О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 216

гр. София, 23.01.2025 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

А. Н.

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д.№ 1405/2023 г., съобрази следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. А. и З. Т. А. и насрещна касационна жалба на „Ю. Б. АД против решение № 88/10.03.2023 г. по т. д.№ 9/2023 г. на Окръжен съд – С. З. както следва :

Касаторите И. А. и З. А. обжалват въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 723/08.08.2022 г. по гр. д.№ 2536/2021 г. на Районен съд С. З. в частта му, с която съдът е отхвърлил предявените от тях искове, за осъждане банката да им заплати: 1/ разликата над уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28 252,63 лева, т. е. сума от 15 926,50 лева – курсови разлики от погасена главница, в периода 22.10.2007 г. – 22.04.2016г. и от погасени възнаградителна лихва и такси, в периода 22.10.2007г. – 22.04.2018г., по договора за кредит № HL 9317/27.04.2006 г., изменен със споразумение от 22.10.2007г.; 2/ сумата от 4 227,82 шв. франка, недължимо получени от ответника възнаградителни лихви, над размера на първоначално уговорените анюитетни вноски, за периода 30.07.2008г. – 23.04.2021г., ведно със законна лихва от подаването на исковата молба; 3/ сумата от 645 лева - недължимо получена от ответника, на основание чл. 4.1 от посочения договор за кредит, такса за усвояването на кредита, ведно със законна лихва от подаването на исковата молба; 4/ сумата от 375,78 шв. франка - недължимо получена от ответника, по споразумение от 22.10.2007г. към договора за кредит, такса за превалутиране, на основание чл. 6 от споразумението, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба и 5/ разликата над присъдените 46,07 шв. франка и до претендираните 380,05 шв. франка или сума от 332, 98 шв - франка – недължимо получена от ответника такса по чл. 4.2 от договора за кредит, за периода 20.12.2008 г. – 22.04.2016 г. – като погасени по давност.

Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, поради противоречието му с формирана задължителна за съда практика на СЕС, според която / решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19г./, макар да не противоречи на правото на ЕС уредба в националните законодателства на давностни срокове от 3 ,5 ,10 години, в рамките на които потребителите следва да предявят по съдебен ред своите реституционни претенции, несъвместима със Съюзното право е национална уредба, регламентираща че началото на течението на давностния срок е свързано с изискуемостта / с момента на извършване на престацията, направена в изпълнение на неравноправна клауза /, ако към този момент потребителят не е знаел или разумно не е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза, източник на неоснователно извършената престация. Позовават се и на приетото в идентичен смисъл, с решения на СЕС по съединени дела С-80/21 – С-82/21, C-698/18 - С-699/18, С -776/19 - С-782/19, както и по дело С - 485/19, изхождащи от съображението, че установяването по съдебен ред на неравноправността на договорна клауза по начало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което би се намирал при липсата на такава клауза, като изключването от националния съд на приложението на такава норма поражда реституционния ефект, по отношение на недължимо платените от потребителя суми, на основание неравноправната клауза / така и решения на СЕС по дела С-154/15, С-307/15, C-698/18 - С-699/18 /.

В настоящият случай касаторите твърдят, че в противоречие с цитираната практика на СЕС въззивният съд е приел в мотивите на решението, че кондикционните вземания на жалбоподателите са погасени по давност, съобразявайки начален момент на същата момента на извършените плащания, в съответствие с чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която разпоредба е несъвместима с правото на ЕС и даденото от СЕС задължително тълкуване в преждеизложения смисъл. Неправилен касаторите считат отказа на въззивния съд, да се съобрази с приетото в решение на СЕС по дело С – 224/19 – С-259/19 , по съображения, че фактологията на спора в това производство / различна правна уредба относно началния момент на погасителната давност според националния закон в Испания / и в настоящото е различна, тъй като се касае за преюдициално тълкувателно заключение с действие erga omnes. Оспорват и възприетата от въззивния съд кратка 3-годишна погасителна давност за тези вземания, въпреки че като основани на „неоснователно обогатяване„ и съгласно задължителните постановки на ППВС № 1/1979г., приложима за тях е 5-годишната давност. Позовават се и на процесуалното бездействие на въззивния съд, въпреки въведено с въззивната жалба оплакване, за неизпълнено от първоинстанционния съд задължение по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, да разпредели доказателствената тежест за подлежащи на установяване факти и в частност – за момента на узнаване неравноправния характер на атакуваните договорни клаузи, конкретизиран от ищците единствено времево - през 2021 г.. Сочи се и нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК от въззивния съд, тъй като не е изложил аргументи по въведен с въззивната жалба довод, за необоснованост на първоинстанционното решение, при интерпретиране установимото от заключението на СИЕ.

Касаторът „Ю. Б. АД обжалва въззивното решение в частта му, с която: 1 / е потвърдено първоинстанционното, за уважаване предявените искове, за установяване нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 4, т. 1 и т. 2 и чл. 6, ал. 3 от сключения между страните договор за кредит за закупуване на недвижим имот, както и на чл. 1 , чл. 3, ал. 5 и чл. 6 от сключеното към договора за кредит допълнително споразумение от 22.10.2007г., като неравноправни ; 2 / са уважени предявените от ищците осъдителни искове: а/ за сумата от 40,67 шв. франка – недължимо получена по договора за кредит, в периода 22.04.2016г. – 22.04.2021г. такса за управление на кредита, на основание чл. 4.2 от договора ; б/ сумата от 12 326,13 лева, формирана от курсови разлики върху погасената част от главницата - 2 741,75 лева, в периода 22.04.2016г. - 22.04.2021г., курсови разлики върху платени договорни лихви - 9 557, 26 лева и курсови разлики върху платени такси - 27,12 лева, в периода 22.04.2018 г. – 22.04.2021 г., недължимо получени на основание споразумение от 22.10.2007 г. към договора за кредит. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение на всички формални основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно приетата неравноправност на клаузата на чл. 1 от допълнителното споразумение от 22.10.2007г. към договора за кредит, намира че не е отчетено обстоятелството, че се касае за индивидуално уговорена клауза, неподлежаща като такава на преценка за неравноправност. Страната акцентира на обстоятелството, че допълнителното споразумение е сключено по инициатива на ищците, година и половина след сключването на договора за кредит и усвояването му в лева. В този период от време, според ответника, ищците са имали възможността, при полагане на дължимата грижа, да преценят рисковете и ползите от превалутирането, черпейки информация от всички възможни източници. Не може да се приеме, че те са сключили споразумението в резултат на натиск от страна на банката, а напротив – предприели са промяната в резултат на обмислено и информирано решение, с икономическата цел да намалят лихвените и други разходи по кредита. В евентуалност, касаторът намира, че съдът не е съобразил, че преценка за неравноправност е допустима само при договорна клауза – част от основния предмет на договора - която не е изразена по ясен и разбираем за потребителя начин, какъвто не е настоящият случай. Неправилен страната намира извода на съда, че с чл.1 от допълнителното споразумение е възложен единствено в тежест на ищците валутния риск от сключването на договора за кредит в швейцарски франкове. Доколкото неравноправността се преценява с оглед всички обстоятелства към момента на сключването на договора / допълнителното споразумение / съдът не е следвало да санкционира банката за непредоставена им информация относно валутния курс на швейцарския франк за бъдещ 20 - годишен период, тъй като промените му се явяват последващи сключването на договора обстоятелства, при това такива, които банката не е знаела и не е могла да предвиди / особено предприетата през 2015 г. мярка от Швейцарската централна банка, отразила се най - съществено /, имайки предвид стабилния курс на тази валута в предходен на допълнителното споразумение период от 8 години. В тази връзка касаторът счита, че съдът не е съобразил заключенията на СИЕ, в кореспондиращата им част. Валутният риск е величина, определяна на пазарен принцип по инициатива, методология и условия, които са извън контрола на банката. Следователно е налице изключението по чл. 144, ал. 3 ЗЗП и клаузата не следва да се счита неравноправна. По начало касаторът твърди съществено процесуално нарушение на въззивния съд, поради непроизнасяне по доводите му, основани на приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Излагат се съображения за неотносимост на разрешенията, дадени от СЕС в решение по дело С–186/16, поради различна фактология, значима за правния резултат. Акцентира се на неположена от ищците дължима грижа, по смисъла на чл. 63, ал. 2 ЗЗД, доколкото след драстичното нарастване размера на погасителните вноски, кредитополучателите не са предприели действия за предоговаряне на условията по кредита с банката, вкл. за превалутирането му отново в лева. В тази връзка се цитира решение на ЕСПЧ, по дело „А. срещу Гърция„ - жалба № 46505/2019 г. , решение на Конституционния съд на Р. С. както и практика на европейски съдилища по приложението на Директива 93/13/ЕИО, обосновали добросъвестност на банката при идентични обстоятелства. Глобалната финансова криза, вкл. мерките на Швейцарската централна банка от 2015 г., оказали най-съществено влияние върху валутния курс на шв. франк и драстично увеличили риска, спрямо този предприеман при нормални обстоятелства, не биха могли да се предвидят от банката, съобразно приетото в тези решения, поради което не би могла да се счита недобросъвестна в преговорите си с кредитополучателите.

