Производството е по чл. 208 и сл. от АПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя Г.Х срещу решение № 291 от 10.07.2019 г. по адм. д. № 679/2018 г. на Административен съд – Добрич. С доводи за незаконосъобразност на решението се претендира неговата отмяна и произнасяне по същество с отмяна на процесната заповед, ведно със законните последици.

Ответникът – кмет на [община], чрез юрк.. М, излага доводи за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила на решението като законосъобразно и съобразено с изяснената фактическа обстановка по делото. Претендира разноски – юрк. в.ие.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за законосъобразност на обжалваното решение и неоснователност на касационните оплаквания и предлага да се потвърди решението.

Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна и е процесуално допустима, а след като провери правилността на обжалваното решение, намира същата за неоснователна.

С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на настоящия касатор срещу заповед № 1073/12.10.2018 г. на кмета на [община], издадена от зам.-кмет в условията на заместване, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Пет броя двуетажни жилищни сгради тип „А“ и тип „Б“, намиращи се в [населено място], ПИ 53120.16.10, неурегулиран имот“, изградени в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, без да са предвидени в ПУП и без одобрени проекти и издадено разрешение за строеж. Прието е, че заповедта е издадена от компетентния орган, след изготвен надлежно Констативен акт № 1/08.03.2018 г., за безспорно установен незаконен строеж по смисъла на т. 1 и т. 2, ал. 2, чл. 225 ЗУТ, който не попада в режим на търпимост по §16 и §127 от ДПР на ЗУТ с оглед годината на извършване /след 2007 г./ и заключението на съдебно-техническата експертиза. Решението е мотивирано с наличието на строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ПЗР на ЗУТ, като всяка една от петте сгради поотделно е пета категория, с описаните параметри на всяка една от сградите по констативният акт и потвърдени от приетата по делото съдебно-техническа експертиза, изградени в несъответствие с предвижданията на ПУП, поради липсата на изработен и одобрен такъв, както и без наличие на строителни книжа, които сгради не са търпими.

Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано.

Констатациите на извършилите проверката технически органи, залегнали в Констативен акт № 1/08.03.2018г. не са оборени в съдебното производство, а липсата на изискуемите строителни книжа не се оспорва от жалбоподателите както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство. Безспорно е установено по делото обстоятелството, че се касае за незаконен строеж, съставляващ „Пет броя двуетажни жилищни сгради тип „А“ и тип „Б“, намиращи се в [населено място], ПИ 53120.16.10, неурегулиран имот“, които освен, че са изградени без строителни книжа, са построени върху земеделска земя като вещото лице в заключението си е посочило, че сградите имат по два надземни етажа с площ от 81 кв. м. и полуподземни с площ от 71, 71 кв. м. като сгради 1, 2, 3 и 4 имат полуподземен етаж със самостоятелен вход на кота терен, а сграда 5 няма полуподземен етаж, но има гараж, пристроен към югоизточния ъгъл. Безспорно е установено по делото обстоятелството, че се касае за незаконен строеж, изграден в периода 2007-2010 г. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на нормите на § 16 от ПР на ЗУТ така и на § 127, ал. 1 ПР на ЗУТ. Процесният незаконен строеж не може да се ползва от режима на търпимост по § 16, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ с оглед посочения времеви период. Неоснователно е позоваването на изискванията по §127, ал. 1 от ПР на ЗУТ /ДВ, бр. 82/2012г./, тъй като тази норма не игнорира изискванията на §16 от ПР на ЗУТ, а обхваща само тези незаконни строежи, които не се обхващат от ал. 1, 2 и 3 на §16 от ПР на ЗУТ. Това е така, тъй като нормата на §16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ /ДВ,бр. 82/2012г/, т. е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода - по ал. 1, ал. 2 и ал. 3 на §16 от ПР на ЗУТ. В конкретния случай, представените пред настоящата инстанция писмени доказателства не оборват фактическите установявания в първоинстанционното производство. Безспорно е, че незаконния строеж е изграден в период извън приложното поле на §127, ал. 1 ЗУТ. Също така следва да се вземе предвид предназначението на земята – земеделска, с начин на трайно ползване – овощна градина, като съгласно чл. 2, т. 1 от Наредба № 2 за застрояване в земеделски земи отм. с § 2 от преходните и заключителни разпоредби на Наредба № 19/25.10.2012 г./ не се изисква промяна на предназначението на земеделските земи и се разрешава застрояване, с оглед тяхното ползване на едноетажни постройки със застроена площ от 35 кв. м. за съхранение на селскостопанска продукция и инвентар, в това число и помещение за обитаване, които нямат траен статут и не се заплащат при отчуждаване. Процесните незаконни строежи са с площ от 81 кв. м., с полуподземен и два надземни етажа, поради което се явяват нетърпими. Следователно процесния незаконен строеж не може да се ползва от режима на търпимост по ЗУТ и на това основание.

С оглед на това изводът на административният съд за наличие на безспорно установен незаконен строеж по смисъла на чл. 225а, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 1 и 2 ЗУТ, подлежащ на премахване по реда на чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ е правилен и съответен на изяснената по делото фактическа обстановка.

Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а касационната жалба - оставена без уважение, като неоснователна.

С оглед своевременно заявената претенция от ответника за разноски и изхода на делото, на основание чл. 143, ал. 4 АПК, касаторът дължи разноски за настоящата инстанция, съставляващи юрк. в.ие, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК /ДВ, бр. 8/24.01.2017 г./ във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 291 от 10.07.2019 г. по адм. д. № 679/2018 г. на Административен съд – Добрич.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплатят на [община] сумата от 100 лв. /сто лева/, разноски. Решението е окончателно.