Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Д. А., М. Д. А., Ф. Д. А., С. Д. А. и А. А. А. срещу решение №1298/22.06.2020г. по в. гр. д. №5687/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №4789/28.06.2019г. по гр. д.№14339/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 16 състав, са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели против ЗД „Б. И“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. С. А. в резултат на ПТП от 18.10.2014г. за разликата над уважения размер от по 30 000 лв. за всеки един от ищците до размера от 90 000 лв., както и в частта за разноските.

В касационната жалба се сочи, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касаторите поддържат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД, както и в противоречие със съдебната практика на ВКС по идентични дела. Излагат съображения и за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с оглед определения от въззивния съд процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Молят да се отмени въззивното решение и ответникът да бъде осъден да заплати допълнително по 60 000 лв., на всеки от касаторите, представляваща разликата над присъдената сума до претендирания размер от 90 000 лв. Претендират и присъждане на разноски.

Ответникът ЗД „Б. И“ АД оспорва жалбата, като твърди, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил задължителните указания в ППВС№4/1968г., а също и че правилно е приложил разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че вследствие на ПТП от 18.10.2014г., с участието на лек автомобил, управляван от водача П. И. Д., чиято „Гражданска отговорност“ е застрахована при ответника, е пострадал пешеходецът Д. С. А., който впоследствие е починал на 11.11.2014г. Установил е, че ищците са наследници по закон на пострадалия – А. А. А. е негова съпруга, а А. Д. А., М. Д. А., Ф. Д. А. и С. Д. А. са негови деца. При определяне размера на обезщетението, решаващият съд, позовавайки се на събраните гласни доказателства, е счел за относими съществувалите между починалия и ищците близки отношения, основани на обич, грижа и взаимна подкрепа, обстоятелството, че всички са живели заедно в едно домакинство, с изключение на М. Д. А., както и че пострадалият е подпомагал ищците материално. Отчел е претърпените от ищците болки и страдания, възрастта им към момента на настъпване на деликта, както и обстоятелството, че всеки един от тях е трудоспособен, физически здрав и разполага с помощта и подкрепата на своите близки. Съобразил е и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и съдебната практика по сходни случаи. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливото по чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди възлиза на по 100 000 лв. за всеки един от ищците.

Апелативният съд, съобразявайки заключението на САТЕ, е приел за основателно релевираното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, който е нарушил правилата за движение по пътищата, пресичайки неправилно, без да положи дължимата грижа да осигури безопасността си. Изложил е съображения, че пешеходецът е допринесъл за настъпването на ПТП в значително по – голяма степен от приноса на водача на лекия автомобил, като е изтъкнал, че деликвентът е управлявал автомобила със скорост, която е в рамките на разрешената за населено място /50 км/ч/, имал е значително ограничена във времето и пространството възможност да забележи пешеходеца и да реагира своевременно с аварийно спиране, не е било много вероятно в 4.00 часа сутринта, при лошо време /силен вятър/ и в район, в който няма наблизо жилищни сгради, макар и в близост до автобусна спирка, пътят да бъде пресичан от пешеходци. Изтъкнал е, че пострадалият е имал възможност да забележи отдалече приближаващия автомобил, тъй като не е имало други източници на светлина, освен фаровете на автомобила; разполагал е с достатъчно време да съобрази посоката и скоростта му на движение, както и да избере безопасен момент, в който да предприеме пресичане на пътното платно – след като автомобилът премине. По тези съображения въззивният съд е приел, че приносът на пострадалия възлиза на 70 % и е намалил размера на дължимото обезщетение от 100 000 лв. на 30 000 лв. за всеки от ищците.

С определение №60494 от 28.07.2021г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос „При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?”

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Съгласно решение №206 от 12.03.2010г. по т. д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №98 от 24.06.2013г. по т. д. №596/12г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №16 от 04.02.2014г. по т. д. №1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т. о., решение №99 от 08.10.2013г. по т. д. №44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №54 от 22.05.2012г. по т. д. №316/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №33 от 04.04.2012г. по т. д. №172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. решение №159 от 24.11.2010г. по т. д.№1117/2009г. на II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, за да бъде намалено на основание чл. 51 ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване.

