Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1421 от 01.07.2020 г. по в. гр. д. № 5346/2018 г. на Софийски апелативен съд е отменено решение от 01.06.2018 г. по гр. д. № 5679/2014 г. на Софийски градски съд, I-13 с-в, и е отхвърлен предявеният от „СИ ЕЛ 2003“ ООД /н/ срещу Д. Б. А., Ж. Б. Й., А. Ю. Й., М. Б. М. и А. К. М. иск за заплащане на сумата от 1 556 196, 70 лв., представляваща направени от ищеца полезни разноски в собствения на ответниците недвижим имот, представляващ УПИ. ......... от кв.... по плана на [населено място], местност „М. л.-изток“.

Въззивният съд е приел, че предявеният от „СИ ЕЛ 2003“ ООД /н./ иск е по чл. 74, ал. 1 ЗС, за сумата от 1556 196, 70 лв., поддържана пред въззивната инстанция до размер на 966 350 лв.

Прието е, че с нотариален акт №. .., т...., н. д..../2008 г., ответниците са учредили на ищеца „СИ ЕЛ 2003“ ООД право на строеж за построяване на монолитна жилищна сграда, състояща се от подземен етаж с гаражни клетки, партерен етаж с ателиета и магазини, пет жилищни етажа и два подпокривни, с обща РЗП от 4066 кв. м. съобразно инвестиционен проект от 23.01.2008 г. С влязло в сила на 04.05.2016 г. решение по гр. д. № 9933/2013 г. на СГС, 18 с-в, договорът за учредяване право на строеж е развален, а впоследствие строителят е обявен в несъстоятелност. Преди предявяване на иска за развалянето на договора ищецът е извършил множество продажби на правото на строеж за отделни обекти в бъдещата сграда, при което е получил сумата от 895 815, 68 лв. Увеличената стойност на имота вследствие направените подобрения възлиза на 1 033 200 лв., реално извършените разходи са 776 350, 11 лв., включително заплати, осигуровки, спомагателна дейност и административни разходи. Съдът не е възприел заключението на вещото лице в частта, даваща алтернативен вариант на полезните разноски с включени данъци, разходи за изготвяне на инвестиционен проект, за проучване, реклама и др., тъй като тези разходи не водят до обогатяване на ответниците и те не дължат тяхното заплащане. Прието е, че недобросъвестният владелец може да иска съгласно чл. 74, ал. 1 ЗС само по-малката сума измежду сумата за направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията. Ето защо „СИ ЕЛ“ ООД /н./ може да претендира само сумата от 776 350, 11 лв., и то само доколкото не се е разпоредил с това си вземане в полза на трети лица. В конкретния случай от събраните доказателства по делото се установява, че строителят е прехвърлил правото на строеж за отделни обекти в сградата на трети лица преди развалянето на договора за строителство. По този начин той е получил плащане за това, което е извършил като СМР. Приобретателите на правото на строеж също имат качеството на владелци, но разместването на имуществените блага за построеното, което са заплатили, е между тях и собствениците на земята, а не между първоначалния суперфициар, който вече е реализирал вземането си за подобрения и е получил плащане за тях. Основанието на вземането за подобрения е безпричинното разместване на блага от патримониума на лицето, което е вложило средства за увеличаването на стойността на даден имот и собственика на този имот, който получава резултатът от това увеличение. В случая субекти на правоотношението, което подлежи на ликвидация по правилата на чл. 72 - чл. 74 ЗС, са собствениците на земята, които се обогатяват с подобренията, и последващите суперфициари, които са обеднели със стойността им. Първоначалният строител, макар и фактически да е извършил подобренията, няма право на тях, тъй като за тези подобрения той вече е получил престация, реализирал ги е, като се е разпоредил възмездно с тях. Тъй като стойността на полученото от ищеца за извършените подобрения - 895 815, 68 лв., надхвърля стойността на полезните разноски от 776 350, 11 лв., искът по чл. 74, ал. 1 ЗС е неоснователен и следва да се отхвърли.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от „СИ ЕЛ“ ООД /н./.

Жалбоподателят счита за неправилен решаващия извод на въззивния съд, че след като строителят се е разпоредил с правото на строеж върху обекти в новостроящата се сграда, той е получил плащане за това, което е извършил като СМР и затова няма право да получи стойността на подобренията. Според жалбоподателя този извод почива на преклудирани възражения на въззивниците /ответници по предявения иск/, които съдът не е имал основание да обсъжда. Позовава се на становището на ответниците, че за уреждане на отношенията между страните следва да намери приложение чл. 74, ал. 1 ЗС и че ищецът има правата да получи заплащане на подобренията, извършени като недобросъвестен владелец. На следващо място жалбоподателят сочи, че не е прехвърлил правото на строеж за всички обекти в сградата, затова е неправилен изводът на съда, че искът за подобрения е изцяло неоснователен. Освен това всички суми, получени от продажбата на правото на строеж, са инвестирани в строителството, при което жалбоподателят с нищо не се е обогатил, а обогатяването е за собствениците на земята.

В изложението към жалбата се поддържа, че като се е произнесъл по преклудирани възражения на ответниците, въззивният съд е действал в противоречие с т. 4 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при действието на новия ГПК отм. г. не е допустимо пред въззивния съд ответникът да си служи с нови защитни средства като възражения срещу предявения иск, а също и на практика на тричленни състави на ВКС в същия смисъл – решение № 182/08.11.2013 г. по гр. д. № 1959/2013 г. на II-ро г. о., решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на III-то г. о.; решение № 150/03.01.2018 г. по гр. д. № 517/2016 г. на I-во г. о. и решение № 60/16.06.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г. на III-то г. о.

На следващо място – в мотивите липсвало обсъждане на допустимите и релевантни за спора доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимна връзка, както и анализ на фактите по делото, поради което въззивното решение влизало в противоречие с ППВС №1/1953 г.; т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практика на тричленни състави на ВКС по чл. 290 ГПК. Този въпрос жалбоподателят свързва с оплакването, че съдът не е обсъдил данните по делото, че разпореждането с право на строеж засяга само част от обектите в процесната сграда.

Ответниците в производството Д. Б. А., Ж. Б. Й., А. Ю. Й., М. Б. М. и А. К. М. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС, тъй като в нея не е формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по паричен иск с цена на иска над 5000 лв., което не е изключено от касационен контрол – чл. 280, ал. 3 ГПК.

Въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК, които касационният съд може да уточни, съобразно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се състоят в това възможно ли е въззивният съд да се произнася по преклудирани възражения и дали въззивният съд следва да обсъди в тяхната взаимна връзка всички доказателства по делото, становищата и доводите на страните.

Първият въпрос не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд в настоящия случай не се е произнесъл по преклудирани възражения, а прилагайки разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗС е преценявал съобразно твърденията на самия ищец /жалбоподател в настоящото производство/ и ангажираните от него доказателства кой има право да получи стойността на подобренията – първоначалният суперфициар „СИ ЕЛ“ ООД /н./ или последващите носители на правото на строеж за отделни обекти в сградата. Доколко са правилни тези разсъждения на въззивния съд е отделен въпрос, който не може да бъде изследван в производството по чл. 288 ГПК. В самата искова молба на „СИ ЕЛ“ ООД /н./ се съдържат твърдения за извършени от дружеството разпоредителни сделки с правото на строеж за отделни обекти, сключени преди вписване на исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за учредяване на право на строеж, от който дружеството черпи права. Към исковата молба са приложени и нотариалните актове по тези сделки, а в хода на процеса са представени и други доказателства за извършен апорт на право на строеж, както и вписана искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор с един от обектите в сградата. Твърденията в исковата молба и приложените доказателства са от значение за преценката в какъв обем следва да бъде уважен предявеният иск за подобрения и съдът не може да не съобрази в решението си тези твърдения и доказателства.

Налице е обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос. Въпросът е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдът действително не е обсъдил данните по делото, че разпоредителните сделки, извършени преди предявяването на иска за разваляне на договора за учредяване право на строеж, засягат само част от обектите в сградата, но по-голямата част са останали неразпоредени, като не е преценено и значението на това обстоятелство за изхода на спора. Това налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В касационната жалба се съдържа искане за освобождаване на „СИ ЕЛ 2003“ ООД /н./ от предварително внасяне на дължимата държавна такса на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ. Като взе предвид, че жалбоподателят е обявен в несъстоятелност с решение № 1695/03.10.2016 г. по т. д. № 8573/2014 г. на Софийски градски съд, както и че е ищец по паричен иск, който при уважаване ще доведе до попълване на масата по несъстоятелността, съставът на ВКС намира, че са налице предпоставките на чл. 620, ал. 5 ТЗ, който според формираната практика на ВКС намира приложение и за всички дела, по които положителното за несъстоятелния длъжник решение по иска, независимо от вида му, би довело до увеличаване или запазване на масата и до по-голяма степен на удовлетворяване на кредиторите - определение № 17 от 26.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2883/2019 г., II т. о., ТК, определение № 266 от 10.03.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 123/2011 г., II т. о., определение № 267 от 7.05.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 139/2009 г., II т. о., определение № 309 от 21.11.2008 г. на ВКС по ч. т. д. № 312/2008 г., I т. о., определение № 92 от 16.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2413/2016 г., I т. о. Разпоредбата на чл. 620, ал. 5 ТЗ е приложена и в първоинстанционното производство – протоколно определение от 08.02.2018 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1421 от 01.07.2020 г. по в. гр. д. № 5346/2018 г. на Софийски апелативен съд.

Освобождава на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ „СИ ЕЛ 2003“ ООД /н./ от предварително внасяне на дължимата държавна такса.

Делото да се докладва за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: