Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния си представител, срещу решение № 390 от 07.03.2017 г. на Административен съд - Варна, постановено по адм. д. № 1803/2016 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (РА) № Р-03001815006191-091-001/17.02.2016 г. на орган по приходите при ТД на НАП - гр. В., частично потвърден с Решение № 106/07.06.2016 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /ОДОП/ - Варна при ЦУ на НАП, в частта с която за данъчен период м. 04.2015 г. са определени за внасяне задължения за ДДС в размер на 27 934, 08 лева и лихви в размер на 2 642, 31 лева.
Иска се отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът възразява срещу извода на съда и органите по приходите относно възмездността на престациите по възникналото наемно правоотношение. Касаторът сочи, че се престират безвъзмездни услуги (наемни срещу ремонтни) между [фирма] и наемодателите. Спори и относно определената дата на данъчното събитие. Прави се искане съдът да постанови решение, с което да отмени съдебното решение и да постанови друго за отмяна на РА в обжалваната му част. Претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът – директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Варна, чрез процесуалния си представител, в писмена молба оспорва жалбата като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 447, 29 лв.
Представителят на Върховна административна прокуратура излага становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд (ВАС), първо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
С оспорената пред Административен съд - Варна част на РА на ревизираното дружеството са установени задължения за внасяне ДДС за данъчен период м. 04.2015 г. в размер на 27 934, 08 лева и лихви в размер на 2 642, 31 лева. (размерът на посочената лихва е съобразена от съда пропорционално на обжалваната част). Констатирано е, че на 09.07.2014 г. между ревизираното лице (наемател) и две физически лица - свързани лица (наемодатели) е сключен договор за наем на имот, съгласно който наемодателят предоставя на наемател за временно ползване „Пристройка към съществуваща жилищна сграда част от I-ви етаж в ателие за шивашки услуги" с разгъната застроена площ 116 кв. м., намиращ се в [населено място], [улица], общ. [община], а наемателят се задължава да поддържа и стопанисва отдадения му имот. В договора е посочено, че наемодателят предоставя на наемателя процесния имот срещу поддръжка и ремонт. Договорът е сключен за срок от две години, но е прекратен на 01.05.2015 г.
Органите по приходите са определили като дължим ДДС на основание чл. 25, ал. 2 ЗДДС, чл. 82, ал. 1 ЗДДС вр. чл. 130, ал. 1, 2 и 3 ЗДДС, в размер на 27 934, 08 лева, определен на базата на вложени в наетия имот строителни материали на стойност 139 670, 43 лева за извършване на услугата - ремонт.
Съдът е приел за законосъобразна атакуваната част от РА. Счел е, че данъчната основа правилно е определена по реда на чл. 27, ал. 2 ЗДДС и представлява сумата на направените преки разходи, свързани със строителната услуга. Подробно е мотивирал решението си със задължителната практика на СЕС. Решението е правилно.
Съгласно договор за наем от 09.07.2014 г. [фирма] се е задължило да ремонтира и поддържа за своя сметка чужда „Пристройка към съществуваща жилищна сграда част от I-ви етаж в ателие за шивашки услуги", срещу правото да я ползва за срок от 2 години. Констатирано е, че жалбоподателят е наел имот срещу ремонт, който е приключил с удостоверение за въвеждане в експлоатация от 28.04.2015 г., в който данъчен период е прието, че е настъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 2 ЗДДС. При тези фактически данни правилно е прието, че е налице бартер по смисъла на чл. 130 ЗДДС и на основание чл. 86, ал. 1 ЗДДС е начислен данък в данъчен период м. 04.2015 г. Доставката на услугата е възмездна срещу ползването на обекта.
Установено е от ревизиращия екип, че по счетоводни данни по кредита на сметка 302/1 „Строителни материали“ за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г. са отразени изписани строителни материали, представляващи профил, лепило, термофлекс, цимент, стиропор, газобетонни блокчета, облицовка таван, гранитогрес/плочки, стенна облицовка, тухла четворка, поликарбонат, дограма, воалит на обща стойност 139 670, 43 лева и ползван данъчен кредит в общ размер на 27 934, 08 лева. Посочените строителни материали не са вложени в извършените от дружеството облагаеми доставки. Същите са използвани за ремонт на наетото помещение - ателие за шивашки услуги. Последното е заявено от касатора и същото е безспорно по делото.