Също така в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение №15/19.02.2020г. по т. д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение №118 от 27.06.2014г. по т. д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №97 от 06.07.2009г. по т. д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид не само разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, не само задължението на водача да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя, което водачът на съответното МПС е могъл и е бил длъжен да предвиди. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

По същество на касационната жалба:

Решението е постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС и е частично неправилно.

Въз основа на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд е направил самостоятелна правна преценка за дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е взел предвид и своевременно въведените в първоинстанционното производство възражения на ответника. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил задълбочено събраните по делото доказателства за претърпените от А. Д. А., М. Д. А., Ф. Д. А., С. Д. А. и А. А. А. неимуществени вреди, като е съобразил указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства. При анализа на събраните доказателства съдът е установил, че настъпилата смърт на техния баща и съпруг, вследствие причиненото на 18.10.2014г. ПТП от застрахования при ответното дружество водач П. И. Д., е причинила на ищците тежки морални болки и страдания. Към този момент пострадалият е бил на 57 години, живеел е в едно домакинство заедно с ищците, с изключение на М. Д. А., която е живеела отделно. От показанията на свидетелите У. и Х. се установява, че починалият е поддържал със своята съпруга и деца отношения, основани на обич и разбирателство, както и че всички ищци са разчитали на моралната и финансова подкрепа на починалия Д. С. А., въпреки, че децата му са пълнолетни и са създали свои семейства. Съдът е съобразил и обстоятелството, че внезапната смърт на техния близък е предизвикала силен стрес и скръб, от които ищците все още не са се възстановили. Съобразил е и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че изискването за справедливо обезщетяване на касаторите - ищци е постигнато с определяне на обезщетение в размер на 100 000 лева.

Следва да бъдат споделени и фактическите изводи на решаващата въззивна инстанция относно наличието на принос на пострадалия за настъпването на вредите. От заключението на допуснатата по делото комплексна САТЕ съдебният състав на САС е установил, че на 18.10.2014г., около 4, 00 часа, застрахованият при ответното дружество водач П. И. Д. е управлявал л. а.“Мерцедес 200 Е“ по Ягодово шосе, в посока от [населено място] към [населено място], в дясната пътна лента, при отсъствие на външна за автомобила светлина и движение на късите светлини на фаровете. След като автомобилът преминал покрай газостанция „Булмаркет Си Ен Джи“, намираща се отляво на пътя и се е приближавал към автобусна спирка, намираща се вдясно от пътя, пешеходецът Д. С. А. предприел пресичане на пътното платно отляво – надясно спрямо посоката на движение на автомобила, от северния към южния банкет. При това в лентата на движение на автомобила настъпил удар, като пешеходецът бил ударен от дясната му страна от предната лява част на автомобила в областта на левия фар. След удара пешеходецът бил отблъснат напред и наляво и е паднал вляво от автомобила, без да бъде прегазен. Съдът е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, в което въз основа на нанесените повреди на автомобила и липсата на намерени спирачни следи, е направен извод, че автомобилът се е движил със скорост 50 км./ч. преди и по време на удара. Предвид данните от протокола за оглед, че в близост до мястото на произшествието няма пешеходна пътека, въззивният съд е приел, че пострадалият пешеходец е имал право да пресече пътното платно извън определените за това места, при условията на чл. 113, ал. 2 от ЗДвП.

При тези констатации решаващият състав на САС е счел за основателни доводите на ответника, че приносът на пострадалия е в по-голям обем от този на застрахования водач. Изложил е мотиви, че тъй като произшествието е настъпило в тъмната част от денонощието, на прав участък от пътя, а автомобилът се е движел на фарове, пешеходецът е бил в състояние да възприеме идващия към него автомобил по фаровете още преди да предприеме пресичане на пътното платно, да се съобрази с посоката и скоростта на движение на автомобила и да не предприема пресичане, докато той не отмине. С оглед на горното съдът е приел, че обемът на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия е преобладаващ и следва да се определи на 70%.

