Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно - процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 54е от Кодекса за социално осигуряване./КСО/.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Т. М. от гр.Ст.Загора, против решение № 127 от 19.05.2017г., постановено по адм. д. № 86/2016г. по описа на Административен съд – С. З, с което е отхвърлена жалбата му подадена против Решение №1040-23-12/19.02.2016г., на Директора на ТП НОИ-Ст.Загора, с което е потвърдено изцяло Разпореждане №231-00-1655-2/20.01.2016г., на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП НОИ-Ст.Загора с което е разпоредено възстановяване на полученото на основание чл. 54е КСО парично обезщетение за безработица за периода от 01.07.2004г-31.12.2004г., в размер на 840 лева от А. М..

В касационната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на постановеното съдебно решение и за неправилно прилагане на разпоредбите на чл. 115 ал. 1 от КСО, по-точно за неправилно определяне на релевантния момент за определяне на началната дата от която започва да тече давностния срок по чл. 115 ал. 1 КСО.

Жалбоподателят твърди, че момент за определяне на началната дата от която започва да тече давностния срок по чл. 115 ал. 1 КСО са датите на изършените плащания на паричното обзещететение за безработица за периода от 01.07.2004г., до 31.12.2004г. Счита, че давностния срок е изтекъл и и съответно вземането на ТП НОИ-Ст.Загора е погасено по давност. Жалбоподателят твърди, че в годините от 2004г-2016г е имало редица промени в разпоредбата относно давността. В периода 2004-2005г., е действала разпоредбата на чл. 115 в която е липсвало изрично посочване от кой момент започва да тече 5 годишния давностен срок, поради което счита, че трябва да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 114 от ЗЗД, където е уреден институтът на давността и където е предвидено, че давността започва да тече от деня в който вземането е станало изискуемо. Жалбоподателят счита, че вземането на НОИ - задължението му към НОИ в размер на 840 лева е станало изискуемо от деня следващ получаването на обезщетението за безработица. Жалбоподателят сочи и съответната съдебна практика: Решение №30/25.03.2010г., постановено по адм. д.35/2010г., на АС-Търговище; решение№604/28.10.2013г., постановено по адм. д.888/2013г., на АС-Плевен; Решение№18/08.02.2016г., постановено от АС-Хасково, по адм. д.519/2015г. Иска отмяна на първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно, както и присъждане на направените разноски и за двете инстанции в размер на 15 лева.

О. Т поделение на Националния осигурителен институт-Ст.Загора, не взема становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване.

Върховният административен съд, прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди правилността на обжалваното решение и намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви по предмета на спора и е обсъдил задълбочено всички писмени доказателства.

Предмет на оспорване в производството пред Административен съд – Ст.Загора е Решение №1040-23-12/19.02.2016г., на Директора на ТП НОИ-Ст.Загора, с което е потвърдено изцяло Разпореждане №231-00-1655-2/20.01.2016г., на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП НОИ-Ст.Загора с което е разпоредено възстановяване на полученото на основание чл. 54е КСО парично обезщетение за безработица за периода от 01.07.2004г-31.12.2004г., в размер на 840 лева от А. М..

Решението на Административен съд – Ст.Загора, с което оспорените административни актове са приети за правилни и законосъобразни и е отхвърлено оспорването на А. М., като краен извод е правилно.

Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка и страните не са спорят относно фактите по делото. Безспорно установено е, че с влязло в сила съдебно решение № 6912 от 10.06.2015г., постановено по адм. д. № 4322/ 2015г. по описа на ВАС е оставено в сила решение № 66/ 21.07.2005г. по адм. дело № С-62/ 2004г. по описа на ВАС, с което решение заповедтта за освобождаване на А. М. от служба като държавен служител в МВР е отменена, като незаконосъобразна-

С писмо № УРИ 349000-20063 от 30.12.2015г. на Директора на ОД на МВР отм. а Загора, в изпълнение на чл. 54е, ал. 2 от КСО, ТП на НОИ-Ст. Загора е уведомено за постановеното съдебно решение, като е приложена и справка за изплатеното на А. М. парично обезщетение по чл. 237 от ЗМВР.

От посочената справка е видно, че на основание чл. 237 от ЗМВР и влязло в сила съдебно решение №6912/10.06.2015г, с което е отменена заповедтта за прекратяване на служебното правоотношение, на А. М. е определено обезщетение по чл. 237 от ЗМВР - шест брутни месечни заплати за времето през което е станал без работа, но за не повече от 6 месеца - общо в размер на 3691.71 лева. Тази сума е начислена във ведомостта за заплати за м. ноември 2015г. Изплащането и съответно получаването на това обезщетение не се оспорва от страните.

