Р Е Ш Е Н И Е

№ 538

гр.София, 22.08.2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Д. А. като разгледа докладваното от Х. М. гр. дело №1085 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение №3209 от 26.10.2023 год., постановено по настоящото дело, по жалбата на ответника Прокуратурата на Р. Б. е допуснато касационно обжалване на решение № 35 от 09.01.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2994/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд /САС/, в частта му, в която е отменено решение № 1251 от 30.05.2021 год., постановено по гр. дело № 7553/2022 год. по описа на Софийски градски съд /СГС/, с което е отхвърлен предявения от Е. П. Б. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 2, предл. 1 НК, наказателното производство по което е прекратено с разпореждане от 04.04.2016 год. по НОХД № 297/2016 год. по описа на СГС, влязло в сила на 13.06.2016 год., за разликата над 8 000 лв. до размера от 15 000 лв. и вместо него е постановено ново, с което Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Е. П. Б. А. сумата от още 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2016 год. до окончателното й изплащане и в частта му, в която е потвърдено решение № 1251 от 30.05.2021 год., постановено по гр. дело № 7553/2022 год. по описа на СГС, с което предявеният иск е уважен за сумата от 8 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2016 год. до окончателното й изплащане.

Обжалването е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос относно приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта при предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответната страна Е. П. Б. А. счита, че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждането на направените разноски по делото.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др./. Според тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр.

Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същ вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези

Обезщетението за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно преследване. В този смисъл присъденото парично обезщетение следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените вреди в тяхната цялост, т. е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т. ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

В разглеждания случай, за да приеме, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание, въззивният съд е зачел установените по делото и безспорни между страните обстоятелства, а именно: че на 01.02.2015 год. ищцата е била привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 242, ал. 2, предл. 1 НК; на същата дата е била задържана на основание чл. 64, ал. 2 НПК за срок от 72 часа, а с определение от 03.02.2015 год., постановено по НЧД № 438/2015 год. по описа на СГС, й е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, влязло в сила на 10.02.2015 год., а с постановление от 20.10.2015 год. на прокурор при СГП мярката за неотклонение „задържане под стража“ е била отменена и на ищцата е била взета мярка за неотклонение „подписка“; през 2016 год. в СГС е внесен обвинителен акт срещу ищцата за престъпление по чл. 242, ал. 2, предл. 1 НК, по който е било образувано НОХД № 297/2016 год. по описа на СГС, НО, като с разпореждане по посоченото дело от 04.04.2016 год. наказателното производство срещу ищцата е било прекратено на основание чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК – тъй като деянието не съставлява престъпление; с решение от 13.06.2016 год., постановено по ВНЧД № 463/2016 год. по описа на САС, НО, 5 с-в, е било потвърдено разпореждането на СГС за прекратяване на наказателното производство, като е била отменена и наложената на ищцата мярка за неотклонение „подписка“; с разпореждане на СГС от 26.07.2016 год. е била отменена наложената на ищцата на 26.10.2015 год. мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“, като е заключил, че наказателното преследване срещу ищцата е било незаконно, а всяко незаконно наказателно преследване засяга в една или друга степен неимуществената сфера на пострадалия. Поради това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които е намерил за установени, намиращи се в причинна връзка с незаконното обвинение и съответно от значение за справедливия размер на обезщетението.

За да определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. въззивният съд е приел: 1/ че престъплението, в което ищцата е била обвинена, без да го е извършила, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – то се наказва с лишаване от свобода от 10 год. до 15 год., както и с парична глоба от 100 000 лв. до 200 000 лв.; 2/ наказателното производство е започнало и приключило за срок от 16 месеца и 13 дни, който е разумен; 3/ на ищцата е била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от около 9 месеца; 4/ на ищцата е била взета и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Р. Б. която е била търпяна през периода от 26.10.2015 год. до 26.07.2016 год.; 5/ в съдебната фаза на наказателния процес не са били извършвани процесуални действия, а наказателното производство е било прекратено в закрито заседание по реда на чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК; 6/ ищцата била изключително притеснена от воденото срещу нея наказателно производство, както и от невъзможността да общува със своите близки. Въз основа на тези обстоятелства и съобразявайки съдебната практика, обективирана в Решение № 87 от 31.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1620/2020 год., ІV г. о., ГК – за сходни обвинения, които са по-тежко наказуеми и с доказан по-висок интензитет на търпените вреди, е присъдено обезщетение от 20 000 лв./, въззивният съд е формирал извода, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 15 000 лв., до който и размер релевираната претенция се явява основателна.

Както е прието и в определението по чл. 288 ГПК, с така изложените съображения относно размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос в противоречие с цитираната по-горе практика /включително задължителната такава/ на ВС и ВКС. Предвид даденото с нея разрешение на въпроса, при извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но е частично неправилно.

Основателно е касационното оплакване, че в обжалваното решение не са обсъдени всички обстоятелства, които в случая носят обективни характеристики за реално причинените на ищцата неимуществени вреди. Така не са преценени личността на ищцата, цялостното отражение на воденото срещу нея наказателно преследване върху живота й, продължителността на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ и обществено-икономическите условия на живот към момента на увреждането. Не е обяснено как и в каква степен посочените от въззивния съд обстоятелства по чл. 52 ЗЗД влияят върху крайния размер на определеното обезщетение – обуславят ли определяне на по-висок или по-нисък от обичайно присъждания в подобни случаи размер на парично обезщетение. Основателно е и основното оплакване на касатора /ответника/, че необосновано и в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е определил несправедлив – завишен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.

