраните доказателства се установява че фактурираните адвокатски услуги са в корелация с последствие сключеният договор за цесия между РЛ и „ЦКБ“ АД, който договор предвижда прехвърляне на вземания т. е. получената от РЛ облагаема доставка по договора за правни услуги е ползвана в качеството му на потребител по сделка за прехвърляне на вземания.
Неоснователен е довода в касационната жалба на РЛ че правните услуги касаят само и единствено договора за прехвърляне на вземанията, тъй като видно от неговите клаузи той касае именно консултации и подготовка на сключване на договор за цесия между РЛ и „ЦКБ“ АД, така че няма как на по-късен етап РЛ да използва тези услуги за осъществяване на облагаеми доставки, поради техният строго ограничен обхват.
Посочените две решения на СЕС № С-98/98 и С-408/98 са неотносими към настоящия спор, тъй като касаят отказ на право на ДК поради факта, че стоките или услугите които са фактурирани са предназначени за дейности различни от икономическата дейност на дружеството и тогава следва да се прецени именно дали процесните фактурирани услуги са част от общите разходи на РЛ от извършваната от него дейност. В конкретният случай обаче е отказано поради факта, че последващата доставка, свързана с издадената фактура, касае прехвърляне на вземане, попадащо в обхвата на чл. 46 ал. 1 т. 3 от ЗДДС.
С оглед изложеното в решението на първоинстанционния съд е постановено при правилно прилагане на материалния закон и въз основа на правилно установена фактическа обстановка са изградени и правните изводи на съда, поради което решението е и обосновано. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Предвид, че не се установиха отменителните основания, визирани от касатора, решението на съда като правилно следва да бъде оставено в сила. Тъй като не се установи решението на АССГ да страда от пороците, посочени в жалбата, при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода от спора и претендирането от касационният ответник на юристконсултско възнаграждение, на основание чл. 161 ал. 1 от ДОПК следва да се осъди касаторът да заплати сума в размер на 2 877лв., предвид и нормата на чл. 8 ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г.
Така мотивиран и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 607/02.02.2018г., постановено по адм. дело № 4502/2017г., от Административен съд София-град
ОСЪЖДА „Финансови активи“ АД София, представлявано от В.Д да заплати на Дирекция „ОДОП“ София ЦУ на НАП сума в размер на 2 877лв. /две хиляди осемстотин седемдесет и седем/, представляваща разноски за юристконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Решението е окончателно.