Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1198/14.02.2017 година, подадена от П., срещу решение № 5/13.01.2017 година на Апелативен съд П., ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 634/2016 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд П. е потвърдил първоинстанционното решение № 371/21.07.2016 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 1/2016 година, с което П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Ж. Р. Ч. и на З. Р. Ч. сумите от по 30 000.00 лева, на всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени от тях, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в реална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, алт. 2 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 216, ал. 5 във връзка с ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които са оправдани с влязла в сила присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година на Окръжен съд Бургас, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 17.12.2015 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважените размери от по 30 000.00 лева до пълните предявени такива от по 150 000.00 лева исковете са отхвърлени като неоснователни.

В касационната жалба на П. е посочено, че решението на Апелативен съд П., в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Ж. Р. Ч. и на З. Р. Ч. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

Ответниците по тази касационна жалба Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. са подали отговор на същата съответно с вх. № 1518/23.02.2017 година и с вх. № 1518/23.02.2017 година, с които са изразили становище, че жалбата е неоснователна и са поискали да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.

П. е била уведомена за обжалваното решение на 17.01.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 1198/14.02.2017. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 203/12.03.2017 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на по отношение на въпроса за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. По този въпрос трябва да се посочи, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд П. е приел, че в исковата молба се твърдяло, че против Ж. Р. Ч. е водено наказателно производство в рамките, на което е повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в идеална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, алт. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 216, ал. 5 във връзка с ал. 1, пр. 2, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които същият е оправдан с присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година по описа на Окръжен съд Бургас, която е влязла в сила на 17.12.2015 година, като тези обстоятелства не били спорни по делото, а наказателното производство било продължило около четири години и един месец. При тази фактическа обстановка и при съобразяване с т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК, можел да бъде направен недвусмислен извод, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Д. и П. следвало да бъде осъдена да заплати обезщетение. Спорен бил размерът на това обезщетение. Нямало спор, че Ж. Р. Ч. е бил адвокат както по време на наказателното производство, така и към момента на постановяване на въззивното решение. От събраните по делото свидетелски показания се установявало, че той бил известна личност в гр. Д. и в околността, като поведението му рязко се било променило след като информацията за воденото наказателно производство е била разпространена в медиите. Затворил се, не общувал с близки и познати. Хората започнали да странят от него в личен и професионален аспект, загубил доверието на клиентите. Чувствал се виновен за състоянието на родители си, включително за смъртта на баща му, за състоянието на жената, с която живее. Съгласно заключението на изслушаната по делото медицинската експертиза Ж. Р. Ч. страдал от есенциална хипертония, която била регистрирана за първи път на 25.11.2014 година Не можело обаче да бъде даден категоричен и еднозначен отговор за наличието на пряка причинно-следствена връзка между стреса, причинен от воденото наказателно производство и възникването на това заболяване. Затова не можело да бъде направен извод, че е налице пълно и главно доказване на твърдението за причинено заболяване в резултат на воденото наказателно производство. Нямало спор, че Ж. Р. Ч. е бил общински съветник за периода от 2011 година до 2015 година и че е бил кандидат за общински съветник през 2015 година. Съобразно така установената фактическа обстановка (продължителност на наказателно производство, огласяване информация за същото в медиите, личните и семейни притеснения, професионалните неудачи, загуба на обществено доверие, с оглед публичността на личността на Ж. Р. Ч.) и при приложението на чл. 162 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, съставът на Апелативен съд П. е намерил, че сумата от общо 30 000.00.00 лева е най-адекватния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и тази сума следва да бъде присъдена, а претенцията до пълния предявен размер от 150 000.00.00 лева следвало да бъде отхвърлена като неоснователна.

