8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
гр. София, 09.05.2022 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1180 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място] срещу решение № 260022 от 10. 02. 2021 г. по в. т. д. № 455/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 184 от 30. 03. 2020 г. по т. д. № 450/2019 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на З. К. К. и С. С. К. сумите от по 146 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на К. З. К. вследствие настъпило на 4. 08. 2016 г. на път на територията на ДЛС „Т.“, Ловно стопанство „Тъмраш“ в землището на [населено място], Пловдивска област ПТП, виновно причинено от С. Х. А., който при управление, без да има необходимата правоспособност, като водач на МПС гатор „Д. Д.“ НРХ 4х4 дизел, без регистрация и без сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, предоставил МПС на неправоспособния водач К. К., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 2. 08. 2018 г. до окончателното им изплащане. Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ответника С. Х. А..
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът излага оплаквания, че определените обезщетения за причинените на ищците неимуществени вреди не съответстват на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Твърди, че изводите на въззивния съд относно наличието на съпричиняване в конкретния случай са направени в противоречие с нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и с разпоредбите на чл. 47 и чл. 48 ЗЗД. Сочи, че апелативният съд не е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и не е изложил мотиви във връзка с определянето на справедливите обезщетения за неимуществени вреди. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено.
Касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на акта на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на спора:„1. При прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички отделни действия, с които пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат, заявени с възражението за съпричиняване?; 2. Следва ли определеният като справедлив размер на обезщетението да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП?; 3. Какво е правното значение за възражението за съпричиняване на факта, че родителят е разрешил, съгласил се е, малолетното му дете да се вози с лице, което не е имало необходимата правоспособност да управлява конкретно МПС, в случай, че това лице е предоставило управлението на същото това МПС на малолетното дете и в резултат на това е настъпила неговата смърт?; 4. Налице ли е съпричиняване от родителя, когато той е разрешил, съгласил се е, малолетното му дете да се вози с лице, което не е имало необходимата правоспособност да управлява конкретно МПС, в случай, че това лице е предоставило управлението на същото това МПС на малолетното дете и в резултат на това е настъпила неговата смърт?; 5. Налице ли е хипотеза на чл. 47, ал. 2 ЗЗД и може ли да отпадне отговорността на родителя, във връзка със заявеното възражение за съпричиняване, когато той е разрешил, съгласил се е, малолетното му дете да се вози с лице, което не е имало необходимата правоспособност да управлява конкретно МПС, в случай, че това лице е предоставило управлението на същото това МПС на малолетното дете и в резултат на това е настъпила неговата смърт?; 6. Отпада ли на основание чл. 48, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД отговорността на родителя по чл. 47, ал. 2 ЗЗД, когато той е разрешил, съгласил се е, малолетното му дете да се вози с лице, което не е имало необходимата правоспособност да управлява конкретно МПС, в случай, че това лице е предоставило управлението на същото това МПС на малолетното дете и в резултат на това е настъпила неговата смърт?; 7. Какво е съотношението между отговорностите по чл. 47, ал. 2 ЗЗД и чл. 48, ал. 3 ЗЗД, както и евентуално за наличие на съпричиняване на резултата от страна на ищците в качеството им на родители на увреденото дете поради неупражнения от тяхна страна родителски контрол, респ. разрешили са, съгласили са се, малолетното им дете да се вози с лице, което не е имало необходимата правоспособност да управлява конкретно МПС, в случай, че това лице е предоставило управлението на същото това МПС на малолетното дете и в резултат на това е настъпила неговата смърт?; 8. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфичните за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 ЗЗД?; 9. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доказателства и данни по делото?“. К. жалбоподател твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси противоречи на практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по първи и втори въпрос – на ППВС № 17/1963 г., ППВС № 1/1953 г., решение по т. д. № 1748/2017 г. на ВКС, І т. о. и решение по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.; по трети и четвърти въпрос – на решение по гр. д. № 1382/2010 г. на ВКС, ІV г. о., по пети, шести и седми въпрос - на решение по гр. д. № 1382/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. № 916/2016 г. на ВКС, ІV г. о. и решение по гр. д. № 1565/2009 г. на ВКС, ІV г. о.; по осми въпрос – на ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, решение по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, І т. о., решение по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение по т. д. № 1664/2019 г., І т. о. и по девети въпрос – на решение по т. д. № 2546/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. Сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно.
Ответниците по касационната жалба и третото лице помагач не изразяват становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по НОХД № 1356/2017 г. на Пловдивски окръжен съд С. Х. А. е признат за виновен в това, че на 4. 08. 2016 г. на път на територията на ДЛС „Т.“, Ловно стопанство „Тъмраш“ в землището на [населено място], Пловдивска област, при управление без да има необходимата правоспособност и като водач на МПС гатор „Д. Д.“ НРХ 4х4 дизел без регистрация, е нарушил правилата за движение – чл. 102 ЗДвП, като е предоставил МПС на неправоспособния малолетен водач К. К. и по непредпазливост е причинил смъртта му. Въззивният съд е приел за доказани претърпените от неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на сина им К. К. при процесното ПТП, както и наличието на основание за отговорност на ответника Гаранционен фонд, доколкото за описаното МПС не е била сключена валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към датата на настъпване на произшествието.
