Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационната жалба на Т.Г, ЕГН [ЕГН], от [населено място] поляна, О. Х, подадена чрез пълномощника адвокат В.Ч против решение № 616 от 12.10.2020 г. по адм. дело № 583/2020 г. на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата й против решение № Ц1012-26-112-1/27.05.2020 г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с което са потвърдени задължителни предписания № ЗД-1-26-00745884 от 14.04.2020 г. на контролен орган на ТП на НОИ – Хасково, и са присъдени разноски.

В жалбата се излагат доводи за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се обави за нищожно решението на административния орган, алтернативно да се отменят дадените задължителни предписания. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба - директора на ТП на НОИ-Хасково, чрез старши юрисконсулт Д.С изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение Административен съд - Хасково е отхвърлил жалбата на Т.Г против решение № Ц1012-26-112-1/27.05.2020 г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с което са потвърдени задължителни предписания № ЗД-1-26-00745884 от 14.04.2020 г. на контролен орган на ТП на НОИ – Хасково. С тези предписания жалбоподателката е задължена да подаде в ТД на НАП Пловдив – офис Хасково декларация образец № 1 "Данни за осигуреното лице" за самоосигуряващото се лице, съдържащи заличаващи данни за периода от 10.02.2020г.-29.02.2020г. Съдът е приел, че Георгиева не е осигурено лице и не попада в кръга на лицата по §1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО и не е осигурено лице. Приел е, че подадените от жалбоподателката данни са некоректни и следва да бъдат заличени. Решението е правилно.

Установено е от фактическа страна, че Т.Г е регистрирана, като самоосигуряващо се лице–земеделски стопанин, от 17.01.2020 г. с валидна регистрация до края на срока по чл. 12, ал. 2 от Наредба № 5 от 2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания за следващата стопанска година – отглеждане на домашни птици - общо 40бр. Във връзка с постъпил сигнал с вх. № Ц1043-26-16/20.03.2020 г. е извършена проверка относно възникването на осигуряване по смисъла на чл. 10 и чл. 40 от КСО по повод правилно определяне правото на парично обезщетение. След извършена справка в Интегрираната информационна система – ВетИС на БАБХ към 09.04.2020 г., е установено, че Георгиева няма вписан/регистриран животновъден обект. Със задължителни предписания изх. № ЗД-1-26-00745841/14.04.2020 г. контролният орган на ТП на НОИ е предписал в срок от 14 - работни дни от получаването им, самоосигуряващото се лице Т.Г:1/да подаде в ТД на НАП Пловдив – офис Хасково декларация образец № 1 "Данни за осигуреното лице" за самоосигуряващото се лице Т. К./Георгиева/, съдържащи заличаващи данни за периода от 10.02.2020г.-29.02.2020г., като в т. 12 – вид осигурен, да се посочи код 13; 2/ да се заличи подадената декларация ОКД-5, подадена в ТД на НАП-Пловдив, офис [населено място] за Т.К със заявения период на упражняване на дейност, като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин от 10.02.2020г.;3/ да се заличи подаденото У. П. № 9 с придружително писмо с вх.№ Р14-26-000-00-[ЕГН]/28.02.2020 г. за изплащане на парично обезщетение за общо заболяване от дата 12.02.2020г. Задължителните предписания са връчени на жалбоподателката на 23.04.2020 г., като същите са оспорени с жалба, депозирана на 28.04.2020 г. под вх. № Ц1012-26-112. С решение № Ц1012-26-112-1 от 27.05.2020 г. директорът на ТП на НОИ - Хасково е приел оспорените задължителни предписания за правилни и законосъобразно издадени. Възприети са констатациите на контролния орган от извършената проверка, а като мотиви за потвърждаване на дадените задължителни предписания е посочено, че земеделският стопанин няма вписан/регистриран животновъден обект съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, което доказвало, че жалбоподателката не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, тъй като няма право да предлага на пазара произведените суровини и храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 от ЗЖ (ЗАКОН ЗА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО), поради което не подлежи на осигуряване.

С оглед на изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателката не попада в кръга на лицата по §1, т. 5 от ДР на КСО. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано легално в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5.... " В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство.

Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка, а според ал. 3 и ал. 4 на същата норма, регистрацията на самоосигуряващите се лица в Националния осигурителен институт се извършва служебно въз основа на данните в регистъра и базите данни на Националната агенция за приходите по чл. 80, ал. 1 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К), както и са изброени данните, които самоосигуряващите се лица периодично представят в Националната агенция за приходите. В чл. 1, ал. 1 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване – включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Според ал. 2, при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството, а според ал. 3, самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО определят вида на осигуряването си с декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на НАП.

