Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Н.В, [населено място], [адрес] срещу Решение №7634 от 05.12.2019 г. на Административен съд, София град, по административно дело №5065/2019 г.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-жа Върбанова срещу принудителна административна мярка „принудително преместване на пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач“, приложена на 18.04.2019 г. по отношение на лек автомобил, марка „Ауди“, регистрационен [рег. номер на МПС] . І. Становища на страните.
1. Касационният жалбоподател – Н.В, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.
Съдът неправилно е приел за нарушен чл. 98, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 183, ал. 2, т. 1 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП). Сочи, че в хода на съдебното производство е представил определение на Върховния административен съд, с което фиш №0000096232 е отменен и е разпоредено издаването на акт за установяване на административно нарушение, който също е представен на съда, но съдът не го е приел. Сочи, че в акта за установяване на административно нарушение е посочен за нарушен чл. 94, ал. 3 и чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Това счита за пряко нарушение на административнопроизводствените правила.
Съдът не е отчел, че не му е връчена мотивирана заповед за принудителната административна мярка, както изисква чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Неправилно е приел, че устно приложената мярка е законосъобразна.
Неправилно счита и разделянето от съда на две съдебни производства, тъй като в случая няма издадена заповед за принудителна административна мярка.
Сочи, че жалбата му е и в името на всички граждани, по отношение на които „Център за градска мобилност“ ЕАД прилага принудителни мерки.
За нарушени счита и член 9, параграф 2 и член 11, параграф 2 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), тъй като намесата на държавата в упражняването на защитено право и ограничения са позволени, ако са предвидени в закон или са в съответствие със закона. Излага разбирането си за практиката на Съда по правата на човека относно понятието „закон“ и за задълженията на държавата. Моли съда да отмени обжалваното решение.
2. Ответникът по касационната жалба – инспектор контрол по паркиране в „Център за градска мобилност“ ЕАД, счита същата за неоснователна.
Съдът правилно е установил фактите по делото и въз основа на тях е направил обосновани и правилни правни изводи относно компетентността на органа, формата на акта и осъщественото нарушение. Счита соченият фиш за неотносим към предмета на делото, а разделянето на делото – законосъобразно, тъй като се оспорва и фиш за налагане на глоба.
Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. М.Г, Софийска адвокатска колегия.
3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по делото:
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:
1. На 18.04.2019 г., около 14, 00 часа, лек автомобил марка „Ауди“ регистрационен [рег. номер на МПС], е бил паркиран на ул. „Боговец“ бл. 45, на тротоара.
2. На 18.04.2019 г. в 14, 05 инспектор контрол по паркиране в „Център за градска мобилност“ ЕАД разпорежда прилагането на принудителна административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на собственика или на упълномощения от него водач“ по отношение на лек автомобил марка „Ауди“, регистрационен [рег. номер на МПС], Прилагането на мярката е отразено в констативен протокол, в който е посочен чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Съставена е и нарочна скица, с посочване разположението на автомобила, като са изготвени и шест броя снимки.
3. На 18.04.2019 г. на г-жа Върбанова за нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП на основание чл. 186 във вр. с чл. 183, ал. 2, т. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер на 20, 00 лв. с фиш №0000096232.
4. На 25.04.2019 г. г-жа Върбанова сезира съда с жалба срещу: 1.) принудителна административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на собственика или на упълномощения от него водач“ приложена на 18.04.2019 г. по отношение на лек автомобил марка „Ауди“ регистрационен [рег. номер на МПС] и 2.) срещу фиш №0000096232 от 18.04.2019 г.
5. На 31.05.2019 г., с Определение №4110 по административно дело 5065/2019 г., съдът разделя съдебното производство по оспорване на принудителната административна мярка от това по оспорване на фиш №0000096232, като оставя за разглеждане жалбата срещу принудителната мярка.
6. По жалбата на г-жа Върбанова срещу фиш №0000096232 е образувано административно дело №6186/2019 г. на Административен съд, София град.
7. На 30.07.2019 г., с Определение №5738, Административен съд, София град, оставя без разглеждане жалбата на г-жа Върбанова срещу фиш №0000096232 и прекратява съдебното производство.
8. На 15.10.2019 г., с Определение №13723, постановено по административно дело №11588/2019 г., Върховният административен съд оставя в сила Определение №5738.