Във връзка с прогласената нищожност на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит / договорената ежегодно дължима такса за управление на кредита /, касаторът намира въззивното решение немотивирано. Неясни остават съображенията за възприета неравноправност на тази, както и на разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит. Като поддържа индивидуална договореност и на тези клаузи, касаторът намира съдебния акт в противоречие с приетото в решение на СЕС по дело С – 621/17, т.55 и диспозитива на решението, според което подобни клаузи не нарушават изискванията за прозрачност, яснота, разбираемост и добросъвестност от страна на банката. Към момента на сключване на договора и допълнителното споразумение не съществува забрана за договаряне на такси за управление и за усвояване на кредита, въведени с по-късно приетия ЗКНИП и изменения в ЗПК и неприложими с обратно действие, съгласно пар. 4 от ПЗР на ЗКНИП и пар.13 от ПЗР на ЗИД на ДПК / обн. ДВ бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г. / . Неправилно страната намира ползването на ЗКНИП и измененията на ЗПК, като критерий за дължимо поведение на банката в предходен на приемането им момент. Възнаградителната лихва не покрива разходите по администрирането на кредита, поради което банката има право да събира такса за управлението и усвояването му. Клаузите относно тези такси са напълно ясни и разбираеми, с конкретно посочен размер на същите, т. е. не съществува неяснота относно начина им на формиране, нито са променяни. Насетне касаторът посочва съдържанието на услугите, за които са договорени такса за управление, съответно за усвояване, без да съставляват цена на ползването на предоставената на кредитополучателите парична сума, каквато съставляват погасителните вноски, т. е. последните не включват разходите на банката за сключването и изпълнението на договора за кредит, възмездими с таксите.

Касационната насрещна жалба на „Ю. Б. АД инкорпорира и частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд, инкорпорирано в диспозитива на въззивното решение, с което се потвърждава определение № 3361/27.10.2022г. по гр. д.№ 2536/2021 г. на Районен съд – С. З. постановено по реда на чл.248 ГПК. Оспорва се относимостта на визираните от съда решения на СЕС по съединени дела С -224/19 и С-259/19, тъй като, в отличие от правото на запитващата юрисдикция, българското процесуално право не съдържа разпоредба, даваща възможност за присъждане на разноски, поради злоупотреба с процесуални права, нито заплащане на половината от общите разноски, при частично отхвърляне на иска, а урежда присъждане на такива по съразмерност, с оглед правния резултат. Държавите членки на ЕС притежават автономия по отношение процесуалната си уредба, за осигуряване ефективна защита на правата на страните и по мнение на касатора тази по ГПК на Р. Б. не затруднява защитата на потребителите, доколкото допуска възможността за предявяване на частични искове. В практиката на СЕС е безусловно прието, че защитата на потребителя не е абсолютна и възлагането на разноски тежест на същия, при частично отхвърлен иск, е съвместимо със съюзното право и принципа за равностойност.

„Ю. Б. АД не оспорва допустимост на касационната жалба на И. А. и З. А., съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, но оспорва обосновано основание за допускане на касационното обжалване, според критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради неформулиран правен въпрос, без конкретни съображения по формулираните от насрещната страна.

И. А. и З. А. оспорват насрещната касационна жалба на „Ю. Б. АД със съображения по съществото на спора и правилността на въззивното решение.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното :

Ищците И. А. и З. А. са предявили против „Ю. Б. АД обективно съединени искове, с които претендират : 1/ установяване нищожността на клаузите на чл.3, ал.6, чл.4, т. 1 и т. 2 и чл. 6, ал. 3 от сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 9317/27.04.2006 г. , както и нищожността на чл. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6 от допълнително споразумение от 22.10.2007 г. към договора за кредит, като неравноправни по смисъла на чл.146 , ал.1 вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД; 2/ осъждане ответника да им заплати сумата от 4 227,82 шв. франка / по 2 113,91 шв. франка на всеки от тях, при допуснато увеличение на иска / - недължимо получени в периода 30.07.2008г. – 23.04.2021г. лихви над размера на първоначално уговорените погасителни вноски ; 3/ осъждане на ответника да им заплати сумата от 28 252,63 лева / по 14 126, 32 лева на всеки от ищците, при допуснато увеличение на иска /, недължимо получени от ответника, на основание допълнителното споразумение от 22.10.2007 г. към договора за кредит, курсови разлики в периода 30.11.2007 г. - 23.04.2021 г., формирани от заплатени месечни погасителни вноски и такси за управление, ведно със законната лихва върху тях, считано от подаването на исковата молба ; 3/ осъждане на ответника да им заплати сумата от 645 лева / по 322,50 лева на всеки от тях / - недължимо получена от ответника, на основание чл. 4.1 от посочения договор за кредит, такса за усвояването му, ведно със законна лихва върху сумата от датата на исковата молба; 4/ осъждане на ответника да им заплати 357,78 шв. франка / по 178,89 шв. франка на всеки от тях / - недължимо получена от ответника, на основание чл. 6 от споразумение от 22.10.2007г. към договора за кредит, такса за превалутиране, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба; 5/ осъждане на ответника да им заплати сумата от 380,05 шв. франка / по 190,025 шв. франка на всеки / недължило получена от ответника такса за управление на кредита, на основание чл. 4.2 от договора, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

Първоинстанционният съд е уважил установителните искове за нищожност на клаузите от договора за кредит и допълнителното споразумение и частично уважил осъдителните искове. Приел е за установено от доказателствата, че на основание договор за кредит за закупуване на недвижим имот № HL 9317/27.04.2006 г., сключен между ищците и „Българска пощенска банка„ АД , чийто правоприемник е настоящият ответник „Ю. Б. АД, ищците са получили кредит, в размер на 43 000 лева, при задължение за връщането му, ведно с дължими възнаградителни лихви, в рамките на 360 месеца, при 0 % възнаградителна лихва за първата година. Съгласно чл. 3 от договора за всяка следваща година до изтичане срока на договора, възнаградителната лихва се формира от БЛП на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0,9 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е 7 %, съответно лихвеният процент е бил 7,9 %. Съгласно чл. 3, ал. 6 действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в същия стават незабавно задължителни за страните, като Банката уведомява кредитополучателите за изменението и датата, от която то влиза в сила. Съгласно чл. 4, т. 1 от договора кредитополучателите дължат еднократна такса за управление от 1,5 % върху размера на кредита, към момента на усвояването му, а съгласно т. 2 на същата разпоредба – ежегодна такса за управление на кредита от 0,1 % върху размера на непогасената главница. С допълнително споразумение от 22.10.2007 г. към договора за кредит, инициирано от кредитополучателите и след решение на управление „Жилищно кредитиране„ от 16.10.2007г., е договорено превалутиране остатъчния дълг по кредита от лева в швейцарски франкове. Съгласно чл. 3, ал. 1 от споразумението, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на БЛП на Банката за жилищни кредити в швейцарски франкове / 4,5 % към датата на сключване на споразумението /, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1,75 пункта , т. е. 6,25 % към датата на споразумението. Съгласно чл. 6 от същото, кредитополучателите дължат такса за предоговаряне на кредита, в размер на 1 % от размера на предоговорената главница. Споразумението изрично потвърждава действието на договора за кредит в останалата му, незасегната със същото, част. Видно от погасителните планове към договора за кредит, до превалутирането приложим е лихвен процент от 7,9 % , но практически не е получавана възнаградителна лихва, в съответствие със същия, предвид договорен гратисен едногодишен период, а след превалутирането размера на приложимия лихвен процент за възнаградителната лихва е бил неколкократно променян, вкл. веднъж в намаляване. Кредитът е частично погасяван и предсрочно. С. М. на банката за формиране на БЛП, същият се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които Банката прави при привличане на паричен ресурс, а буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива, в размер от 0,5 % на годишна база. Промяната на един или повече от изброените компоненти е основание за актуализация на БЛП, която се извършва от Комитета по управление на активите и пасивите, протоколи от решения на който са представени по делото.

Размерите на претенциите са установени със заключения на СИЕ и спрямо същите не са наведени касационни доводи от никоя от страните. Според допълнителното заключение на СИЕ, прилаганата от банката методология не съдържа математическа формула за изчисление съобразно двата компонента, влияещи на БЛП – трансферна цена на ресурса и буферна надбавка, нито информация за относителната тежест на лихвообразуващите фактори спрямо други, определящи ги фактори. Коментирани са промените в курса на шв. франк спрямо лева, за период от 1999 г. до 2021 г..

За да прогласи клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 4, т. 1 и т. 1 от договора за кредит и чл. 6, ал. 3 от допълнителното споразумение за нищожни , първоинстанционният съд е приел, че всички те не съдържат установени и съответно приети от всяка от страните обективни критерии, механизъм и методология за промяна на БЛП, липсва предварително постигнато съгласие относно формиране стойностите на компонентите на БЛП с променлив характер. Съдът се е позовал на чл. 35, ал. 2, т. 9 и т. 11 от ЗЗП, с които атакуваните клаузи не са съобразени, като приема, че не е доказано да са индивидуално уговорени. Счел е, че в този смисъл клаузите не са формулирани по ясен и разбираем за ищците, с качество на „потребители „ по смисъла на чл. 13, пар. 1 от ДР на ЗЗП, начин, същите не са получили предварително информация за механизма за едностранна промяна на цената на договора за кредит, за да заявят информирано съгласие при сключването му. Относно чл. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6 от допълнителното споразумение към договора за кредит, първоинстанционният съд е приел, че същите / чл. 6 на второ самостоятелно основание / са нищожни, на основание чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, цитирайки разпоредбите . Приел е, че „изпълнение на договора“ във валута, различна от националната, обективно крие риск, който – макар формално да се носи от двете страни, не освобождава Банката от задължението, с оглед експертната й компетентност в съответната област и възможността в много по-голяма степен от потребителя да предвиди движението в стойностите на отделните валути, да го уведоми за риска от вземането на кредит в чуждестранна валута. В този смисъл и към момента на сключване на допълнителното споразумение банката не е действала добросъвестно, доколкото не е разяснила на кредитополучателите последиците от евентуална промяна във валутния курс на шв. франк, но дори да го е направила - самите клаузи, като договорени във вреда на кредитополучателите, доколкото създават значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на насрещната страна – потребител, тъй като прехвърлят изцяло върху последния валутния риск , се явяват нищожни. Съдът е приел, че исковете за сума от 645 лева – недължимо платена такса, по чл. 4.1 от договора за кредит, за усвояването на кредита и за сумата от 357,78 шв. франка, недължимо получена такса за превалутиране, на основание чл. 6 от допълнителното споразумение са погасени по давност, като платени съответно – на 30.05.2006г. и 31.10.2007 г.. Не е посочено в мотивите каква давност прилага съдът, но доколкото насетне визира за непогасени по давност претенции, касаещи плащания извършени в периода 22.04.2016 г. – 22.04.2021 г., очевидно визира 5 –годишната давност . Не са изложени мотиви за неравноправност на клаузите, с които са договорени оспорените такси, вкл. тази за управление на кредита, по чл. 4.2 от договора, искът за връщане на сумата от която е частично уважен за 46,07 шв. франка и отхвърлен за разликата до 380,05 шв. франка, като погасен по давност. Считано от исковата молба назад, с прилагане на 3 – годишна погасителна давност, са приети за погасени по давност вземания на ищците от установени от СИЕ надплатени суми, като формирани от курсови разлики между стойността на изплатени погасителни вноски, с прилагане промените в приложимия лихвен процент и размера на дължими погасителни вноски, при прилагане на първоначално договорения в допълнителното споразумение процент от 6,25 %, за период преди 22.04.2016г.. Съответно са приети за погасени по давност вземания над размера от 12 326,13 лева и до претендирания размер от 28 252,63 лева, от които 9 557,26 лева – от надплатени погасителни вноски и 27,12 лева – от надплатени такси за управление. Претенцията за 4 227,82 шв. франка е отхвърлена по съображения, че за периода 22.04.2018г. – 22.04.2021г., за който не е погасена по давност, липсва установимо надплащане на лихви, доколкото в този период е прилаган по-нисък от първоначално уговорения с допълнителното споразумение лихвен процент от 6,25 %.