По делото няма спор, че жалбоподателката е регистрирана като земеделски стопанин в Регистъра по чл. 7, ал. 1 от ЗПЗП, воден в МЗХГ по реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани от 17.01.2020 г. Безспорно е установено и обстоятелството, че жалбоподателката отглежда домашни животни. Съгласно чл. 2 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г., Регистърът на земеделските стопани служи за набиране на информация за земеделските стопани и за дейността им с цел: 1. контрол върху ползването на земеделските земи; 2. събиране на информация за отглежданите през съответната стопанска година култури и заетите с тях площи, както и за отглежданите животни; 3. подпомагане на земеделските стопани и развитието на селските райони; 4. прилагане на схемите за директните плащания. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредбата предвижда, че на регистрация подлежат юридически лица, еднолични търговци и физически лица, навършили 18 години, които стопанисват земеделска земя и/или осъществяват производство на земеделска продукция. По смисъла на КСО обаче, наличието само на регистрация в Регистъра на земеделските стопани, не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на ЗПЗП и осигурено лице по смисъла на КСО. По аргумент от § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая – че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба (производството за лични нужди повече от очевидно е, че покрива изискването за трудова дейност), и е регистрирано по установения ред, не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Следователно изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за "осигурено лице" по смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция, предназначена именно за продажба и при наличието на надлежна регистрация.

Предвид видът на извършваната от жалбоподателката дейност – отглеждане на домашни животни, в настоящия случай са приложими и разпоредбите на ЗЖ (ЗАКОН ЗА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО) (ЗЖ), с който закон се уреждат организацията и управлението на животновъдството, производството, развъдната дейност и предлагането на пазара на селскостопански животни, както и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, свързани с тези дейности. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЖ производството обхваща дейностите, свързани с отглеждането, храненето и възпроизводството на селскостопански животни и с производството на животински продукти, предназначени за продажба. Според ал. 3 на чл. 13, обектите за отглеждане на селскостопански животни се регистрират по реда на ЗВМД и подлежат на вписване в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на БАБХ с уникален номер. В чл. 13, ал. 4 от ЗЖ е регламентирано, че животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни, а според ал. 5, животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми. Според легалните дефиниции в § 1, т. 46 и т. 47 от ДР на ЗЖ, "ферма" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за предлагане на пазара, а "лично стопанство" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация. Съгласно чл. 7, ал. 3, т. 1 от ЗВМД, в БАБХ се водят публични регистри на животновъдните обекти. В чл. 137 от ЗВМД (в приложимата към казуса редакция) бе предвидено, че собствениците или ползвателите на животновъдни обекти, подават заявление за регистрация по образец до директора на съответната ОДБХ, въз основа на което директорът на ОДБХ вписва животновъдния обект в регистър и издава удостоверение за регистрация, когато обектът отговаря на определените изисквания, като регистрацията на животновъдния обект е безсрочна. Следва да се посочи и че и по сега действащата редакция на чл. 137 от ЗВМД задължението за подаване на заявление за регистрация е за всички собственици или ползватели на животновъдни обекти, вкл. и за тези чиито стопанства се дефинират като „лични“. По делото е безспорно установено, че жалбоподателката няма вписан/регистриран в БАБХ животновъден обект съгласно изискванията на чл. 137 от ЗВМД. В този смисъл, както правилно е посочил и съдът, при липса на доказателства, че нейният животновъден обект представлява "ферма" по смисъла на закона, то не може да се приеме за доказано, че произвежданата в него животинска продукция е предназначена за продажба, а и че е на лице регистрация по установения за това ред /в случая регистрацията по реда на ЗПЗП сама по себе си не е достатъчна/, т. е. изпълнение на кумулативно изискуемите по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО условия – лицето да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба (т. е. осъществява трудова дейност) и е регистрирано по установения ред.

С оглед на изложеното и приложимите разпоредби на чл. 4, ал. 3, т. 4 и ал. 4 от КСО, се налага извод, че в кръга на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски стопани, за които, на първо място, се предвижда да произвеждат продукция, предназначена за пазара, както и на второ - са спазили специфичните изисквания за регистрация по установения ред във връзка с извършването именно на тази дейност, т. е. продукцията да се произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира възможност да бъде предлагана на пазара.

В случая е без значение обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в действителност е била периодично продавана, доколкото в тази хипотеза извън всичко останало както нееднократно се посочи вече, не може да се приеме, че е извършвана „трудова дейност“ по смисъла на КСО. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни. Посочените по-горе предпоставки следва да са на лице в условията на кумулативност и по общите правила на чл. 154 от ГПК следва да бъдат установени от лицето, което претендира благоприятни за себе си правни последици – в случая жалбоподателката, което същата не е сторила в хода на процеса. В тази връзка съдът е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора претенцията на ответника за заплащане на юрисконсултско възнаграждение е основателна. На страната следва да се присъди сумата от 100, 00/сто/лева, определена на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от НЗПП.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 616 от 12.10.2020 г. по адм. дело № 583/2020 г. на Административен съд - Хасково.

ОСЪЖДА Т.Г, ЕГН [ЕГН], от [населено място] поляна, О. Х, да заплати на ТП на НОИ-Хасково юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100, 00/сто/лева. Решението не подлежи на обжалване.