9. В хода на съдебното производство ответникът представя:
а) Заповед №СОА18-РД-95-484 от 14.08.2018 на кмета на Столична община за одобряване на ред и условия за принудително преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства;
б) Решение №73 от 17.12.2015 г. на Столичния общински съвет за определяне на цена за принудително преместване на пътно превозно средство;
в) шест броя снимки;
г) констативен протокол за принудително преместване от 18.04.2019 г.;
д) протокол на екипите за принудително преместване на моторни превозни средства от 18.04.2019 г.;
е) Заповед №РД-09-486 от 26.11.2018 г. на изпълнителния директор на „Център за градска мобилност“ ЕАД за определяне на длъжностните лица от дружеството, компетентни да разпореждат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП, като под №2 фигурира издалият оспорената мярка инспектор;
ж) трудов договор №РД-12-1П-90 от 15.10.2018 г. за инспектора, разпоредил процесната принудителна мярка;
з) длъжностна характеристика на инспектора, разпоредил процесната мярка;
и) Инструкция за работа на лицата на длъжност инспектор контрол паркиране, утвърдена от изпълнителния директор на „Център за градска мобилност“ ЕАД;
10. В хода на съдебното производство съдът разпитва свидетелите И.Р и Г.Г, работещи в „Център за градска мобилност“.
ІV. Първоинстанционното съдебно решение:
Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената принудителна административна мярка е издадена от компетентен орган и в устна форма.
Приема за доказано нарушението на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП – забрана на паркирането и престоят на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал. Това нарушение приема за основание за прилагането на принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП. С мотив, че разпоредбата съдържа две хипотези, а органът не е посочил коя от тях прилага, съдът разглежда и двете.
Приема, че от доказателствата по делото се установява безспорно паркирането на моторното превозно средство изцяло върху тротоара, като мястото не е обозначено като такова за паркиране и липсва знак, предупреждаващ за принудително преместване на пътни превозни средства. С оглед на това приема, че е налице хипотезата на неправилно паркиране, което прави невъзможно преминаването на другите участници в движението.
Въз основа на горното формира извод за законосъобразност на оспорената принудителна мярка и отхвърля жалбата.
Изводът на съда е правилен.
V. По съществото на спора:
Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.
Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон.
1. По порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила:
Доводите на касатора, относими към порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила, са за неправилно разделяне на съдебното производство и за неприемане на Акт за установяване на административно нарушение №000101 от 04.11.2019 г.
За извършването на административно нарушение по Закон за движение по пътищата, и в частно това, визирано в чл. 171, т. 5, б. б), законодателят е предвидил както прилагането на принудителна административна мярка, така и налагането на административно наказание. Принудителната административна мярка и административното наказание са две различни форми на държавна административна принуда, които се прилагат при различни законови предпоставки, по различен ред и имат различни цели. Принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП има за цел да преустанови извършването на административно нарушение и по този начин да премахне неговите вредни последици – в случая невъзможността пешеходци да ползват тротоарното пространство, определено за движение от тях от закона – чл. 108, ал. 1 ЗДвП, и опасността, създадена за тях. Административното наказание има за цел да санкционира неправомерното поведение на водача като му наложи административно наказание.
Гарантираното по отношение и на двете форми на държавна принуда право на съдебна защита се осъществява по различен ред. Защита срещу наложеното административно наказание е по реда на ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ), като при издаден фиш за административно нарушение, което е установено в момента на извършването, който е оспорен, се съставя акт за установяване на административно нарушение – чл. 186, ал. 1 и 2 ЗДвП. Този акт поставя началото на административнонаказателното производство по смисъла на чл. 36, ал. 1 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН), което завършва с издаването на наказателно постановление – чл. 53, ал. 1 ЗАНН. Именно наказателното постановление подлежи на обжалване, но пред районния съд и по реда на ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) – чл. 59, ал. 1.
Принудителната административна мярка се прилага чрез издаването на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и защитата срещу него е по реда на чл. 145 и сл. АПК.
Видно от горното съдебната защита срещу двата акта – принудителната мярка и фиша, с който се налага административно наказание „глоба“, касаторът може да осъществи по различен процесуален ред и пред различен съд – пред районния съд за наказанието, и пред административния съд – за принудителната мярка.