При съпоставяне на поведението и действията на пострадалия Д. С. А. и водача на лекия автомобил като участници в процесното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът неправилно е определил конкретния принос на всеки от тях за причиняване на съответното ПТП и неправилно е разпределил отговорността на причиняването на деликта. За да достигне до необоснования извод, че основният принос за настъпване на ПТП е на пострадалия, въззивният съд не е отчел в пълна степен данните от заключението на автотехническата експертиза, съгласно което водачът на автомобила е имал възможност да възприеме пешеходеца при движение на къси светлини от надлъжно разстояние 40 - 45 м. и на 4 метра вляво от мястото на удара, като при опасна зона за спиране 36, 62 м., ударът е бил предотвратим при бавен или спокоен ход на пешеходеца. С оглед установените от съдебно – медицинската експертиза данни за висока концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия, въззивният съд е изключил възможността пострадалият да се е движил с бърз ход или да е тичал. Същевременно вещото лице посочва, че на местопроизшествието не са намерени спирачни следи от автомобила. Водачът П. Д., разпитан като свидетел в настоящото производство, не твърди да е опитал да спре, като заявява, че е карал на къси светлини, защото е имало запрашеност и е възприел пешеходеца като кълбо, идващо към автомобила. При тези данни правилен е изводът на въззивния съд, че водачът на лекия автомобил е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, която установява задължение за водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Наред с това следва да се отбележи, че също в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП водачът на автомобила се е движил със скорост 50 км/ч, която макар и да е в рамките на разрешената, не е била съобразена с атмосферните условия /тъмната част на денонощието, силен вятър/ и конкретните условия на видимост /неосветена част на пътя/. При преценката на тежестта на извършеното от водача на автомобила нарушение въззивният съд неправилно е възприел тезата на ответника, че пострадалият е допринесъл за настъпване на процесното ПТП в значително по – голяма степен от водача на автомобила, тъй като последният е имал ограничена във времето възможност да забележи пешеходеца и да реагира своевременно с аварийно спиране, като не е било много вероятно в 4.00 часа сутринта, при лошо време и в район, в който няма жилищна сгради, пътят да бъде пресичан от пешеходци. В тази хипотеза въззивният съд не е отчел, че предотвратяване на удара е било възможно при своевременно предприемане на маневра спиране в момента, в който водачът е могъл да възприеме пешеходеца. По този начин съдът е процедирал и в отклонение от постоянната практика на ВКС, формирана с решение №105/19.06.2017г. по гр. д.№60353/2016г. на ВКС, ГК, ІII г. о., решение №43/16.04.2009г. по т. д.№648/2008г. на ВКС, ТК, ІI т. о. и други актове, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по – голяма в сравнение с тази на пешеходците.

При съпоставяне на поведението и действията на пострадалия и на водача на лекия автомобил и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, че конкретният принос за причиняване на процесното ПТП на пострадалия е 30%. Приносът му се изразява в това, че в нарушение на чл. 113, ал. 1, т 1 от ЗДвП и чл. 114, т. 2 от ЗДвП Д. С. А., без да се съобрази с разстоянието и скоростта на движение на приближаващия се лек автомобил, е предприел пресичане на платното за движение при условията на ограничена видимост.

С оглед така определения принос в размер на 30% на пострадалия Д. С. А., приетият като справедлив размер на обезщетението за всеки от ищците от 100 000 лева следва да се редуцира с 30% и обезщетението, дължимо на всеки от ищците да се определи на 70 000 лева. Поради това присъденото от въззивния съд обезщетение от 30 000 лева на всеки от ищците следва да се завиши, като на всеки от тях следва да бъдат присъдени по още 40 000 лева. Върху обезщетението се дължи законната лихва, считано от датата на настъпване на смъртта на Д. А., вследствие процесното ПТП - 11.11.2014г. В останалата част обжалвана част, с която предявените искове са отхвърлени за разликата над 70 000 лева до 90 000 лева решението следва да се остави в сила.

По изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293 ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, за отхвърляне на предявените от касационните жалбоподатели против ЗД „Б. И“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. С. А., в резултат на ПТП, осъществено на 18.10.2014г. за разликата над уважения размер от по 30 000 лв. за всеки един от ищците до размера от 70 000 лв., както и за осъждане на ищците да заплатят на ЗД „Б. И“ АД общо разноски за първоинстанционното производство за разликата над 32 160 лева, както и в частта, с която всички ищци са осъдени да заплатят на ЗД „Б. И АД общо на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски за въззивното производство за разликата над сумата от 14 496 лева. Вместо това ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да заплати допълнително на всеки от ищците на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. сума в размер на 40000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътно - транспортно произшествие, настъпило на 18.10.2014г., заедно със законната лихва, считано от 11.11.2014г. / датата на смъртта на Д. С. А./ до окончателното изплащане. В останалата допусната до касационно обжалване част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора на касационната жалбоподателка А. А. следва да бъдат присъдени допълнително разноски за съдебни експертизи и държавна такса за първата инстанция в размер на 96 лева и за държавна такса за въззивната инстанция в размер на 6 лева, а на всеки от останалите касатори следва да бъдат присъдени допълнително разноски за държавна такса за първата инстанция в размер на 16 лева и за въззивната инстанция в размер на 6 лева. С оглед обжалваемия интерес и изхода на касационното производство на всеки от касаторите следва да бъдат присъдени и разноски за държавна такса за касационното производство в размер на 820 лева.

С оглед изхода на делото на пълномощника на касаторите адвокат М. Д. на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско възнаграждение за всеки от петимата ищци в размер на 2114 лева за първата инстанция /7/15 от сумата 4530 лева за всеки ищец/ или общо 10 570 лева и в същия размер за въззивната инстанция. С влязлата в сила част от въззивното решение са присъдени разноски 9060 лева, съответно по 4530 лева за първата инстанция и за въззивната инстанция. Поради това ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. Д. на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата допълнително адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 6040 лева и за въззивната инстанция в размер на 6 040 лева или общо възнаграждение в размер на 12 080 лева. С оглед обжалваемия интерес и изхода на делото в касационната инстанция на представляващия касаторите адвокат Й. Д. на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско възнаграждение за всеки от петимата ищци в размер на 1553, 33 лева /4/6 от сумата 2330 лева за всеки ищец/ или общо възнаграждение в размер на 7766, 66 лева.

На ответника по касация не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива

На основание чл. 78 ал. 6 от ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи държавната такса в размер на 12 000 лева определена върху уважената в касационната инстанция част от исковете, за производството в първата и въззивната инстанции, в които ищците са били частично освободени от заплащане на държавна такса.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл. 293, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ГПК

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №1298/22.06.2020г. по в. гр. д. №5687/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №4789/28.06.2019г. по гр. д.№14339/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 16 състав, са отхвърлени предявените от А. Д. А., М. Д. А., Ф. Д. А., С. Д. А. и А. А. А., срещу ЗД „БУЛ ИНС” АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща и съпруг Д. С. А. в резултат на ПТП от 18.10.2014г. за разликата над 30 000 лева за всеки от тях до размера от 70 000 лева, както и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на „ЗД БУЛ ИНС” АД общо разноски за първоинстанционното производство за разликата над 32 160 лева /тридесет и две хиляди сто и шестдесет лева/, както и в частта, с която всички ищци са осъдени да заплатят на „ЗД БУЛ ИНС” АД общо на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски за въззивното производство за разликата над сумата от 14 496 лева / четиринадесет хиляди четиристотин деветдесет и шест лева/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на всеки от ищците АСЕН Д. А., [ЕГН], М. Д. А., [ЕГН], Ф. Д. А., [ЕГН], С. Д. А., [ЕГН] и А. А. А., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 226 ал. 1 от КЗ отм. всички със съдебен адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] партер, адв. Й. Д. и адв. М. Д., сума в размер на 40000 лева /четиридесет хиляди лева/, представляваща допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влязлата в сила част от решението по в. гр. д. №5687/2019г. на САС/ за неимуществени вреди от смъртта на Д. С. А. в резултат на пътно – транспортно произшествие от 18.10.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.11.2014г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение №1298/22.06.2020г. по в. гр. д. №5687/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, в останалата допусната до касационно обжалване част.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на А. А. А., на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК разноски за трите инстанции в размер на 922 лева /деветстотин двадесет и два лева/, а на всеки от останалите ищци А. Д. А., М. Д. А., Ф. Д. А. и С. Д. А. разноски за трите инстанции в размер на 842 лева/осемстотин четиридесет и два лева/.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на адв. М. Д. с адрес [населено място], [населено място], [жк], [жилищен адрес] партер, сумата 12 080 лева, /дванадесет хиляди и осемдесет лева / - адвокатско възнаграждение за първата и за въззивната инстанция, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на адв. Й. Д., от САК, с адрес [населено място], [населено място], [жк], [жилищен адрес] партер, сумата от 7766, 66 лева /седем хиляди седемстотин шестдесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки / - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 12 000 лева /дванадесет хиляди лева/ - държавна такса, на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.