Всички вреди, които са пряка е непосредствена последица от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ подлежат на обезщетяване. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. В този смисъл неоснователно е оплакването на касатора за липсата на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и приетите за настъпили от въззивния съд вреди, които са типични.

Тъй като нарушението на материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция.

Ищцата, която е чужд гражданин и не владее български език, е била обвинена в извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 242, ал. 2, пр. 1 НК. Към момента на повдигане на обвинението същата е била на 33 год., а към момента на прекратяване на наказателното производство – на 34 години; същата не е била криминално проявена. Наказателното производство е продължило 16 месеца и 13 дни. Ищцата е била задържана на 01.02.2015 год. за срок от 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 НК, като впоследствие са й били наложени мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 8 месеца и 17 дни /от 03.02.2015 год. до 20.10.2015 год./, който срок надхвърля максималния предвидения такъв в чл. 63, ал. 4 НПК – 8 месеца, както и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Р. Б. за периода от 26.10.2015 год. до 26.07.2016 год. Поддържаното незаконно обвинение е оказало негативно отражение върху ищцата, изразяващо се в притеснение, страх, тревожност, стрес, накърнено достойнство, намалена социална активност, промяна в психо-емоционалното й състояние и негативни изживявания, които са били особено интензивни по време на задържането й в непозната държава и престоя в следствения арест, като тежестта и продължителността на мярката „задържане под стража“ е ограничила правото на свободно придвижване на ищцата и неминуемо се е отразила в личен план за периода на задържането. Тези обстоятелства и тяхното конкретно проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника обезщетение.

От друга страна, наказателното производство е приключило в разумен срок. Ищцата е взела лично участие при извършване на процесуални действия само в досъдебното производство – три пъти е била привличана в качественото на обвиняем. През времетраенето на наказателното производство, в т. ч. по време на престоя си в следствения арест, ищцата е можела да поддържа контакт с близките си по телефона. Не се установяват вреди от наложената на ищцата забрана за напускане на страната – липсват данни през този период тя да е имала необходимост да пътува в чужбина. Няма доказателства за семейния и професионален статус на ищцата, както и такива, че е била препятствана по-нататъшната й личностна, обществена и професионална реализация. Повдигнатото срещу нея обвинение не е било публично оповестено от страна на прокуратурата и разследващите органи, като неговото негативно отражение върху доброто име на ищцата в обществото и върху социалните й контакти не е по-голямо от обичайното в подобни случаи и не е с траен характер. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото, респективно – техният значителен превес над изложените по-горе, обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд.

Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на разпореждането за прекратяване на наказателното производство /съгласно официалните данни на НСИ, през 2016 год. средния общ годишен доход за едно лице възлиза на 5 167 лв.; минималната месечна работна заплата през 2016 год. е в размер на 420 лв., а средната брутна месечна заплата за страната през 2016 год. възлиза на 990 лв./, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което се репарира процесните неимуществени вреди, търпени от ищцата и същевременно не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, възлиза на сумата от 10 000 лв. При определянето на този размер съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на Прокуратурата на Р. Б. да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Ориентир за размера на обезщетението е и съдебната практика по аналогични случаи, с цялата условност на конкретиката по всеки казус, включително инфлационните процеси в страната към релевантните дати, съобразно която присъжданите обезщетения варират между 8 000 лв. и 20 000 лв. – Решение № 260020 от 16.02.2021 год., постановено по в. гр. дело № 627/2020 год. по описа на АС – Пловдив, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 60723 от 20.10.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1764/2021 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 164 от 22.10.2019 год., постановено по в. гр. дело № 316/2019 год. по описа на АС – Пловдив, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 483 от 28.05.2020 год. на ВКС по гр. дело № 45/2020 год., III г. о., ГК, Решение № 95 от 21.01.2022 год., постановено по в. гр. дело № 1208/2021 год. по описа на САС, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 50864 от 24.11.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2185/2022 год., ІІІ г. о., ГК, както и цитираното от въззивния съд решение на ВКС.

Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата от 10 000 лв. до размера от 15 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.06.2016 год., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Предвид промяната на крайния резултат по делото въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски за въззивното производство за разликата над 22.80 лв. Обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата му обжалвана част, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2016 год. до окончателното й изплащане.

По отношение на разноските:

Ищцата претендира направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 850 лв., което видно от представения договор за правна защита и съдействие – с характер на разписка, е заплатила в брой. Касаторът /ответникът/ е релевирал своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. В тази връзка следва да бъде съобразено решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. Предвид сравнително ниската фактическа и правна сложност на производството пред касационната инстанция и обемът на извършената от адвоката работа /не е бил подаван отговор на касационната жалба/, съдът определя възнаграждение в размер на 1 200 лв., като съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ ответникът дължи на ищцата разноски съразмерно с уважената част от иска за обезщетение за неимуществени вреди /10 000 лв./, а именно сумата от 800 лв.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 35 от 09.01.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2994/2022 год. по описа на САС, в частта му, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Е. П. Б. А. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 10 000 лв. до сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.06.2016 год. до окончателното плащане, както и в частта му, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Е. П. Б. А. разноски за въззивното производство за разликата над 22.80 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. П. Б. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 13.06.2016 год. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 35 от 09.01.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2994/2022 год. по описа на САС, в останалата обжалвана част, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Е. П. Б. А. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.06.2016 год. до окончателното плащане, както и разноски във въззивното производство в размер на 22.80 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Е. П. Б. А. направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 800 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/