Горното се подкрепя и от дадените тълкувания с решения на СЕС. В сключения между РЛ и наемодателите договор не е уговорено заплащането на наем, съответно - заплащането на стойността на ремонтните услуги. Твърди се, че се касае за извършена от жалбоподателя [фирма] безвъзмездна доставка по смисъла на чл. 9, ал. З, т. 1 ЗДДС. В Решение от 26 септември 2013 г. по дело С-283/12, е посочено, че член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че доставка на услуги по ремонт и обзавеждане на апартамент трябва да се смята за извършена възмездно, когато по силата на договор, сключен със собственика на този апартамент, доставчикът на посочените услуги, от една страна, поема задължението да извърши тази доставка на услуги за своя сметка и от друга страна, придобива правото да разполага с посочения апартамент, за да го използва за своята икономическа дейност за срока на действие на този договор, без да дължи наем, докато собственикът получава апартамента с подобренията в него след прекратяването на договора. В точка 37 от мотивите на това решение СЕС е посочил, че възможността една сделка да бъде квалифицирана като възмездна, предполага единствено съществуване на пряка връзка между доставката на стоки или на услуги и реално получена от данъчнозадълженото лице насрещна престация (Решение от 20 януари 2005г. по дело Hotel Scandic Gasaback, С-412/03, точка 22 и Решение от 9 юни 2011г. по дело Campsa Estaciones de Servicio, C-285/10, точка 25). Подобна пряка връзка е налице, когато между доставчика и получателя съществува правоотношение, в рамките на което се правят взаимни престации, като полученото от доставчика възнаграждение представлява действителната равностойност на услугата, предоставена на получателя (Решение от 3 септември 2009г. по дело RCI Europe, С-37/08, точка 24 и Решение от 3 май 2012г. по дело Lebara, С-520/10, т. 27). Правилно сочените решения са приложени от състава на административния съд. Отнесени са коректно към настоящия спор. С горното и множество други позовавания на практика на СЕС, съдът правилно е намерил за законосъобразен РА в обжалваната му част. Изложените мотиви се споделят от настоящия състав, предвид което същите не следва да бъдат преповтаряни.
Съдът правилно е приел, че след като материалите не са фактурирани на собствениците на сградата, за които материали РЛ е ползвало данъчен кредит при покупката им, е налице бартер. Приложими в случая са разпоредбите регламентиращи доставки при "бартер". Съгласно чл. 130 ЗДДС, регламентиращ бартерни доставки, когато е налице доставка, по която възнаграждението /изцяло или частично/ е определено в стоки или услуги, приема се, че са налице две насрещни доставки, като всеки от доставчиците се смята за продавач на това, което дава и за купувач на това, което получава. Данъчното събитие за доставките възниква по общите правила на закона. От събраните доказателства се установява, че към 28.04.2015 г. е завършил ремонтът, с издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация, т. е тогава е настъпило данъчното събитие по аргумент на чл. 25, ал. 2 ЗДДС и тогава данъкът е станал изискуем и е възникнало данъчно събитие. По смисъла на чл. 25, ал. 6 ЗДДС, на датата на възникване на данъчното събитие по ал. 2 данъкът по този закон става изискуем за облагаеми доставки и възниква задължение за регистрираното лица да го начисли. Съгласно чл. 86, ал. 1, т. 1 ЗДДС, регистрирано лице, за което данъкът е станал изискуем е длъжно да го начисли, като издаде данъчен документ, в който посочи данъка на отделен ред. На основание чл. 113, ал. 1 и ал. 4 ЗДДС, всяко данъчно задължено лице - доставчик е длъжно да издаде фактура за извършени доставки на стоки или услуги. Въз основа на гореизложеното и на основание чл. 86, ал. 1 и 2 ЗДДС, във връзка с чл. 25, ал. 6 и чл. 130 ЗДДС за данъчен период м. 04.2015 г. правилно е посочен като дължим данък в размер на 27 934, 08 лв., при данъчна основа 139 670, 43 лв. в едно с начислените лихви за забава.
Достигайки до същите правни изводи съдът е постановил правилен съдебен акт, който настоящата касационна инстанция следва да остави в сила в обжалваната му част.
С оглед крайния изход на делото, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 1 447, 29 лв. (хиляда четиристотин четиридесет и седем лева и двадесет и девет стотинки), представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 390 от 07.03.2017 г. на Административен съд - Варна, постановено по адм. д. № 1803/2016 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Варна при ЦУ на НАП, сума в размер на 1 447, 29 лв. (хиляда четиристотин четиридесет и седем лева и двадесет и девет стотинки), представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване.