Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. З. от гр. Д.ад, чрез пълномощника му адв. Б. Б., против решение № 125 от 28.10.2020 г., постановено по адм. дело № 145/2020 г. на Административен съд - Силистра, с което са отхвърлени исковете му против кмета на община А. и срещу община А., първия за премахване от електронната страница на община А. на заповед № 10 от 10.01.2001 г. на министъра на финансите, съставляваща приложение № 3 към Вътрешните правила за предоставяне на достъп до обществена информация и втория за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1, 08 лева, представляващи платена такса за достъп до обществена информация, недължимо платена по сметка на община А. на 30.08.2019 г., както и е осъден да заплати на община А. разноски по делото в размер на 200 лева.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на постановеното решение, поради необоснованост на изводите на съда и неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че щом порочното бездействие по чл. 256 от АПК, предмет на съдебния спор е оттеглено по време на производството, то предявеният иск срещу кмета на община А. е неоснователен. Съдът дължи произнасяне по незаконосъобразността на бездействието, при което след оттегляне на същото, производството е следвало да бъде прекратено поради липса на предмет, а не искът да бъде отхвърлен, съответно съдът е следвало да присъди разноски на ищеца, а не да отхвърля искането му за такива. Твърди се и незаконосъобразно отхвърляне на иска за обезщетение срещу общината, предявен на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ), по реда на чл. 204, ал. 4 от АПК поради неправилно приложение на нормата на чл. 8 от с. з. Иска се да бъде обезсилено или отменено изцяло оспореното решение и да бъде постановено ново по съществото на спора като се уважат предявените искове и се присъдят на касатора разноските за двете съдебни инстанции. Представена е писмена защита.

Ответниците - кметът на община А. и община А., чрез пълномощника си адв. Б., оспорват касационната жалба и молят да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендират разноски за касационното производство.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на първоинстанционния съд като правилно следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на срока по чл. 211 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск, предявен от настоящия касатор на основание чл. 256 от АПК, за осъждане на кмета на община А. да премахне от електронната страница на община А. заповед № 10 от 10.01.2001 г. на министъра на финансите, съставляваща приложение № 3 към Вътрешните правила за предоставяне на достъп до обществена информация и с иск на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 203 и сл. от АПК за осъждане на община А. да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 1, 08 лева, представляващи платена такса за достъп до обществена информация, недължимо платена по сметка на община А. на 30.08.2019 г.

Първоначално с исковата молба, по която е образувано ч. адм. дело № 70/2020 г. на Административен съд - Силистра, първият иск е предявен на основание чл. 250 и сл. от АПК, като е посочено, че е насочен против продължавано действие на кмета на община А., изразяващо се в публикуване на интернет страницата на общината на отменената заповед № 10 от 10.01.2001 г. на министъра на финансите, обективирана в приложение № 3 към Вътрешните правила за предоставяне на достъп до обществена информация, което е в разрез с чл. 35, ал. 3, изр. второ от ЗДОИ (ЗАКОН ЗА ДОСТЪП ДО ОБЩЕСТВЕНА ИНФОРМАЦИЯ) (ЗДОИ) и нормативните разходи, определени със заповед № ЗМВ-1472/2011 г. на министъра на финансите, ДВ, бр. 98/2011 г., в сила от 01.01.2012 г. Описаното действие е порочно, тъй като публикуваната информация за размера на дължимите разходи за достъп до обществена информация, например на заплащане за електронна поща - 1МБ - 0, 30 лева е заблуждаваща, действието не се основава на нормативен акт, поради което се иска да бъде задължен кмета на община А. да премахне от сайта на общината заповедта на министъра на финансите от 2001 г.

По повод спор за подсъдност между Административен съд - Силистра, който е прекратил адм. дело № 70/2020 г. приемайки че не е местно компетентен да се произнесе по исковете и е изпратил делото по подсъдност на Административен съд - Хасково и последния съд, който също е счел, че не е местно компетентен, поради което е прекратил производството по образуваното пред него адм. дело № 354/2020 г. като е повдигнал препирня за подсъдност, състав на Върховния административен съд се е произнесъл по препирнята. С определение № 8190 от 25.06.2020 г., постановено по адм. дело № 6170/2020 г., допълнено с определение № 11700 от 16.09.2020 г., съставът на Върховния административен съд е приел, че исковете са предявени, съответно на основание чл. 256 от АПК и чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като е изпратил делото за разглеждане на Административен съд - Силистра като местно компетентен съд.

