Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ във връзка с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез пълномощника си, адв. Р. С., срещу решение № 5609/10.08, 2016г., постановено по адм. д. №12490/2014 г., по описа на Административен съд -гр. С. /АС/.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. По изложени доводи касаторът моли да бъде отменено обжалваното решение и по същество постановено ново, с което се отмени обжалвания РА.

Ответникът - Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” ("ОДОП") - гр. С. при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. Г., излага становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура излага доводи за неоснователност на жалбата.

Върховния административен съд - осмо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, а по същество за неоснователна.

Предмет на обжалване пред АС е бил ревизионен акт /РА/ № 2131400114/08.08.2014 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, в частта в която е потвърден с Решение № 2050/18.11.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП" София, при ЦУ на НАП, с който на [фирма] е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 288 412, 37 лв. за данъчни периоди от м. 06.2011 г. до м. 05.2013г. Допълнително са установени и задължения по ЗКПО, поради извършени корекции на данъчния финансов резултат за 2011 г. и 2012 г. на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО. Резултатът за облагане за съответната година е увеличен с разходите, за които с РА е прието, че не са документално обосновани, вследствие на което са определени допълнителни задължения за корпоративен данък в размер на 81 755, 65 лв, ведно с лихви за забава върху допълнително установените задължения за ДДС и корпоративен данък.

На първо място първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на процедурните правила при извършване на данъчната ревизия.

По същество на спора за установено съдът е приел, че съгласно представена декларация от управителя на ревизираното дружество, извършваната дейност е търговия на едро с плодове и зеленчуци.

В хода на ревизията е отказано право на данъчен кредит по доставки от девет доставчици: [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], подробно обсъдени в мотивите на съдебния акт, поради липса на реално извършени доставки на стоки. Установената фактическа обстановка по спора е описана подробно за всеки един от доставчиците и основанието, поради което е отказано право на данъчен кредит по всички доставки.

На база на тълкуване на относими разпоредби от ЗДДС / чл. 12, чл. 6, чл. 68, ал. 1/ и от Директива 112/2006 ЕО от 28.11.2006г. са изложени мотиви относно значение на реалността на доставката като основание за признаване на правото на данъчен кредит, като е посочен начина на разпределение на доказателствената тежест в процеса и е прието, че ангажираните от жалбоподателя доказателства, не опровергават констатациите на органа по приходите за липса на реални доставки. В тази връзка е извършен анализ на обстоятелствата и доказателствата за всеки един от доставчиците и защо съдът не приема, че са налице реални доставки. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения РА и неоснователност на жалбата.

Решението на Административен съд – София град е валидно, допустимо и правилно.

В касационната жалба се правят оплаквания за наличие на всички отменителни основания по чл. 209, ал. 3 от АПК. Навеждат се доводи, че първоинстанционния съд не е обсъдил всички доводи на страната, че не следва да се вменява на получатея по доставката да "издирва" своите доставчици, че начисляването на данъка при доставчика не е сред изискванията за признаване правото на данъчен кредитна получателя. Тези доводи принципно са основателни, но не по тези съображения и мотиви съдът е приел, че законосъобрзано е отказано правото на данъчен кредит.

Основните доводи на съда са свързани с липса на доказателства за приемо - предаване на процесните стоки, както и място на предаване, транспортиране, последваща реализация, като индиция за реално получаване на стоката.

До този извод съдът е достигнал като е приел, че доставчиците не са намерени на декларираните от тях адреси, не е извършена проверка в счетоводството им, досежно заприходяване на стоките, Установено е, че касаторът е извършвал и вътреобщностни придобивания по чл. 13 от ЗДДС, като покупките на стоки, отразени по дебита на сметка 304 „Стоки”, са на база фактури за покупки, издадени от процесните доставчици и са отразени само стойностно. Не е представено аналитично отчитане към сметка 304 „Стоки” по обекти, видове стоки, цена и стойност. Няма данни за местонахождението и съхранението на стоките по обекти. Изписването на стоките ежемесечно се осъществява стойностно на база отразените продажби, като не е представен счетоводен документ, от който да се установява в края на всеки месец кои видове стоки и какви количества следва да се изпишат по кредита на сметка 304 „Стоки” като продадени.

Неоснователен е довода на касатора, че съдът не е взел предвид факта, че преките доставчици са отчели външни транспортни услуги, както и че по-голяма част от доставките са платени по банков път. Не е отчетен от съда фактът, че всички преки доставчици са декларирали вътреобщностни придобивания и са начислили ДДС за тях. Тези доводи са обсъждени от първоинстанционния съд и изводите му се споделят от настоящия състав. Липсват доказателства, които да обосноват тези твърдения на касатора. Не са представени ЧМР за транспорт от Гърция до България, а представените фактури издадени на някои от преките доставчици за получени транспортни услуги, не могат да се свържат с процесните доставки.

Както е приел АС от значение за доказване наличието на реални доставки по спорните фактури се явяват обстоятелствата разполагали ли са доставчиците със стока от съответния вид и количество, как, къде и кога стоката е предадена на жалбоподателя или предназначена за него. В случая както в ревизионното производство, така и при оспорването на РА по административен и съдебен ред не се сочат и не се представят доказателства относно предаването на стоките на касатора. Не се установява техния вид, количество, единична и обща цена. Във фактурите е посочено продажби на стоки, или само стоки. Към фактурите липсват други доказателства установяващи вида на тези стоки и тяхното отделяне и предаване на касатора /договори, кантарни бележки, приемо-предавателни протоколи.../.

Не се подкрепя с доказателства следващия довод на касатора за наличие на транзитна пордажба, поради което доставиците не е задължително и необходимо да разполагат със складови помещения, работници и т. н. Такива данни по делото не се съдържат, тъй като не се установява не само предходна доставка/ придобиване на стоката от преките доставчици от Гърция/, но и пряката такава между касатора и преките доставчици. Поради липса на аналитично водено счетоводство, не се установява и последващата реализация на стоката, поради което е неоснователен и този довод на касатора. От касатора не е представено аналитично счетоводно отчитане към сметка 304 „Стоки” по обекти, видове стоки, с данни за натура, цена и стойност. Липсата на аналитична счетоводна отчетност не дава възможност да се проследи движението на отделните видове стоки.

Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване е упражняване на правото на данъчен кредит - чл. 6, ал. 1, във връзка с чл. 25, чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС, тъй като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за приспадане право на данъчен кредит, поради което и негово е задължение да притежава документи за реалното предаване на стоката. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими от ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. В свои решения ВАС е имал повод да застъпи становище, че е налице разлика между сделка в гражданскоправния смисъл и доставка за целите на данъчното облагане и това е причината законодателят в ЗДДС да употребява понятието доставка. Докато при сделката в гражданскоправния аспект е необходимо съгласие между страните за пораждане на договорения резултат, то при доставката по смисъла, вложен от законодателя в ЗДДС - чл. 6, ал. 1 не е достатъчно съгласието на страните по доставката, а нейното реално осъществяване - предаване на стоката, като следва да се разграничи дефиницията на понятието "доставка на стока" по чл. 6, ал. 1 ЗДДС и чл. 14 от Директивата, тъй като последната за доказването не изисква прехвърляне правото на собственост на вещта, каквото е изискването по българския закон, а прехвърлянето на правото на разпореждане с материална вещ като собственик, което означава, че не е задължително доставчикът да притежава стоката като собственик, а е достатъчно да се установи, че той я е предал на получателя. В ЗДДС и в Директивата понятието е доставка на стока, а правото на данъчен кредит е обвързано с реалността на доставката с оглед изискването за прехвърляне правото на разпореждане на съответната стока, поради което само документалното фактуриране на стоките и отразяването на тези документи в счетоводствата на получателя и доставчиците му, не установява реално предаване на родовоопределени вещи.

Касационната инстанция констатира, че освен процесните фактури, придружаващи ги доказателства липсват, поради което обжалваното решение е правилно в тази си част.

При така установеното е неоснователна жалбата и в частта на преобразуване на финансовите резултати на дружеството за 2011 г. и 2012 г.

Както се посочи, стоките са изписани стойностно по кредита на сметка 304 „Стоки” и срещу дебитиране на сметка 702 „Приходи от продажби на стоки” и са участвали при формирането на финансовия резултат на дружеството за 2011 г. и 2012 г. Процесните фактури не документират действително извършени доставки, поради което е налице отклонение от данъчно облагане, като разходите не се признават за данъчни цели.

Съгласно чл. 26, т. 2 от ЗКПО не се признават за данъчни цели разходи, които не са документално обосновани по смисъла на този закон а съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗКПО, счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО), отразяващ вярно стопанската операция. При тази правна уредба какко правилно е приел АС не е достатъчно само издаването на първични счетоводни документи (фактури), но винаги следва да се държи сметка дали същите отразяват вярно документираната стопанска операция. Фактът на реално осъществена сделка обуславя признаването на разходи за дейността при получателя на фактурите, поади което е неоснователен довода на касатора в тази част.

Предвид на изложеното и като е достигнал до същите правни изводи, АС е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

С оглед крайният съдебен акт и предвид изричната претенция на ответната страна за присъждане на разноски [фирма] следва да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” ("ОДОП") - гр. С. при ЦУ на НАП, сумата от 6836 лева юрисконсултско възнаграждение.

Предвид на изложеното и на основание основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5609/10.08, 2016 г., постановено по адм. д. №12490/2014 г., по описа на Административен съд -гр. С. .

ОСЪЖДА [фирма], да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП разноски за касационната инстанция в размер на 6836 лева.

Решението е окончателно.