В решението не са споделени доводите на ответника и третото лице помагач, че проявената от бащата на пострадалото дете небрежност, изразяваща се в разрешението му детето да се качи и да пътува на процесното МПС, е предпоставила настъпването на вредоносния резултат, като Пловдивският апелативен съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. В последните е прието, че по делото не е установено неизпълнение на родителското задължение по чл. 125, ал. 3 СК за осигуряване на постоянен надзор по отношение на малолетно дете, както и знание на бащата на починалото дете, че третото лице помагач няма правоспособност да управлява МПС. Въззивният съд е изложил и собствени мотиви, като е посочил, че със задължителната за гражданския съд присъда е установено противоправното и виновно поведение на третото лице помагач, довело до вредоносния резултат. Изтъкнал е, че разрешението или съгласието на бащата на пострадалото дете за качването на детето на МПС, пътуването му до намиращата се в близост вила и обратно няма отношение нито към причините, нито към механизма на процесното ПТП, доколкото произшествието е настъпило не в резултат от управлението на МПС от С. А., а вследствие неправомерното предоставяне от последния на управлението на гатора на малолетния К. К.. Решаващият състав е приел, че по делото е останала недоказана тезата на ответника, че А. е предоставил управлението на гатора на малолетния К. по нареждане или указание на баща му – ищеца З. К., което да обуслови отговорността му по смисъла на чл. 47 ЗЗД, респ. приноса му по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпване на вредоносния резултат. Съдът е изтъкнал, че тъй като при предоставяне на управлението на МПС на малолетния К. К., към който момент е следвало да бъде поставен предпазния колан, детето се е намирало под надзора на друго пълнолетно лице – С. А., то вината за допускане на описаните противоправни действия, довели до настъпване на вредоносния резултат, е изцяло негова.
Въззивният съд е счел, че справедливите по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетения за причинените неимуществени вреди на ищците възлизат на по 170 000 лв., като с оглед доброволно заплатените от ответника по 24 000 лв. исковете следва да бъдат уважени до сумата от 146 000 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два въпроса, поставени от касационния жалбоподател, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, са релевантни за делото, но при произнасянето по тях въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна практика на ВС и константна практика на ВКС. Съгласно тази практика, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, като се е произнесъл по релевираното от страна на ответника-застраховател възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия след преценка на ангажираните в производството доказателства относно твърдяното поведение на пострадалия и баща му. Въз основа на тях е прието, че в случая надзорът върху малолетния към момента на настъпване на произшествието е осъществяван от третото лице помагач – делинквент, пълнолетно лице, без да са налице данни за съгласие на бащата детето да управлява МПС, като това изключва отговорността на бащата за надзор върху детето и определя, че задължението за съблюдаване на правилата за движение не е на малолетното дете, а на възрастния, под чийто контрол се намира. Правилността на така извършената преценка за неоснователност на възражението за съпричиняване не може да мотивира допускането на касационен контрол при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Трети, четвърти, пети, шести и седми въпрос, въведени с изложението на основанията за достъп до касация, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези пет въпроса са предпоставени от включеното във формулировката им твърдение, че „родител на малолетно дете е разрешил, съгласил се е детето му да се вози с лице, което не е имало необходимата правоспособност да управлява МПС, в случай, че това лице е предоставило управлението на същото това МПС на малолетното дете и в резултат на това е настъпила неговата смърт“. При условията на чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, в които е прието, че по делото не се установява бащата на пострадалия да е знаел, че третото лице помагач няма правоспособност да управлява катастрофиралото МПС. След преценка на доказателствата по делото, включително на показанията на свидетеля Н., събрани във въззивното производство, Пловдивски апелативен съд е приел за недоказана и тезата, че третото лице помагач е предоставило управлението на гатора на малолетния К. К. по нареждане или указания на баща му. Именно тези изводи на съда, наред с позоваването на изключването на отговорността на родителя за надзор върху малолетното му дете, когато последното се намира под надзора на друго пълнолетно лице, което може да отговаря за неговото поведение и то при конкретна вина на последното, са поставени в основата на отхвърляне на възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 ГПК. С оглед изложеното поставените въпроси не съответстват на фактическата установеност по делото и на решаващите аргументи на въззивния съд, поради което не може да се приеме за осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставеният от касатора осми въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е включен в предмета на конкретното дело и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се доказва наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, цитирани от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, въззивният съд е съобразил изяснените в посочената практика критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства. След обсъждане на събраните по делото доказателства, при формирането на изводите си относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищците, въззивният съд е отчел основаните на обич и грижа отношения на ищците с детето им приживе, силната емоционална и духовна връзка помежду им. Същевременно, решаващият състав е съобразил негативното отражение върху ищците на смъртта на сина им и характера и интензитета на търпените от нея болки и страдания, като е изтъкнал изживения от тях шок от внезапната смърт и непреодолимостта на душевното терзание и усещане за безнадежност и безсмислие на живота. Въззивният съд е взел предвид и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането. Изложеното сочи, че изводите на съда са изградени при съобразяване на задължителната практика на ВС и формираната последователна практика на ВКС, поради което не е обосновано приложното поле на касационния контрол.
По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си събраните по делото доказателства е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които цитираното от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Тази съдебна практика е съобразена от въззивния съд, с оглед на което поставеният процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обжалваното въззивно решение, след преценка на доказателствата по делото, са формирани изводи по доводите и възраженията на страните във връзка със съществуването на спорните материални права. Освен това касаторът поставя последния процесуален въпрос, без да го свързва с доводи за конкретни доказателства, които не са обсъдени във въззивното решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, както и да са допуснати нарушения на основните начала на гражданския процес.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260022 от 10. 02. 2021 г. по в. т. д. № 455/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.