Именно поради различния процесуален ред за защита и различния компетентен съд първоинстанционният съд е разделил съдебното производство като е продължил разглеждането на жалбата срещу принудителната административна мярка. Разбира, до същия резултат би се стигнало и без съдът за разделя съдебното производство, за да се образува друго дело, което да бъде прекратено, като сам прекрати съдебното производство по оспорване на издадения фиш, но това по никакъв начин не прави незаконосъобразно определението за разделяне на съдебното производство.
Освен горното следва да се посочи, че сам по себе си фишът, с който се налага глоба по реда на чл. 186, ал. 1 ЗДвП, не подлежи на съдебен контрол. Неговото оспорване е основание за издаване на акт за установяване на административно нарушение и именно поради това с Определение №5738, Административен съд, София град, оставя без разглеждане жалбата на г-жа Върбанова срещу фиш №0000096232 и прекратява съдебното производство, а Върховният административен съд оставя в сила това определение.
От доводите на касатора е видно, че акт за установяване на административно нарушение е издаден, поради което за него пътят за съдебна защита срещу наложената глоба от 20, 00 лв. е открит чрез провеждането на административнонаказателно производство.
С оглед на горното доводът на касатора за допуснато от съда процесуално нарушение чрез разделянето на съдебното производство е неоснователен.
Безспорно е, че отказът на съда да приеме и цени доказателство, което е релевантно за предмета на спора, е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В случая касаторът счита за такова съществено нарушение неприемането от съда на издадения на 04.11.2019 г. Акт за установяване на административно нарушение №000101. Но тогава, когато дадено доказателство е неотносимо за предмета на спора неговото неприемане от съда не е процесуално нарушение. От изложеното по-горе е безспорно, че съставеният акт за установяване на административно нарушение е ирелевантен за предмета на спора – оспорването на принудителната административна мярка. Поради това неприемането от съда на акта не е процесуално нарушение.
С оглед на горното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен.
2. По порока противоречие с материалния закон:
Доводите на касатора в подкрепа на този твърдян порок са свързани с формата на акта и с материалната му законосъобразност. Доводите на касатора и мотивите на обжалваното съдебно решение налагат съдът да посочи следното:
Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието на които законодателят е дал право на компетентните органи да прилагат принудителна административна мярка „преместване на пътното превозно средство без знанието на собственика или на упълномощения от него водач“. Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората е, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението. И третата е, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Така установените от законодателя предпоставки, при наличието на които е допустимо принудителното преместване, сочат на една изключителна ограниченост на ситуациите, при които е допустима тази пряко въздействаща върху правото на неприкосновеност на личната собственост мярка.
От доказателствата по делото – снимков материал и скица, е безспорно, че касаторът е паркирал управлявания от него автомобил не на определените за целта места. Автомобилът е бил паркиран върху тротоар, по смисъла на §6, т. 6 ЗДвП, находящ се до бл. 45 на ул. „Боговец“. Това значи, както обосновано приема и първоинстанционният съд, че автомобилът е бил паркиран в нарушение на правилата за движение. Спорът по делото е паркиран по установения на снимковия материал начин автомобилът създал ли е някоя от хипотезите на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП?
Касаторът твърди, че съдът неправилно е приложил закона, тъй като в случая не е налице първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП, тъй като на снимковия материал не се установява поставен до мястото на паркиране неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирани превозни средства. Но никой и не твърди, че в случая е налице първата хипотеза. Безспорно е, че не е налице неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирани пътни превозни средства, поради което и първоинстанционният съд приема, че първата хипотеза не е налице.
По отношение на втората хипотеза следва да се посочи, че начинът, по който автомобилът е паркиран – на тротоара, той очевидно създава опасност за другите участници в движението. Участник в движението е и пешеходецът, като с оглед на чл. 108, ал. 1 ЗДвП пешеходецът е длъжен да се движи по тротоара. Паркирането на тротоара прави невъзможно движението на пешеходците по него, още повече, видно от снимковия материал, процесният автомобил е паркиран по начин, който заема целия тротоар, а от страната му, която не е към пътното платно, е налична храстова растителност, която прави абсолютно невъзможно заобикалянето на автомобила от страната, която не е към пътното платно. С оглед на това начинът на паркиране на процесния автомобил поставя пешеходците в опасност, защото ги принуждава да използват пътното платно за движението си, а не тротоара.
С оглед на горното, по начина, по който процесният автомобил е паркиран, той осъществява втората хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП.
Чрез начина на паркирате касаторът е осъществил и третата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП. Законодателят в чл. 107 ЗДвП е дал легално определение на „пешеходец“ като изрично в категорията на пешеходците са включени и три категории лица: такива, които бутат или теглят детска или инвалидна количка, по-малка от 1 метър, бутат велосипед, мотопед или мотоциклет и които са с трайни увреждания и се придвижват с инвалидна количка. Това значи, че когато органите и съдът извършват преценка за наличие на обстоятелствата по третата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП са длъжни да оценят обстановката съобразно и с нуждите на тази категория пешеходци. Противното би значело органът и съдът освен да не спазят закона и очевидно да дискриминират тази категория пешеходци като не зачетат гарантираните им от закона права.
При отчитане на тази нормативна регулация и като се съобрази снимковия материал е видно, че са налице и предпоставките на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП - предложение трето. Начинът, по който касаторът е паркирал личния си автомобил на тротоара прави абсолютно невъзможно преминаването на пешеходци.
С оглед на горното доводите на касатора за неправилно установен от първоинстанционния съд на фактическия състав на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП е неоснователен.
Неоснователен е и доводът на касатора за неправилен извод на съда относно липсата на писмен акт, с който мярката е приложена, и който му е надлежно връчен.
За процесната принудителна мярка, по силата на изрична законова разпоредба – a contrario от чл. 172, ал. 1 ЗДвП, не е валидно общото изискване за писмена форма. Мярката е валидна и при устното й постановяване, т. е. органът няма задължение в писмен акт преди или едновременно с прилагането на мярката да изложи в писмена форма разпореждането и мотивите си. Устната форма на акта и същността на самата принудителна мярка – „принудително преместване на пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач“, изключват възможността за предварително връчване на касатора на оспорения акт.
Доводите на касатора за противоречие между посоченото правно основание в издадения фиш и в издадения акт за установяване на административно нарушение, са ирелевантни, тъй като нито фиша, нито актът са предмет на делото. Тези доводи касаторът може да релевира в производството по оспорване на наказателното постановление, което би било издадено въз основа на съставения акт за установяване на административно нарушение.
Неоснователни са и доводите на касатора, че подавал жалбата в защита на всички граждани, по отношение на които се прилагат „тези методи“. Съгласно чл. 26, ал. 1 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) във вр. с чл. 144 АПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд освен в предвидените в закона случаи. Касаторът не е процесуален субституент на „всички граждани, по отношение на които се прилагат „тези методи“, поради което нито може да подаде жалба от тяхно име, нито това може да бъде довод за незаконосъобразност на приложената по отношение на него принудителна мярка.
Що се отнася до доводите на касатора за нарушение на член 9, параграф 2 и на член 11, параграф 2 ЕКПЧОСследва да се посочи, първо, че конвенцията е приложима за онези права и свободи, които са регламентирани от нея. Така член 9 регламентира свободата на мисълта, съвестта и религията, а член 11 – свободата на сдружаване. Второ, доколкото в случая изобщо не е налице сочената от касатора първа хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП, то и доводите относно правото на държавата на намеса в упражняването на субективни права или в тяхното ограничаване са неотносими. И трето, няма правна норма, която да гарантира на касатора правото да паркира автомобила си на тротоара, поради което за него не е налице и такова субективно право, което държавата да би могла да ограничи незаконосъобразно. Напротив. За касатора е налице законово задължение да не паркира автомобила си на тротоара, което той не е спазил.
Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е установил фактите по делото, въз основа на тях е направил обосновани и верни фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.
С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди касатора да заплати на „Център за градска мобилност“ ЕАД – юридическото лице, в структурата на което се намира органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са в размер на 600, 00 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 04.02.2020 г.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №7634 от 05.12.2019 г. на Административен съд, София град, по административно дело №5065/2019 г.
ОСЪЖДА Н.В, [населено място], [адрес] да заплати на „Център за градска мобилност“ ЕАД, седалище и адрес на управление гр. С., бул. „К. М. Л“ №84 600, 00 (шестстотин) разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.