Съобразявайки се с посочените указания с оспореното решение съдът е приел цитираната правна квалификация на исковете.

Посоченото следва да бъде споделено, преди всичко поради обстоятелството, че със становище от 16.10.2020 г., ищецът, чрез пълномощника си адв. Б., без промяна в твърдените фактически обстоятелства е заявил че поддържа първия иск като предявен на основание чл. 256 от АПК, сочейки че ответникът, въпреки подадена молба до него, към момента на подаване на исковата молба е бездействал да актуализира информацията за разноските по предоставяне на достъп до обществена информация. В становището е посочено, че едва на 12.05.2020 г. на страницата на общината е извършена корекция, като е посочена актуалната заповед на министъра на финансите от 2011 г., поради което се иска уважаване на иска. Алтернативно, ако съдът приеме, че е отпаднал правния интерес за ищеца поради оттегляне на оспореното бездействие, да се прекрати производството, но да се присъдят разноски в полза на ищеца, тъй като ответникът виновно е станал причина за завеждане на иска по чл. 256 от АПК. Иска се да бъде уважен като основателен и иска по чл. 203 от АПК, за обезщетение за имуществени вреди, тъй като внесената сума от 1, 08 лева не е възстановена от община А.. С оглед така уточнените претенции, правилно съдът се е произнесъл, приемайки, че е сезиран с иск по чл. 256 от АПК и иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 203 и сл. от АПК.

Съдът е обсъдил доказателствата по делото и е приел за установено от фактическа страна, че действително на електронната страница на община А. са публикувани Вътрешни правила за предоставяне на достъп до обществена информация, които като приложение № 3 съдържат заповед № 10 от 10.01.2001 г. на министъра на финансите, ДВ, бр. 7/23.01.2001 г., с която са определени нормативните разходи при предоставяне на достъп до обществена информация, в това число сумата 0.30 лева за 1МБ информация по електронна поща. Цитираната заповед е отменена със заповед № ЗМВ-1472/2011 г. на министъра на финансите, ДВ, бр. 98/2011 г., в сила от 01.01.2012 г,, в която не се съдържа норматив за разходи за предоставяне на обществена информация по електронна поща. Отменената заповед е премахната от страницата на община А. на 14.10.2020 г.

На 30.08.2019 г. ищецът е подал по електронен път заявление за достъп до обществена информация, която е поискал да му бъде предоставена по електронна поща, като е превел на община А. сумата от 1.08 лева за достъп до 3 МБ информация. На 11.09.2019 г., кметът на община А. е издал решение, с което е предоставил исканата информация изцяло. Исковата молба е подадена на 14.04.2020 г.

При тези данни, решаващият съд е приел, че предявеното притезание по чл. 256, ал. 1 от АПК касае задължение по чл. 15а, ал. 2, във вр. с чл. 15, ал. 11 от ЗДОИ, но тъй като същото е изпълнено по време на висящността на производството искът е неоснователен.

По отношение иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, тъй като закон е предвидил специален начин на обезщетяване. Става дума за недължимо внесена местна такса, връщането на която може да бъде претендирано. По отношение връщането на подобни такси е налице противоречива съдебна практика, според първото становище от която връщането на недължима местна такса може да се осъществи по реда на чл. 128 и сл. от ДОПК, а според второто становище отказът за връщане може да се оспори по реда на АПК, но и в двата случая е налице друг нормативен специален ред, различен от общия по ЗОДОВ, поради което и този иск е неоснователен. По тези съображения съдът е постановил оспорения резултат, като е отхвърлил и двата предявени иска и е присъдил разноски в полза на община А..

Така постановеното решение е недопустимо в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 256 от ЗОДОВ.

Защитата срещу неоснователни бездействия на административен орган по чл. 256 от АПК, правилно е определена от решаващия съд като искова, и има за цел да се установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответника – административния орган, съществува неудовлетворено притезание, което има за предмет такова поведение от страна на административния орган вменено му от закона, чрез което на правоимащия се предоставя определена облага или друга полезна за него последица. Търсещият съдебна защита цели да осъди административния орган да извърши фактическото действие, за което е задължен по закон, но което не извършва. Защитата по този ред е възможна, само ако органът бездейства, но не и след като бездействието е прекратено, както е в настоящия случай. Липсата на твърдяното бездействие от страна на органа - да изпълни задължението си по чл. 15а, ал. 2 във вр. с чл. 15, т. 11 от ЗОДОВ да актуализира информацията относно нормативните разходи за предоставяне на достъп до обществена информация, определени със заповед на министъра на финансите, лишава съдебното производство от предмет, защото защитата, която съдът може да даде чрез осъдителното си решение е да осъди органа да извърши претендираното действие – аргумент от чл. 256, ал. 3 от АПК. В случая същото вече е извършено, съответно произнасянето на съда е лишено от предмет. Не е налице и правен интерес от търсената защита, същият е отпаднал, тъй като са представени доказателства за извършване на предписаното действие - на 14.10.2020 г. от страницата на община А. е премахната заповед № 10/2001 г. на министъра на финансите, а по-рано - на 12.05.2020 г. на сайта на общината е извършена корекция като е публикувана актуалната заповед на министъра на финансите, определяща нормативните разходи за предоставяне на достъп до обществена информация - заповед № ЗМФ-1472/2011 г., което се признава и от самия ищец. Наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за разглеждане и произнасяне по искането, за която съдът следи служебно. Той следва да е налице във всеки един момент на съдебното производство. След като фактическите действия, които се е искало да бъдат извършени са вече извършени от ответника, то за оспорващия е отпаднал правният интерес от защита в образуваното производство, поради което решаващият съд е следвало да остави иска без разглеждане на основание чл. 159, т. 4 от АПК и да прекрати производството по делото, а не да го отхвърля като неоснователен. Отхвърлянето на иска като неоснователен означава, че съдът приема изначална липса на основание за завеждането му, което не съответства на действителното правно положение. С извършването на исканото действие ответникът имплицитно признава основателността на иска към момента на завеждането му и до извършване на дължимото фактическо действие. Независимо от прекратяването на производството по този иск, дължимостта на извършването на фактическото действие т. е. неговата законосъобразност има преюдициално значение относно претендираното обезщетение и неговата основателност, поради което не следва да влече и прекратяване на производството по иска за обезщетение. Не е налице основанието по чл. 207, ал. 1 от АПК.

По тези съображения, решението, в частта по иска по чл. 257 от АПК следва да бъде обезсилено като недопустимо и вместо него се постанови друго, с което се прекрати производството по делото в тази част поради недопустимост на искането по чл. 257 от АПК.

В останалата част решението, с което е отхвърлен иска по чл. 1 от ЗОДОВ е правилно и следва да бъде оставено в сила, при следните допълващи и коригиращи мотиви.

Предявеният иск за обезщетение за материални вреди в размер на 1, 08 лева, правилно е приет за неоснователен, тъй като не е налице един от изискуемите в кумулация елементи от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Нормата изисква наличие на вреда, причинена от незаконосъобразни актове, действия или бездействия, като между тях следва да е налице пряка и непосредствена причинна връзка. В случая не е налице такава пряка и непосредствена причинна връзка. Съгласно чл. 20, ал. 1 от ЗДОИ, достъпът до обществена информация е безплатен, а съгласно ал. 2, разходите по предоставяне на обществена информация се заплащат по нормативи, определени от министъра на финансите, които не могат да превишават материалните разходи по предоставянето. Съгласно чл. 34, ал. 1 от ЗДОИ в решението по чл. 28, ал. 2, с което се предоставя достъп до исканата обществена информация, задължително се посочват:1. степента на осигурения достъп до исканата обществена информация; 2. срокът, в който е осигурен достъп до исканата обществена информация; 3. мястото, където ще бъде предоставен достъп до исканата обществена информация; 4. формата, под която ще бъде предоставен достъп до исканата обществена информация; 5. разходите по предоставянето на достъп до исканата обществена информация, т. е. законът е предвидил разходите за достъп до обществената информация да бъдат определени съответно поискани едва с решението, с което задълженият субект се произнася по искането за достъп до обществена информация. В случая, видно от решението на кмета на община А., с което е предоставен достъп до информацията, която е поискана със заявлението на ищеца, не са определени никакви разходи за заплащане на достъпа. Ищецът по своя воля, предварително, е заплатил сумата от 1.08 лева, която претендира като вреда, без същата да му е поискана. Не може да се приеме възражението в касационната жалба, че общината "мълчаливо" е поискала внесената сума, тъй като е публикувала информация за дължим разход за предоставяне на достъп чрез електронна поща. Както се посочи, разходите се определят с решението по чл. 28 от ЗДОВ, а не предварително, поради което не може да се възприеме подобно "мълчаливо поискване" за заплащане. Освен това, правилно решаващият съд е посочил, че ищецът е знаел за разпореденото със заповед № ЗМВ-1472/2011 г. на министъра на финансите, която е обнародвана в ДВ, бр. 98/2011 г., в сила от 01.01.2012 г., че не се дължат разходи за предоставяне на обществена информация по електронна поща, поради което внасянето на сумата от 1.08 лева е със съзнание за нейната недължимост. Посоченото обосновава извод за липса на пряка причинна връзка между бездействието на органа и претендираните вреди.

По тези съображения, в тази част решението е правилно.

При този изход на делото, разноските за първата инстанция следва да бъдат определени като се вземе предвид, прекратяването на производството по иска по чл. 256 от АПК, но при наличие на правен интерес към момента на подаване на искова молба, т. е. при наличие на основание за ангажиране на отговорността на ответника за разноски, тъй като същият е станал причина за завеждане на делото, както и се вземе предвид отхвърлянето на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, т. е. при отговорност на ищеца да заплати разноските на ответника по този иск. Ищецът е направил разноски за първата инстанция в размер на 870 лева, от които 20 лв. за държавна такса за двата иска и 850 лева заплатени за адвокатски хонорар. Сумата за адвокатски хонорар е заплатена общо без разграничение на размера по отношение двата иска, поради което съобразно уважената и отхвърлената част от претенцията, основателно е искането на ищеца за разноски в размер на 425 лева. Дължимите на ответника разноски възлизат на 175 лева, съобразно отхвърлянето на единия от съединените искове или по компенсация на П. З. следва да бъде присъдена сумата от 250 лева за първата инстанция. Следва да се отмени решението в частта за разноските, с която П. З. е осъден за заплати сумата от 200 лева в полза на община А., и се осъди последната да му заплати разноски в размер на 250 лева.

За касационната инстанция, касаторът е направил и претендира разноски от 570 лева, от които 70 лева за държавна такса и 500 лева за адвокатски хонорар. С оглед изхода на делото - частично уважаване на касационната жалбата, претенцията му е основателна за сумата от 285 лева. Ответникът по касация е направил разноски в размер на 500 лева, съответно, с оглед отхвърлената част от касационната жалба е основателна претенцията му за 250 лева. По компенсация на касатора се дължи сумата от 35 лв. за касационната инстанция. Разноските и на двете страни са доказани с представените вносни бележки за внасяне на дължимата държавна такса и договори за правна защита и съдействие, като са своевременно заявени. Неоснователна е претенцията на ответника по касация за разноски, представляващи заплатената сума за бензин, тъй като същите нямат характер на разноски по производството по смисъла на чл. 78, ал. 1 от ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 125 от 28.10.2020 г., постановено по адм. дело № 145/2020 г. на Административен съд - Силистра, в частта му, с която е отхвърлен иска на П. З. срещу кмета на община А. по чл. 256 от АПК за премахване от електронната страница на община А. на заповед № 10 от 10.01.2001 г. на министъра на финансите, съставляваща приложение № 3 към Вътрешните правила за предоставяне на достъп до обществена информация и вместо тази част ПОСТАНОВЯВА:

О. Б. Р. искането на П. З. по чл. 256 от АПК срещу кмета на община А. за премахване от електронната страница на община А. на заповед № 10 от 10.01.2001 г. на министъра на финансите, съставляваща приложение № 3 към Вътрешните правила за предоставяне на достъп до обществена информация, като процесуално недопустимо И

ПРЕКРАТЯВА производството по адм. дело № 145/2020 г. на Административен съд - Силистра в тази част.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 125 от 28.10.2020 г., постановено по адм. дело № 145/2020 г. на Административен съд - Силистра, в частта му, с която е отхвърлен иска на П. З. срещу община А. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1, 08 лева, представляващи платена такса за достъп до обществена информация.

ОТМЕНЯ решение № 125 от 28.10.2020 г., постановено по адм. дело № 145/2020 г. на Административен съд - Силистра, в частите му, с които е отхвърлено искането на П. З. срещу община А. да му заплати направените по делото разноски и в частта, с която П. З. е осъден да заплати на община А. направените по делото разноски в размер на 200 лева и вместо тях ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА община А. да заплати на П. З. сумата от 250 (двеста и петдесет) лева, за разноски по делото за първата инстанция по компенсация, съобразно изхода на спора.

ОСЪЖДА община А. да заплати на П. З. сумата от 35 (тридесет и пет) лева по компенсация за касационното производство, съобразно уважената част от касационната жалба.

Решението не подлежи на обжалване.