За да потвърди първоинстанционното решение, в частта по уважените установителни искове за нищожност на клаузи от договора за кредит / чл.3, ал. 6, чл. 4, т.1 и т.2 и чл. 6 , ал .3 /, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че всички те не съдържат установени и съответно приети от всяка от страните обективни критерии, механизъм и методология за промяна на БЛП, липсва предварително постигнато съгласие относно формиране стойностите на компонентите на БЛП с променлив характер и в този смисъл са неясни и неразбираеми за потребителите – ищци. Относно неиндивидуалния им характер съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, на основание чл. 272 ГПК, в които се сочи липса на доказателства, представени от ответника, че включването на атакуваните клаузи в договора е резултат на предварителното им обсъждане с кредитополучателите, не са били изготвени предварително от банката и кредитополучателите са имали възможността да влияят върху съдържанието им. Въззивният съд е акцентирал на носената от ответника доказателствена тежест да установи характеристиката на оспорените клаузи, като индивидуално договорени. Позовал се е на чл. 58, ал.1 т.2 ЗКИ , с който е въведено изискването при отпускане на кредит банката да обяви правилата по кредита, съдържащи и лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода на изчисляване на лихвата и условията, при които може да се променя размера й до пълното погасяване на кредита. От друга страна, представената Методология на банката е счетена за твърде обща, недостатъчно ясна, не дава възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще се съобрази за промяна на БЛП и макар Банката да определя изменението му въз основа на обективно съществуващи фактори, селекцията на същите е предоставена на субективния нейн избор. Съдът се позовава на решение на СЕС по дело С-186/16, според което, по отношение на клаузи, съставляващи основния предмет на договора, каквато е и тази за връщането му във валутата в която е сключен, съответно относно формирането на погасителните вноски, преценката за неравноправност е допустима само ако тези клаузи не са формулирани по ясен и разбираем за потребителя начин. Последното предполага при договорите за кредит финансовите институции да предоставят на кредитополучателите достатъчно информация, която да им позволи да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Според съда банката не е пояснила на кредитополучателите, че избраният кредитен продукт не е изгоден по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не се промени, с оглед което кредитиране в тази валута се явява високо рисково за лице, получаващо доходите си в друга валута. Относно договореното превалутиране съдът се е позовал на решение на СЕС по дело С–26, според което, чл. 4, пар.2 от Директива 93/13 налага задължението в договора да е прозрачно изложен точния механизъм на конвертиране на чуждестранната валута, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. В съответствие с всички релевантни обстоятелства, вкл. публичността на предоставена от кредитодателя информация, следва да се прецени дали средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл да установи не само съществуването на разлика, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни книжа между обменния курс продава и купува на чуждестранната валута, но и да прецени потенциално значимите икономически последици за него от прилагането на обменния курс продава при изчисляването на погасителните вноски и оттук общата себестойност на сключения заем. В конкретния случай съдът е приел, че банката е уведомила потребителя за нефиксирания курс на избраната валута, но не му е предоставила информация за факторите, които определят курса, по който ще се извърши превалутирането и последиците, свързани с риска от повишаване на погасителните вноски, при колебания в обменния курс. Получената разлика в курса на швейцарския франк към момента на усвояване на кредита и момента на погасяване е понесена изцяло от кредитополучателя и представлява допълнителна печалба на банката, наред и независимо от уговорената възнаградителна лихва. Съгласно определение на СЕС по дело С–119/17, клауза от договор за кредит, в резултат на която целият валутен риск е прехвърлен на кредитополучателя и която не е съставена прозрачно, така че той не е в състояние да прецени, въз основа на ясни и разбираеми критерии, икономическите последици произтичащи от подписването на договора, може да се разглежда като неравноправна, когато, въпреки изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя, значителна неравноправност между правата и задълженията на страните по договора. В тази връзка, следва да се направи преценка за спазване изискването за добросъвестност, с оглед всички обстоятелства и отчитайки по–специално експертната компетентност и познанията на кредитодателя относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. Непредоставянето на подобна информация от банката е нарушение на изискването за добросъвестност при договарянето, по смисъла на чл. 143 ЗЗП. На това основание са приети за нищожни клаузите на чл. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6 от допълнителното споразумение от 22.10.2007 г.. Самостоятелни мотиви относно договорените в конкретен размер и при непроменливост на същия, такси за управление и усвояване на кредита, съдебното решение не съдържа.

Относно противопоставеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, съдът е приел за неприложими решенията на СЕС по съединени дела С-224/19 - С-259/19 и С-698/18 – С-699/18, както и по дело С–485/19, доколкото законодателството на запитващата юрисдикция съдържа различна, спрямо българската, уредба относно началото на давностния срок. Приел е, че няма основание да не приложи погасителната давност, съгласно уредбата в ЗЗД, но не е посочил начален момент на давността за всяка от предявените претенции, възприемайки за приложима 3-годишната погасителна давност спрямо претенцията за връщане на недължимо платено от възнаградителни лихви. Относно основателността на исковете, вкл. досежно приетите размери, въз основа на възложена СИЕ , въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, на основание чл. 272 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК ищците - касатори са формулирали следните въпроси : 1/ Кой е началният момент от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, осъществено вследствие приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор, в хипотеза, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорната клауза е неравноправна или не е узнал за неравноправния й характер ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с приетото в решения на СЕС по съединени дела С 80-21 - С-82/21, С-224/19-С-259/19, С- 698/18 – С -699/18, С-776/19-С-782/19 и решения по дела С-485/19 и С– 40/08; 2/ Решението на СЕС, с което се тълкува правна норма от Съюзното право разяснява ли смисъла и съдържанието му, чрез извършване на тълкуване и на националното право на държавата – членка, чийто съд е отправил преюдициално запитване или това тълкуване е автономно и интерпретира единствено съюзната норма ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с решения на СЕС по дела С–76/87, 86/87 до 89/87 и С – 135/77 ; 3/ Какви са правомощията на въззивния съд при оплакване във въззивната жалба за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, изразяващи се в непълнота на изготвения доклад по делото, изразяващ се в неизпълнение на задължението на съда по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК да разпредели доказателствената тежест на подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства ? Задължен ли е въззивният съд, при констатирани нарушения във връзка с доклада, да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания ? – сочи се противоречие с приетото в т. 2 от ТР № 1 /2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по гр. д.№ 4404/2021 г. на ІІ г. о. и гр. д.№ 1035/2019 г. на ІІІ г. о. на ВКС; 4/ Какъв е приложимият давностен срок при иск по чл. 55 ЗЗД, за реституиране на получени от кредитора, без правно основание, имуществени блага – давностния срок, приложим за вземането, съобразно основанието на което кредиторът е получил благото или е приложим общия 5-годишен давностен срок за фактическите състави по чл. 55 ЗЗД за неоснователното обогатяване ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, с ППВС № 1 / 1979 г. , ТР № 5 / 21.11.2019 г. по тълк. дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр. д.№ 3221/2018 г. на ІІІ г. о. на ВКС ; 5/ Следва ли въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото ? – допълнителният селективен критерий е обоснован в същата хипотеза, с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1 и решения по гр. д.№ 64/2020г. и гр. д.№ 1745/2020 г. на ІV г. о. на ВКС.

Касационната жалба на И. А. и З. А. е недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, с оглед цената на предявените искове, освен в частта й, с която се атакува въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното, за частично отхвърляне на исковете им за разликата над присъдените общо 12 326,13 лева и до претендираните общо 28 252,63 лева /по 14 126,32 лева за всеки от ищците / или за сума от 15 926, 50 лева – недължимо платено на банката, в резултат на курсови разлики от погасяване на главница, за периода 22.10.2007 г. – 22.04.2018 г. и от погасяване на възнаградителни лихви и такси – за периода 22.10.2007г. – 22.04.2016г. Несъстоятелни са доводите на страните, за касационна обжалваемост и на останалите претенции, независимо от цената на исковете, с позоваване на целите на потребителската защита : прогласената неравноправност на договорни клаузи да води до връщане на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на такава клауза / решения по дела С–154/15, С-307/15, С -308/15, съединени дела С – 698/18 и С-699/18 /. Цитираната практика няма отношение към процесуалната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК за селектиране на касационните жалби, съобразно материалния интерес, който, съгласно чл. 113 ГПК, за дела от и срещу потребители законодателят е счел за значим в размери над 5 000 лева. Правото на ЕС не регулира вътрешния процесуалноправен ред за селектиране на касационни жалби, съобразно материалния интерес. Цитираната от страната практика на касационна инстанция също е неприложима : Всяка от осъдителните претенции на ищците е в обусловеност единствено от прогласената нищожност на клаузи на договора за кредит и допълнителното споразумение, но в тази му част въззивното решение не е предмет на касационно обжалване от ищците. Осъдителните претенции не са в условия на взаимна обусловеност, независимо че спрямо всяка от тях подлежи на преценка идентичен правен въпрос, по приложението на института на погасителната давност.

Следователно, в преждепосочената й част, касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

В останалата й част касаторите И. А. и З. А. обосновават основание за допускане на касационното обжалване по първия и четвъртия от формулираните въпроси, доколкото възражението за погасителна давност е обусловило резултата и по предявения иск за връщане на недължимо платено от курсови разлики, при погасяване на главница, възнаградителни лихви и такси, предявени в общ размер от 28 252, 63 лева. Въззивният съд не е посочил изрично кое приема за начало на давностния срок, но приема погасяването настъпило 5, съответно 3 години преди предявяването на исковата молба, като не коментира дали към този момент и при какви обстоятелства, респ. доказателства за същите, може да се приеме, че ищците са знаели или разумно са могли да узнаят за неравноправността на атакуваните договорни клаузи от договора за кредит и допълнителното споразумение към същия. Нещо повече, директно е счел за неприложими към спора разрешенията, в част от цитираните от касаторите решения на СЕС. Обоснован се явява допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с така цитираните решения на СЕС, анализирани и в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение по т. д.№ 2746/2022г. на І т. о. на ВКС, с което е даден отговор на идентичен на първия правен въпрос.

Въззивният съд е приел, че спрямо претенциите за връщане на недължимо платени суми от неприложими, с оглед неравноправност на относими към същите договорни клаузи, курсови разлики при погасяване на възнаградителни лихви, е приложима кратката 3-годишна, вместо общата 5–годишна погасителна давност за претенции, основани на неоснователното обогатяване. Обоснован е допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, с ППВС № 1/1979 г..

Вторият формулиран въпрос не е правен – не кореспондира с решаващ извод на въззивното решение, като формално се отнася до възприет и от въззивния съд аргумент на ответника, за неприложимост на решенията на СЕС по съединени дела С-224/19 - С-259/19 и С-698/18 – С-699/18, както и по дело С–485/19. Отговор за правилността на този аргумент е инкорпориран в дължимия отговор по първия формулиран въпрос, по който настоящият състав допуска касационното обжалване.

Третата група въпроси се отнасят до разпределението на доказателствената тежест, относно установяване момента на узнаване от ищците за неравноправността на договорните клаузи, но въззивният съд не е постановил решаващия си извод по съображения за недоказаност на това обстоятелство от страната, носеща доказателствената тежест, без предварително да й е било указано и при въведен от същата процесуален пропуск на съда за това, с изричен въззивен довод. В този смисъл, въпросът е чужд на решаващите мотиви на съда, който изобщо игнорира значимостта на това знание.

С оглед допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищците, ще следва да се разгледа допустимостта и основанията за допускане на касационното обжалване и по насрещната касационна жалба на ответника.

И тук важат по - горе изложените съображения за недопустимост на насрещната касационна жалба, освен в частта й, с която се атакува въззивното решение, в частта му за потвърждаване първоинстанционното решение, за уважаване установителните искове за нищожност на клаузи от договора за кредит и допълнителното споразумение от 22.10.2007г. и за частично уважаване на предявения осъдителен иск, с цена от 28 252, 63 лева, за сумата от 12 326,13 лева. Предвид частичното оставяне без разглеждане касационната жалба на ищците срещу постановеното въззивно решение в тази му част, следва да се приеме, че не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на насрещната касационна жалба, в частта й срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното, за осъждане „Ю. Б. „ АД да заплати на И. А. и З. А. сума от 47,06 шв. франка - недължимо получена от ответника такса по чл. 4.2 от договора за кредит, за периода 20.12.2008 г. – 22.04.2016 г.. Впрочем, и на самостоятелно основание чл. 280, ал. 3, т.1, пр. първо ГПК , предвид цената на иска, касационната жалба на ответника би била недопустима.