Безспорно е, че в конкретния случай на А. М. е изплатено и обезщетение за безработица за периода от 30.06.2004г. до 28.02.2005г

Безспорно установено е, че с Разпореждане №231-00-1655-2/20.01.2016г. на Ръководителя на осигуряване за безработица при ТП НОИ-Ст.Загора на основание чл. 54е ал. 4, вр. чл. 54е ал. 1 от КСО и поради възстановяване на работа с влязло в сила съдебно решение №66/21.07.2005г. на ВАС и Решение №6912/10.06.2015г, също на ВАС с което е отменена заповедтта за прекратяване на служебното му правоотношение, на А. М. е изплатено обезщетение по чл. 237 ал. 1 от ЗМВР, поради което му е разпоредено да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 01.07.2004г.-31.12.2004г, в размер на 840 лева.

Именно това Разпореждане №231-00-1655-2/20.01.2016г. на Ръководителя на осигуряване за безработица при ТП НОИ-Ст.Загора, с което е разпоредено възстановяване на добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 01.07.2004г.-31.12.2004г, в размер на 840 лева. е обжалвано и по повод на това обжалване е постановено атакуваното пред Административен съд-Ст.З. Р №1040-23-12-/19.02.2016г. на директора на ТП НОИ-Ст.Загора с което е потвърдено разпореждането на Ръководителя на осигуряване за безработица при ТП НОИ-Ст.Загора.

Първоинстанционният съд е посочил изрично законовите разпоредби при които се изплаща обезщетение за оставане без работа/ чл. 225 ал. 1 от Кодекса на труда; чл. 104 ал. 1 т ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ); чл. 172 ал. 1 от Закон за отбраната и въоръжените сили в НРБ и чл. 237 ал. 1 от ЗМВР; чл. 110 от Закон за Държавна агенция в „Разузнаване”; чл. 123 от Закон за Националната служба за охрана и чл. 226 от ЗСВ (ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ)/. Позовал се е и на разпоредбата на чл. 54е от КСО, съгласно която изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата чието уволнение е отменено за периода на полученото обезщетение за оставане без работа в случаите посочени по-горе.

За възникване на задължението за възстановяване на изплатеното обезщетение за безработица в хипотезата на чл. 54е, ал. 1 от КСО, законът изисква кумулативното наличие на трите предпоставки, с единствената цел да не се допуска едновременно получаване на две обезщетения:

-изплатено обезщетение за безработица от фондовете на ДОО по чл. 54а КСО; -уволнението да е отменено като незаконно и

- перидът на полученото обезщетение за оставане без работа да съвпада изцялол или частично с периода на изплащане на паричното обезщетение за безработица.

Правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че са налице кумулативните предпоставки на чл. 54е от КСО.

За жалбоподателя А. М. е възникнало задължението за възстановяване на изплатените му и получен парични обезщетения за безработица, към датата на изплащане на обезщетението за оставане без работа по чл. 237 ал. 1 от ЗМВР.

Неоснователно е оспорването на жалбоподателя А. М., както пред първоинстанционният съд, така и пред касационната инстанция за недължимост на паричното обезщетение за безработица в размер на 840 лева, като погасено по давност, съгласно чл. 115 от КСО.

Съгласно разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от КСО вземанията на Националният осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихви върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят. С изтичане на десет годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания, независимо от прекъсването на давността. В конкретния случай, релевантният момент за определяне на началната дата от която започва да тече давностния срок по чл. 115 от КСО е момента на изплащане на обезщетението по чл. 237 ал. 1 от ЗМВР. Получаването на обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение е последният елемент от фактическия състав по чл. 54е, ал. 1 за възникване на задължението възстановяване на полученото парично обезщетение за безработица през същия период. В този смисъл е и трайната практика на административните съдилища.

Оспорените административни актове, с които е указано възстановяване на парично обезщетение за безработица, по 54е ал. 1 от КСО", са правилни и законосъобразни и като ги е оставил в сила, Административен съд – Ст.Загора е постановил правилно решение.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 127 от 19.05.2017 г. по адм. д. № 86 по описа за 2016 г. на Административен съд – Ст.Загора.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.