Наред с горното е прието, че в исковата молба се твърдяло, че против З. Р. Ч. е водено наказателно производство в рамките, на което е повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в идеална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, алт. 2, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 216, ал. 5, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които същият е оправдан с присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година по описа на Окръжен съд Бургас, която е влязла в сила на 17.12.2015 година, като тези обстоятелства не били спорни по делото, а наказателното производство било продължило около четири години и един месец. При тази фактическа обстановка и при съобразяване с т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК, можел да бъде направен недвусмислен извод, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Д. и П. следвало да бъде осъдена да заплати обезщетение. Спорен бил размерът на това обезщетение. Нямало спор, че З. Р. Ч. е бил адвокат както по време на наказателното производство, така и към момента на постановяване на въззивното решение. От събраните по делото свидетелски показания се установявало, че той бил известна личност в гр. Д. и в околността, като поведението му рязко се било променило след като информацията за воденото наказателно производство е била разпространена в медиите. Затворил се, не общувал с близки и познати. Хората започнали да странят от него в личен и професионален аспект, загубил доверието на клиентите. Чувствал се виновен за състоянието на родители си, включително за смъртта на баща му, за състоянието на жената, с която живее, както и за детето му, което се срамувало да ходи на училище и имало нужда от специализирана помощ. Съгласно заключението на изслушаната по делото медицинската експертиза З. Р. Ч. страдал от есенциална хипертония, която била регистрирана за първи път на 28.09.2012 година Не можело обаче да бъде даден категоричен и еднозначен отговор за наличието на пряка причинно-следствена връзка между стреса, причинен от воденото наказателно производство и възникването на това заболяване. Затова не можело да бъде направен извод, че е налице пълно и главно доказване на твърдението за причинено заболяване в резултат на воденото наказателно производство. Нямало спор, че Ж. Р. Ч. е бил общински съветник за периода от 2011 година до 2015 година и че е бил кандидат за общински съветник през 2015 година. Съобразно така установената фактическа обстановка (продължителност на наказателно производство, огласяване информация за същото в медиите, личните и семейни притеснения, професионалните неудачи, загуба на обществено доверие, с оглед публичността на личността на З. Р. Ч.) и при приложението на чл. 162 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, съставът на Апелативен съд П. е намерил, че сумата от общо 30 000.00.00 лева е най-адекватния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и тази сума следва да бъде присъдена, а претенцията до пълния предявен размер от 150 000.00.00 лева следвало да бъде отхвърлена като неоснователна.

По делото е установено, че наказателното производство срещу З. Р. Ч. и Ж. Р. Ч. е било образувано на 22.11.2011 година по реда на чл. 212, ал. 2 от НПК от разследващ полицай при РУП-А., с протокол за оглед на местопроизшествие, като първо действие по разследването, срещу неизвестен извършител, за това, че на посочената дата около 12.00 часа, в землището на [населено място], [община], в местността „М.”, без съответно разрешение, търсил археологически обекти, като за това е ползвал МПС (багер)-престъпление по чл. 277а, ал. 3, във връзка с ал. 1 от НК. На същата дата Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. били задържани за двадесет и четири часа от органите на полицията, във връзка с образуваното наказателно производство, като за това е уведомен прокурор при Окръжна прокуратура Б.. С постановление от 01.12.2011 година прокурор при Окръжна прокуратура Б. иззел досъдебното производство от РУП-А. и го е възложил на разследващ орган при ОДМВР-Б. като е образувано досъдебно производство № 530/2011 година по описа на ОДМВР-Б.. С постановление от 31.08.2012 година Главният прокурор на Р. Б. променил района, където се извършва разследването, като на основание чл. 195, ал. 4 от НПК е определил Софийска градска прокуратура за компетентна за това. С постановление от 02.08.2013 година на прокурор при Софийска апелативна прокуратура наказателното производство е предадено на следовател при СО на Софийска градска прокуратура. С постановления от 13.06.2012 година Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. са привлечени като обвиняеми в ДП№530/2011год. по описа на ОДМВР-Б. за извършване на престъпления по чл. 277а, ал. 3, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 216, ал. 5, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК.На 03.02.2015 година е внесен в Окръжен съд Бургас обвинителния акт на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч., с повдигнати срещу тях обвинения за извършени престъпления по чл. 277а, ал. 3, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 216, ал. 5, във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК В досъдебното производство и на двамата е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на по 1000.00 лева, на всеки един от тях. С присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година по описа на Окръжен съд Бургас, която е влязла в сила на 17.12.2015 година двамата са били признати за невиновни и са оправдани по повдигнатите им обвинения.

С оглед на горното са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П. за претърпените от Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:

1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и

2) наказателното производство да е приключило с оправдано по повдигнатото му обвинение.

Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлата в сила оправдателна присъда. Именно с нея се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от закона. Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на неговите действия.

Законът предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч., извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В решение № 480/23.04.2 013 година, постановено по гр. д. № 85/2 012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2 013 година, постановено по гр. д. № 1 107/2 012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2 013 година, постановено по гр. д. № 1 568/2 011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и посочените по-горе други две решения на ВКС.

По делото не се спори, че Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. са практикуващи адвокати. Същевременно от показанията на разпитаните по делото свидетели Л. С. С., Р. С. А. и Е. З. Л. се установява, че повдигането на обвинението и образуването на наказателното производство срещу Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. е било широко отразено в местните вестници, радия и телевизии, а също така е намерило и широко отражение в обществото. Това се е дължало на обстоятелството, че освен адвокати, те са били обществено ангажирани личности, като към този момент са били общински съветници. Повдигнатото обвинение предизвикало голяма промяна в начина на живот на Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч.. Те се затворили в себе си, не искали да излизат в обществото и да се срещат с хора. Във връзка с повдигнатото обвинение Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. започнали да имат и семейни проблеми, като детето на последния не искало да ходи на училище, тъй като го подигравали и се наложило да бъде потърсена специализирана помощ. Било е предлагано да се иска изключването им от адвокатската колегия, в която са членували. Според преценката на свидетелите повдигнатото обвинение се е отразило на професионалната дейност на Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч., като бил намалял броя на клиентите им. Същевременно двамата са били кандидати за народни представители през 2013 година и за общински съветници през 2015 година. Горепосочените негативни преживявания по съществото си представляват неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. При това техният ефект е бил засилен предвид на широкото отразяване на случая в местните вестници, радия и телевизии, както и предвид на това, че Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. са били обществени личности и са участвали в политическия живот. Освен това следва да бъде отчетено и че повдигнато срещу всеки от двамата обвинение е за извършването на две умишлени престъпления всяко, от които е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наред с това обаче следва да бъде отчетен и фактът, че наказателното производство е приключило за срок от четири години, като при това не са налице достатъчно данни, от които да бъде направен извод, че това производство се е отразило значително негативно върху професионалната дейност на Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч.. При това същите са продължили да се занимават с обществена дейност и по време на наказателното производство, при което освен двадесет и четири часовото им задържане по отношение на тях не са вземани други ограничителни мерки освен наложена им мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на по 1000.00 лева Същевременно от заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р Т. С. Д. се установява, че Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. страдат от есенциална (първична) хипертония, която е била регистрирана след 2011 година, а именно на 25.11.2014 година за първия и на 28.09.2012 година за втория, но не може да бъде даден категоричен отговор за съществуването на причинна връзка между заболяването и воденото срещу двамата наказателно производство. С оглед на това настоящия съд0ебен състав намира, че сумата от по 15 000.00 лева справедливо ще обезщети всеки един от тях за претърпените вследствие на наказателното производство неимуществени вреди.

Изложеното налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която предявените от Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. срещу П. искове по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е уважен за сумите от по 15 000.00 лева (разликата между присъдените обезщетения от по 30 000.00 лева и действително дължащите се такова от по 15 000.00 лева) всеки от тях като се постанови друго, с което исковете в тази им част бъдат отхвърлени.

В останалата му обжалвана част решението на Апелативен съд П. трябва да бъде трябва да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 5/13.01.2017 година на Апелативен съд П., ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 634/2016 година в частта му, с която са уважени предявените от Ж. Р. Ч. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и З. Р. Ч. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] срещу П. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за сумите от по 15 000.00 лева (разликата между присъдените обезщетения от по 30 000.00 лева и действително дължащите се такова от по 15 000.00 лева) представляващи обезщетение за претърпени от тях, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в реална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20а от НК и по чл. 216, ал. 5 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които са оправдани с влязла в сила присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година на Окръжен съд Бургас неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 17.12.2015 година до окончателното заплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Ж. Р. Ч. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и З. Р. Ч. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] срещу П. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за сумите от по 15 000.00 лева (разликата между присъдените обезщетения от по 30 000.00 лева и действително дължащите се такова от по 15 000.00 лева) представляващи обезщетение за претърпени от тях, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в реална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20а от НК и по чл. 216, ал. 5 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които са оправдани с влязла в сила присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година на Окръжен съд Бургас неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 17.12.2015 година до окончателното заплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5/13.01.2017 година на Апелативен съд П., ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 634/2016 година в останалата му обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.