В изложението към касационната жалба на „Ю. Б. АД са формулирани следните въпроси: 1/ Налице ли е индивидуална договореност на клаузи от потребителски договор за кредит, по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, в случаите, когато същите не са част от съдържанието на договор за кредит, изготвен и предложен на потребителя от кредитна институция – банка, а са включени в текста на доброволно сключено, по искане на потребителя и значително по-късно, допълнително споразумение към договора и касаят предоговаряне на два от основните параметри на договора – валутата на кредита и различен начин на формиране размера на приложимата по договора възнаградителна лихва, водещ до нейното намаление, като променените / предоговорените с допълнителното споразумение клаузи от първоначалния основен договор не са оспорени като неравноправни ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с решения по т. д.№ 1556/2017 г. и т. д.№ 848/2017 г. на І т. о. на ВКС и в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК – с решения на СЕС по дела С-226/12 и С-537-13 ; в евентуалност се сочи формално и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ; 2/ Доколкото при договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора, може ли тази неравнопоставеност да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът / доставчикът не е имал контрол и които не е могъл да предвиди ? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2008 г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск ? При наличието на какви доказателства за това, че банката е имала експертна компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, може да се приеме, че клаузата за валутния риск в договор в чуждестранна валута може да доведе до значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните?; 3/ Доколкото местната валута лев се котира в условията на режима на валутен борд и валутния й курс зависи изцяло от курса на валутата, към която левът е привързан и фиксиран – еврото, при положение, че паричната и валутната политика в страните от Еврозоната зависи изцяло от външни и странични фактори, свързани с тяхното икономическо развитие, както и от решенията на Европейската централна банка, могла ли е ответната банка – касатор и длъжна ли е била да предвиди тези външни фактори и тяхната степен на влияние върху курса на еврото спрямо швейцарския франк, за да би могла банката да уведоми за тези фактори кредитополучателите по подходящ и достатъчен начин ? - по тези два въпроса допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – поради противоречие с решения на СЕС по дела С – 186/16 и С- 119/17 , а трети въпрос евентуално – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 4/ Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута ? Следва ли преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на договора, при отчитане на всички обстоятелства, които продавачът / доставчикът е могъл да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение ? ; 5/ Как следва да бъде разяснен от кредитодателя валутния риск от сключване на договор в чуждестранна валута, чрез какви примери, таблици или други помощни материали ?; 6/ Предполага ли изискването договорна клауза да е изразена на ясен и разбираем език при договорите за кредит банката да предоставя на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие ? Какво е съдържанието, формата и обемът на информацията, която би могла да удовлетвори това изискване?; 7/ При преценка за спазване изискването за добросъвестност на банката изисква ли се банката да разясни подробно валутния риск на кредитополучателя, чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита, в сравнение с разходите при евентуалното й поскъпване ? – и тук се сочи противоречие на приетото от въззивния съд с решения на СЕС по дела С–186/16 и С– 119/17;8/ Какво е съдържанието на задължението по чл. 63, ал. 2 ЗЗД за полагане на дължима грижа при сключване на дългосрочен потребителски договор с поемането на сравнително утежняващи финансови ангажименти, респ. включва ли тази грижа осъзнаване на неравноправния характер на договорните клаузи и активно поведение от страна на потребителя при повишаване вноските по кредита, вследствие на евентуално неравноправни клаузи, чрез предприемане на действия за минимализиране на техните неблагоприятни последици?; 9/ Какво включва използваното от СЕС понятие „относителна осведоменост, наблюдателност и съобразителност„ на средния потребител, в какво се изразяват и до каква степен се простират разумните граници на тези конкретни психологически качества и умения на този потребител, респ. на база на тези разумни граници длъжен ли е потребителят да забележи и установи неравноправния характер на договорните клаузи, при сключването на договора длъжен ли е да направи това или в кой момент е разумно да се предположи, че е длъжен да го установи и възможно ли е или правно оправдано този момент да бъде по-късен от датата на проявлението на неравноправния характер чрез увеличаване размера на вноските по кредита, вследствие проявлението на неравноправния характер на договорните клаузи ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 10/ Какво е съдържанието и приложното поле на дерогационната норма на чл. 144, ал. 3 , т. 1 ЗЗП и включва ли се в нейния обхват, чрез понятието „ други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията / измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги„ и договорите за банков кредит ? - в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ; 11/ С въвеждането на таксата за управление в чл.4, т. 2 , както и таксата за усвояване по чл. 4, т.1 от договора за кредит, които безспорно възмездяват други допълнителни дейности, извършвани от банковите служители и не се включват в цената на услугата, която е възнаградителната лихва, създава ли се за кредитополучателите значително неравновесие в техните права и задължения, в сравнение с тези на доставчика на финансови услуги, в техен ущърб, което да би могло да квалифицира тези две клаузи като неравноправни, по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП ? – сочи се противоречие на въззивното решение с решение на СЕС по дело С - 621/17.

В частта от насрещната касационна жалба инкорпорираща касационна частна жалба срещу въззивното решение, в частта му с характер на определение, с което е потвърдено определение № 3361/27.10.2022 г. по гр. д.№ 2536/21г. на Районен съд – С. З. постановено по реда на чл. 248 ГПК, с изложението към същата се навежда единствено въпроса : Наличието на императивната процесуална норма на чл. 78, ал. 3 ГПК позволява ли на българския съд, по свое усмотрение и без да съществуват сериозни и еднозначни основания по чл. 633 ГПК, да не приложи тази процесуална норма, позовавайки се общо и неопределено на целите на потребителската защита ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решения по гр. д.№ 970/2017г. на ІІІ г. о. и гр. д.№ 5091/2015г. на ІV г. о. и с определение по гр. д.№ 3608/2015 г. на ІІ г. о. на ВКС.

При произнасянето по реда на чл. 288 ГПК по насрещната касационна жалба на ответника, предвид частичната й недопустимост в качеството на насрещна, поради частична недопустимост на касационната жалба на ищците, на основание чл. 280, ал. 3, т.1, пр. първо ГПК, ще подлежат на разглеждане единствено въпросите, относими към произнасянето на въззивния съд по установителните искове за нищожност на договорни клаузи, като неравноправни и осъдителните искове на ищците, с обща цена 28 252,63 лева. Не попада в този обхват формулираният 11 въпрос.

Първият въпрос е относим към възражението на ответника, че клаузата на чл. 1 от допълнителното споразумение от 22.10.2007 г. е индивидуално договорена и не подлежи на преценка за неравноправност. Преди всичко, въпросът включва предпоставка, която не кореспондира с фактологията на спора и това е достатъчно да ирелевира характеристиката му на правен – невярно е съдържащото се в хипотезиса му изходно положение, че ищците “не са оспорвали променените/предоговорените с допълнителното споразумение клаузи от първоначалния основен договор като неравноправни„. С допълнителното споразумение са предоговорени валутата на кредита и начина на формиране на възнаградителната лихва, с оглед превалутирането в швейцарски франкове, но и двете разпоредби са оспорени като неравноправни, поради прехвърляне валутния риск изцяло в тежест на потребителя. Оспорена за неравноправност е и кореспондиращата, относно формирането на възнаградителната лихва, клауза в първоначалния договор за кредит / доколкото от начина на формулиране на въпроса не става ясно неоспорване на кои клаузи визира касаторът /. Дори да се ирелевира тази погрешно посочена в хипотезиса на въпроса предпоставка, въпросът би удовлетворил общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е препратил в тази част към мотивите на първоинстанционния, който е приел, че ответникът не е ангажирал доказателства за индивидуално договаряне на клаузите от допълнителното споразумение. Въпросът цели отговор дали самият факт на предоговаряне, инициирано от ищците, много след сключването на първоначалния договор, е достатъчен да се приеме, че се касае за индивидуално договорени клаузи. Цитираните съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения на СЕС, не съдържат отговор в подкрепа на подобна теза. Само факта на последващо предоговаряне на условия по договора за кредит е отречен от съдебната практика, като достатъчно доказателство за наличие на индивидуална договореност относно преуреденото / реш. № 231 по т. д.№ 875/2017г. и реш. № 146 по т. д.№ 2615/2016 г. на І т. о. на ВКС /. В решение по т. д.№ 1556/2017 г. на І т. о. на ВКС е прието, че „по отношение клаузите на допълнителни споразумения/анекси, сключени към договор с „потребител”, по смисъла на пар.13, т. 1 от ДР на ЗЗП, на общо основание подлежи установяването им като индивидуално договорени, доказателствена тежест за което носи доставчика на услугата, в смисъл на установяване, че при сключването на съответните клаузи от допълнителното споразумение / анекса, като предложени от доставчика на стоката или услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от самия потребител“. Въззивният съд не е обосновал изводи в противоречие с приетото в това решение, приемайки липса на доказателства за индивидуална договореност. Действително няма по делото доказателства за това, че преуреждането на правоотношението по кредита, с превалутиране в конкретната валута, е предявено от ищците при напълно самостоятелното им мотивиране за това, а не им е предложено от банката, вкл. не е резултат на агресивна кампания за промотиране на кредити в тази валута, като изключително изгодни. Не са представени доказателства, че дори превалутирането да е било предложено от банката, кредитополучателите са могли да изразят становище по съдържанието му, доколкото са го приели, при достатъчно информиран избор, по арг. за противното от чл. 146, ал. 2 ЗЗП / така в решение № 98 по т. д.№ 535/2016 год. на І т. о. на ВКС /. Въззивното решение не конфронтира и с решение по т. д. № 848/2017г. на І т. о. ВКС , както и с решения на СЕС по дела С–226/12 и С–537/2013 г., които изобщо не разглеждат хипотези на доказване на индивидуално уговорени клаузи, а задължителните указания в същите, за носена от ответника доказателствена тежест за този факт, безспорно е споделена от въззивния съд.

Групата въпроси по п. 2 и п. 3 не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Част от тях не кореспондират с решаващ извод на въззивния съд, а друга не предполагат формулирането на еднозначен и общоважим отговор по приложението на правна норма или правен принцип, независимо от конкретиката на спора, поради което се явяват фактологични. Въззивният съд не е обосновал неравноправност на клаузи, с оглед факта на настъпили след сключването на допълнителното споразумение драстични промени в курса на швейцарския франк спрямо лева / т. е. с оглед последващи сключването на договора обстоятелства /, нито по съображения, че към момента на договарянето, с оглед експертната си компетентност и информационна обезпеченост, банката е могла или е била длъжна да предвиди конкретните параметри на бъдещите промени. Според съда, банката не е пояснила на кредитополучателите / останало е недоказано /, че избраният кредитен продукт не е изгоден по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не се промени, с оглед което кредитиране в тази валута се явява високо рисково за лице, получаващо доходите си в друга валута. Съдът е приел, че банката е уведомила потребителя за нефиксирания курс на избраната валута / безспорно съобразимо и от ищците обстоятелство /, но не им е предоставила информация за факторите, които определят курса, по който ще се извърши превалутирането и последиците, свързани с риска от изменението им, независимо, че управлението им е извън волята на банката. Четвъртият въпрос визира именно такива фактори, макар въведени едва с касационната жалба, поради което и некоментирани от съда. Но неравноправност не е изведена от възможността на банката или задължението й да предвиди сигурното изменение на относими към формиране курса на валутата фактори, а от непосочването им на потребителя като такива, потенциално променливи величини, със значими за размера на задължението му последици. Предвид това, нито групата въпроси по п. 2, нито третия / съобразно номерацията в настоящото определение / са формулирани в съответствие с решаващите мотиви за приетата неравноправност. Неудовлетворяването на общия изключва необходимост от коментар на сочения допълнителен селективен критерий.

Четвъртата група въпроси формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не е удовлетворен допълнителния, поради твърдяно противоречие с решение на СЕС по дело С – 186/16 и определение по дело С – 119/17. Въззивният съд не е подменил момента на дължима преценка за неравноправност – сключването на договора, атакуван за неравноправни клаузи, с последващ момент от развитието на правоотношението, по съображения изложени в предходния параграф. Идентично на въззивния акт, в цитираните решения на СЕС се коментира задължение за доставчика да информира потребителя за възможното евентуално покачване на валутния курс на избраната валута и възможните негативни последици за същия от това покачване. Неизпълненото задължение на доставчика за предоставяне на потребителя достатъчна информация към момента на сключване на договора, за вземането от него на информирано решение, а не обективния факт на последващо настъпили промени в курса на избраната валута, обуславят решаващия извод за неравноправност на клаузата на чл. 1 от допълнителното споразумение, поради прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Решенията на други национални съдилища не са съобразима в хипотезите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдебна практика, нито заключенията на генералния адвокат по дела на СЕС. Решение на СЕС по дело С-186/16 е именно в този смисъл : че неравноправността може да се прояви в процеса на изпълнение на договора и това може да доведе до извод за значителна неравноправност, при положение че банката е била недобросъвестна към момента на сключване на договора, доколкото не е изпълнила задължението си да предостави достатъчна информация относно рисковете, свързани с предоставянето на кредити в чуждестранна валута.

Пети и шести въпроси са неотносими към решаващите мотиви на въззивния акт, съответно не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Те биха били от значение за правния резултат ако изобщо ответникът бе представил доказателства, за конкретно отправени към кредитополучателите разяснения и предоставена им информация. Липсата на каквито и да било доказателства за такава информация, която да би се преценявала по същество, като съответна и достатъчна, изключва значението на отговора на тези въпроси за правния резултат. По начало, конкретното съдържание на възможната информация относно валутния риск предполага експертни знания и изключва характеристиката на въпросите като правни – по приложението на правна норма или правен принцип, на които настоящият състав да би могъл и сам да отговори, като се съобрази обстоятелството, че касационната инстанция е съд по правото, не и по фактите.

Идентично не удовлетворява общия селективен критерий седмият формулиран въпрос - въззивният съд не е изискал от банката „подробно разясняване на валутния риск„, с точни графики, таблици, цифри и пр., каквато е същината на въпроса.

Осмият въпрос – по приложението на чл. 63, ал. 2 ЗЗД – дири отговор за значението на поведението на кредитополучателите в хода на правоотношението, съответно : а/ след сключване на договора за кредит и до сключване на допълнителното споразумение от 2007 г. - относимо към защитата на ответника срещу установителните искове за нищожност на клаузи от допълнителното споразумение, доколкото в рамките на посочения период същият твърди, че кредитополучателите са могли, при полагане на дължимата грижа за собствените си работи, да осъзнаят рисковете на превалутирането и б/ в периода след настъпване на вредоносния за тях ефект от драстични промени в курса на швейцарския франк спрямо българския лев, относимо към възражението за погасителна давност срещу осъдителните искове на ищците, конкретно – досежно началото на давностия срок, което според ответника не би могло да е по-късно от проявлението на неравноправния характер на клаузата, прехвърляща валутния риск, т. е. от момента на драстично нарастване на погасителните вноски. Доводи основани на дължимата грижа, съгласно чл. 63, ал. 2 ЗЗД, макар и без изрично посочване на нормата, са въведени с въззивната жалба на страната / т. 5 от изложението в същата /. Въззивният съд, обаче, не ги е коментирал, нито се е обосновал с тяхна неотносимост към предмета на спора. Последното е предполагало формулирането на процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 269, ал. 2 ГПК. На това основание осмият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Деветият въпрос не предполага еднозначен отговор и по същество е фактологичен, като самото използване в практиката на СЕС на понятията „относително осведомен“, „в разумни граници наблюдателен и съобразителен „ относно потребителя, изхожда именно от невъзможността за обща дефиниция за съдържанието и проявлението на тези качества, извън преценката им по отношение на конкретен потребител, с оглед неговото образование, професия, възраст и пр., и съобразно конкретните обстоятелства по сключването на договора. Отделно не би бил удовлетворен и допълнителният селективен критерий, сочен в хипотезата на чл. 280, ал.1 , т. 3 ГПК , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС : касаторът не сочи правната норма или принцип, подлежащи на тълкуване в отговор на въпроса, нито формирана противоречива съдебна практика по това тълкуване – съответно посочена, нито обосновава предпоставки за преодоляване на иначе еднозначно тълкуване, но явявящо се неправилно, с оглед изменение на законодателството или промяна в обществените условия.

Девети въпрос формално удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на формирана непротиворечива практика на ВКС, с която въззивното решение не противоречи. Според същата / решение № 144/8.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2155/2016 г., II т. о., ТК и решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о., а по третия въпрос с решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о. и др. / условията, при които банката може едностранно да увеличава размера на възнаградителната лихва трябва да са формулирани ясно, като методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - клаузата не може да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото за изменение. Въз основа на ясни и разбираеми критерии кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на референтния лихвен процент (променящата се величина на възнаградителната лихва), което банката извършва едностранно. Необходимо е между страните по кредитното правоотношение да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно, методиката за изчисление на възнаградителната лихва, респ. на референтния лихвен процент също е елемент от договора за кредит, което, само по себе си, изключва възможността да бъде променяна едностранно. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на услугата, както и когато методиката на банката, като нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна, по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което тази клауза се явява неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП.

Поставеният въпрос и даденото разрешение в сочената съдебна практика не се отнасят до неравноправност на договорни клаузи, изводима от неяснотата им относно едностранното поемане на валутния риск от потребителя, а до клаузи от договора за кредит, чиято неяснота е изводима от начина на формиране на възнаградителната лихва и конкретно от неизяснената по съдържание компонента - БЛП на банката – кредитодател за съответната валута. Даденото от въззивния съд е в унисон със съдебната практика.

Следователно, не се установява основание за допускане на касационното обжалване по насрещната касационна жалба на „Ю. Б. АД, в допустимата й, на основание чл. 287, ал.4 ГПК, част.

По касационната частна жалба срещу въззивното определение, инкорпорирано във въззивното решение, потвърдило първоинстанционното определение по отговорността за разноски, постановено по реда на чл. 248 ГПК :

Въззивният съд се е позовал на решения на СЕС по съединени дела С–224/19 и С-259/19, за да обоснове правилност на отказа на първоинстанционния съд, да възложи в тежест на ищците разноски, пропорционално на отхвърлената част от кондикционните им искове, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Тезата на касатора е, че разрешението в посочените дела не следва да се прилага формално и еднозначно, независимо от обстоятелствата по всяко дело. Така например страната намира, че би било относимо обстоятелството дали потребителят е договорил и заплатил високо възнаграждение за процесуално представителство. Доколкото последното демонстрира финансова обезпеченост, не може, според касатора, да се обоснове извод, че възлагането в негова тежест на разноски, поради частично отхвърляне на исковете му, би могла да има възпиращ за предявяването им ефект. Ответникът акцентира на деликтния произход на отговорността за разноски, поради което и за възникването й не може да се изхожда от качеството „потребител „ на дължащата ги страна.

Производството в тази му част е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Относимият към същото въпрос в изложението удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не е удовлетворен допълнителният селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с цитираните актове на състави на ГК, ВКС. Постановяването им предхожда формирането на съобразената от въззивния съд задължителна тълкувателна практика на СЕС, по тълкуването на чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, след която е формирана и еднозначна и непротиворечива практика на ВКС по прилагането й в същия смисъл / определения по ч. т.д..№ 2767/2024 г. и ч. т.д..№ 274/2023 г. на ІІ т. о., ч. т.д. № 2049/2022 г. и ч. т.д.№ 17/2023 г. на І т. о., решение по т. д.№ 630/2023 г. на ІІ т. о. и др. / : Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Задължителното тълкуване на СЕС не намира приложение при частично отхвърлени установителни искове за нищожност на договорни клаузи, като неравноправни, а при частична неоснователност на кондикционните / осъдителни / искове, обусловени от призната неравноправност на договорните клаузи, на основание които са били недължимо събрани суми от потребителя, какъвто е и настоящият случай.

Следователно, касационно обжалване по касационната частна жалба на ответника не следва да бъде допуснато.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл. 280, ал. 3, т.1, пр. първо ГПК, касационната жалба на И. И. А. и З. Т. А. против решение № 88/10.03.2023г. по т. д.№ 9/2023г. на Окръжен съд – С. З. в частта му, с която е потвърдено решение № 723/08.08.2022 г. по гр. д.№ 2536/2021г. на Районен съд - С. З. в частта му, с която съдът е отхвърлил предявените от И. А. и З. А. искове, за осъждане „Ю. Б. АД да им заплати : 1/ сумата от 4 227,82 шв. франка - недължимо получени от банката лихви над размера на първоначално уговорени анюитетни вноски, за периода 30.07.2008г. – 23.04.2021г., ведно със законна лихва от подаването на исковата молба; 2/ сумата от 645 лева - недължимо получена от ответника, на основание чл. 4.1 от посочения договор за кредит, като такса за усвояването му, ведно със законна лихва от подаването на исковата молба; 3/ сумата от 375,78 шв. франка - недължимо получена от ответника, по споразумение от 22.10.2007г. към договора за кредит, като такса за превалутиране, на основание чл. 6 от допълнителното споразумение, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба; 4/сумата от 375,78 шв. франка - недължимо получена от ответника, по споразумение от 22.10.2007г. към договора за кредит, като такса за превалутиране, на основание чл. 6 от споразумението, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба и 5/ разликата над присъдените 46,07 шв. франка и до претендираните 380,05 шв. франка или сума от 332, 98 шв - франка – недължимо получена от ответника, като такса по чл. 4.2 от договора за кредит, за периода 20.12.2008 г. – 22.04.2016 г..

Определението за оставяне касационната жалба без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба, в едноседмичен срок от уведомяване на страните, пред друг състав на Върховен касационен съд.

ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на И. И. А. и З. Т. А. против решение № 88/10.03.2023 г. по т. д.№ 9/2023 г. на Окръжен съд – С. З. в частта му, с която е потвърдено решение № 723/08.08.2022 г. по гр. д.№ 2536/2021 г. на Районен съд С. З. за отхвърляне на предявения от тях иск за разликата над уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28 252,63 лева, т. е. за сума от 15 926,50 лева – курсови разлики от погасена главница, в периода 22.10.2007 г. – 22.04.2016 г. и от погасена възнаградителна лихва и такси, в периода 22.10.2007 г. – 22.04.2018 г..

УКАЗВА на И. А. и З. А., в едноседмичен срок от уведомяването си, да представят доказателства за платена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса, в размер на 318, 52 лева.

След представяне на доказателство за плащането или изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на І т. о. на ВКС – за насрочване или на състава – за прекратяване .

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Ю. Б. АД против решение № 88/10.03.2023 г. по т. д.№ 9/2023 г. на Окръжен съд – С. З. с което е потвърдено решение № 723/08.08.2022 г. по гр. д.№ 2536/2021 г. на Районен съд – С. З. за осъждане „Ю. Б. АД да заплати на И. А. и З. А. сумата 47,06 шв. франка - недължимо получена от ответника такса по чл. 4.2 от договора за кредит.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по насрещната касационната жалба на „Ю. Б. АД против решение № 88/10.03.2023 г. по т. д.№ 9/2023 г. на Окръжен съд – С. З. в останалата й част и по касационната частна жалба на „Ю. Б. АД срещу въззивното решение, в частта му с характер на определение, с което е потвърдено определение № 3361/27.10.2022г. по гр. д.№ 2536/2021г. на Районен съд – С. З. постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Определението, изключая посочената по-горе за обжалваема част, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: