Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б“ АД и съвместна касационна жалба на Д. Й. Т. и „Дитекс-13“ ООД срещу въззивно решение № 466 от 24.02.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1643/2019 г. на Апелативен съд - София.

С касационната жалба на „Ю. Б“ АД е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 180 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 317/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по искове с правно основание чл. 439 ГПК, предявени от „Дитекс-13“ ООД и Д. Й. Т. срещу „Ю. Б“ АД, че „Дитекс-13“ ООД и Д. Й. Т. - в лично качество, не дължат солидарно на „Ю. Б“ АД сумите 30 000 лв. - подлежаща на връщане сума, предоставена за временно и възмездно ползване по договор за банков кредит, сключен на 24.04.2007 г., 292 лв. - начислена лихва по договора за кредит за периода от 06.04.2010 г. до 14.04.2010 г., 3 373 лв. - просрочена лихва по редовна главница на кредита за периода от 06.07.2009 г. до 05.04.2010 г., 210 лв. - такса за администриране на неподновен револвиращ кредит, законни лихви от 15.04.2010 г. до изплащане на вземанията и 1 467.50 лв. - разноски за заповедно производство, които суми са присъдени с изпълнителен лист, издаден на 27.04.2010 г. по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив и за събирането на които е образувано изп. д. № 540/2010 г. по описа на ЧСИ К. П. с рег. № 824, и банката - ответник е осъдена да заплати на ищците разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че предприетите спрямо Й. Т. в качеството му на поръчител по договора за кредит изпълнителни действия, в резултат на които по особената сметка на съдебния изпълнител са постъпили средства за погасяване на единния дълг на всички солидарни длъжници към взискателя, нямат за последица съхраняване и запазване на правата на последния спрямо другите двама солидарни длъжници, срещу които не са предприети изпълнителни действия, и по тази причина вземанията към тях са погасени по давност и за същите е настъпила перемпция. Поддържа, че в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не се прави разграничение дали изпълнителното действие е предприето срещу главен длъжник или срещу поръчител, поради което с реализиране на съответното изпълнително действие, от което са постъпили суми по изпълнителното дело за погасяване на задълженията на всички солидарни длъжници (вкл. и на главния длъжник), се прекъсват давностния срок и срока на перемпцията (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) по отношение на всички длъжници, независимо срещу кого е предприето действието, а разделно прекъсване и спиране на давността спрямо солидарните длъжници по смисъла на чл. 125, ал. 1 ЗЗД е възможно само в случай, че от предприетото изпълнително действие спрямо един от длъжниците не са постъпили суми за погасяване на общото задължение. Касаторът навежда и оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 148, предл. 2 ЗЗД като не е съобразил, че прекъсването на давността спрямо поръчителя прекъсва и давността спрямо главния длъжник, доколкото не е възможно главното задължение да се погаси, а това на поръчителя да продължи да съществува; че съдът е постановил решението си в противоречие с възприетото от ОСГТК на ВКС разрешение в цитираното тълкувателно решение относно приложимостта и действието на отмяната на ППВС № 3/1980 г.; че при липса на фактическа констатация в мотивите към решението за перемиране на изпълнителното дело съдът необосновано е приел, че няма висящност на изпълнителния процес и че е изтекла погасителната давност спрямо главния длъжник.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси: „1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му; 2. Предвид императивните норми на чл. 138, ал. 2 и чл. 139 от ЗЗД относно акцесорния характер на поръчителството и забраната за задължаване на поръчителя за повече или при по-тежки условия спрямо главния длъжник и доколкото в особената хипотеза по настоящото дело, при която според въззивния съд един поръчител остава единствено отговорен за целия остатъчен дълг по договора за банков кредит, как се отразява върху съществуването и характера на поръчителството, и обема на неговата отговорност евентуална последваща промяна в отговорността на главния длъжник, респ. нейното фактическо отпадане поради погасяване на вземането на кредитора към него по давност по арг. от чл. 110 във връзка с чл. 119 и чл. 148, предл. 2-ро от ЗЗД; 3. Какви са условията и предпоставките за приложение на чл. 148, предл. 2-ро от ЗЗД с оглед законоустановените изисквания поръчителят да отговаря в по-малък обем или при по-леки условия спрямо главния длъжник; Прилага ли се същата разпоредба по идентичен начин при развитие на материалноправните отношения „кредитор - главен длъжник - поръчител“, съответно при неизпълнение на задълженията на солидарните длъжници и бездействие на кредитора преди започване на съдебни процедури, в заповедното производство и докато е висящ исковият процес, в рамките на изпълнителното производство - налице ли са специфики при приложението на чл. 148, предл. 2-ро от ЗЗД в изпълнителния процес в случаите, когато същият е образуван и насочен едновременно против всички солидарни длъжници за погасяването на единен дълг, които да обуславят неприложимостта на нормата в тези хипотези, предвид забраните, установени в чл. 139 от ЗЗД; Въпреки, че според задължителната съдебна практика главният длъжник и поръчителят не са необходими другари в заповедното и исковото производства, от гледна точка на правния статут на поръчителя не придобива ли главният длъжник качеството на необходим задължителен другар в изпълнителния процес в хипотезата, в която кредиторът - взискател е насочил едновременно изпълнението за погасяване на своя единен дълг против всички солидарни длъжници, и в този смисъл не следва ли прекъсването на давността спрямо поръчителя да има действие и спрямо главния длъжник; 4. Доколкото изпълнителното производство в случая е било образувано против всички солидарни длъжници - главен длъжник и поръчители, не следва ли, в хипотеза, при която поради различни обективни и/или субективни причини кредиторът безспорно е предприемал и извършвал изпълнителни действия само спрямо поръчителя, нормата на чл. 148, предл. 2-ро от ЗЗД да се тълкува и прилага в нейната взаимовръзка с разпоредбите на чл. 138, ал. 2 и чл. 139 от ЗЗД, като се приеме, че в рамките на изпълнителното производство, в случай че срокът на погасителната давност спрямо някой от поръчителите не е изтекъл, то не може да се счита за погасено по давност и главното задължение, чието съществуване обуславя и това на поръчителството; Кой принцип се ползва с приоритет в подобни случаи - акцесорността на поръчителството и забраната за поемане на отговорност при по-тежки условия или разделното прекъсване на давността по чл. 148, предл. 2-ро от ЗЗД; 5. Какво е съотношението и разпределението на правата и задълженията на страните в изпълнителния процес - взискател, главен длъжник и поръчител съобразно нормите на чл. 148, предл. 2-ро ЗЗД, чл. 138, ал. 2 от ЗЗД, чл. 139 от ЗЗД и чл. 119 от ЗЗД, в настоящата хипотеза при наличие на твърдяна изтекла погасителна давност спрямо главния длъжник и многократно прекъсвана и все още неизтекла погасителна давност спрямо поръчител; 6. Доколкото съгласно чл. 123, ал. 1 от ЗЗД изпълнението от страна на поръчителя за погасяване на единния дълг (в условията на изпълнителен процес, образуван едновременно против двамата солидарни длъжници) ползва и освобождава главния длъжник, т. е. дългът намалява и спрямо него, по аргумент от чл. 138, ал. 2 и чл. 139 от ЗЗД не следва ли прекъсването на давността спрямо поръчителя да прекъсва давността и спрямо главния длъжник, вкл. с оглед постановките и доводите на ВКС в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 7. Съдържа ли се в разпоредбата на чл. 148, предл. 2 от ЗЗД имплицитно задължение за кредитора - взискател в изпълнителното производство да предприема изпълнителни действия постоянно спрямо всички солидарни длъжници, за да съхрани своите права против всеки един от тях, въпреки, че получава изпълнение от изпълнителни способи, реализирани само спрямо един от длъжниците и този резултат го удовлетворява (но би могъл да бъде изчерпан), или е единственият възможен с оглед липсата на ликвидно имущество и имуществени права у останалите солидарни длъжници, от което взискателят да може да се удовлетвори; 8. С оглед даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение, ако се приеме в настоящата хипотеза, че при указания начин на приложение на чл. 148, предл. 2-ро от ЗЗД погасителната давност по отношение на главния длъжник е изтекла, при какви условия и предпоставки поръчителят, който остава единствено задължен и отговорен към кредитора за изплащане на целия остатъчен дълг, може и следва да упражни и реализира предвидените в закона свои субективни суброгационни права по чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, в случай че изплати задълженията, вкл. предвид избягване възможността за неоснователно обогатяване на главния длъжник (чрез спестяване на разходи за погасяване на изискуеми задължения); 9. При наличие на предприемани от страна на взискателя изпълнителни действия само спрямо поръчител, в рамките на изпълнително производство, образувано против всички солидарни длъжници (главен длъжник и поръчител), прекъсват ли тези действия преклузивния срок за прекратяване на делото по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК спрямо главния длъжник или само спрямо съответния поръчител, предвид липсата на изрично разграничение в цитираната разпоредба между главен и солидарни длъжници, каквото съществува например в чл. 148 от ЗЗД по отношение срока на погасителната давност; В случай че отговорът на този въпрос по отношение на всички солидарни длъжници е отрицателен, в хипотеза на настъпила перемпция спрямо главния длъжник, възможно ли е изпълнителният процес да продължи само спрямо поръчителя предвид неговата акцесорна отговорност по смисъла на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД и забраните, установени в чл. 139 от ЗЗД“. За въпросите от т. 1 до т. 6 и за въпроса по т. 9 се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, и с практиката на ВКС в решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на І т. о., решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ІV г. о. За всички формулирани въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради „недокрай изяснения смисъл и противоречиво разбиране от различните по степен съдилища в страната на приложимата към настоящия казус материалноправна законова разпоредба на чл. 148, предл. 2-ро ЗЗД в нейното съотношение и взаимовръзка с императивните и ясни норми чл. 138, ал. 2 и чл. 139 ЗЗД“.

Касационната жалба на Д. Й. Т. и „Дитекс-13“ ООД е насочена срещу частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решението по гр. д. № 317/2018 г. е отхвърлен предявеният от Д. Й. Т. в качеството на наследник по закон на Й.ДТ. против „Ю. Б“ АС иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване установено, че Д. Й. Т. в качеството на наследник на Й.ДТ. не дължи на „Ю. Б“ АД посочените по-горе суми, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК са присъдени разноски на Д. Т. съразмерно на отхвърления иск. по чл. 439 от ГПК.

С жалбата се въвеждат касационни доводи по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил довода им, че след като вземането на главния длъжник по договора за кредит е погасено по давност, за погасени следва да се считат и задълженията на поръчителите, независимо дали спрямо тях давността е изтекла. Оспорват извода на съда, че постъпването на суми от запор върху пенсията на Й. Т. има характер на действие, с което е прекъсната давността спрямо Т. (докато е бил жив), и развиват съображения, че с оглед фактите по делото и относимата към спора тълкувателна практика на ВКС по отношение на Й. Т. давността е изтекла към 04.10.2015 г., т. е. преди да настъпи смъртта му.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите „Дитекс-13“ ООД и Д. Й. Т. са формулирали следните въпроси, които според преценката им са обуславящи за изхода на правния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК: „1. Длъжен ли е въззивния съд да изложи свои собствени мотиви, в които да обсъди всички защитни тези и възражения на страните и да изгради свои собствени правни изводи по надлежно заявените доводи и възражения на страните; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, по всички надлежно заявени и поддържани твърдения и да изложи мотиви относно всички доводи и възражения на страните и най-вече тези заявени в отговора на въззивната жалба - в още по-голяма степен - при отхвърляне на иска и постановяване на различен краен резултат на спора; 3. Погасяването по давност на главния дълг погасява ли по давност и задължението по поръчителството за този дълг, независимо, че по отношение на поръчителственото взаимоотношение - давността може да не е изтекла; 4. Частичните плащания, извършени от трето задължено лице, по наложен запор на вземания на длъжника, прекъсва ли, при всяко постъпване на частичното плащане - давността - за неплатената част от дълга, както и плащанията извършени от трето лице в следствие на наложен запор на вземане, представляват ли част от принудителния способ запор и счита ли се, че прекъсват давностния срок за неплатената част от вземането, както и тези частични плащания по запор - основания ли са за неперемиране на изпълнителното дело“. Допускането на касационно обжалване по първите три въпроса е обосновано с твърдения, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г. о., решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ІІ т. о., решение № 101/03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на І т. о. и решение по т. д. № 1593/2019 г. на ІІ т. о. (за въпросите по т. 1 и т. 2), решение № 89/31.07.2017 г. по т. д. № 907/2016 г. на ІІ т. о., решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 26/24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г. на І т. о. (за въпроса по т. 3). По отношение на четвъртия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подадени отговори, в които страните оспорват взаимно жалбите си, изразяват становища за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от насрещната страна част и претендират разноски.

С определение № 91 от 20.04.2021 г. производството по делото е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 3/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС и е възобновено с определение № 50062 от 05.04.2023 г., след като тълкувателното дело е приключило с приемане на Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28.03.2023 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Производството по гр. д. №317/2018 г. е образувано пред Софийски градски съд по повод искова молба на Д. Й. Т. - лично и в качеството на наследник по закон на Й.ДТ., и „Дитекс-13“ ООД, с която са предявени искове против „Ю. Б“ АД (с предишно наименование „Юробанк и Еф Д. Б“ АД) за признаване установено на основание чл. 439 ГПК, че поради изтекла погасителна давност ищците не дължат на банката - ответник суми, за които въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист от 27.04.2010 г. по гр. д. № 4864/2010 г. на Районен съд - Пловдив.

Първоинстанционният съд е уважил предявените отрицателни установителни искове, след като е достигнал до извод, че всички вземания на банката към ищците в качеството им на солидарни длъжници са погасени в периода от влизане в сила на заповедта за изпълнение до завеждане на делото по чл. 439 ГПК.

Сезиран с въззивни жалби от ищците и от ответника, Апелативен съд - София е постановил обжалваното в настоящото производство въззивно решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в частта за уважаване на исковете на „Дитекс-13“ ООД и на Д. Т. - в лично качество, и след частична отмяна на решението е отхвърлил иска на Д. Т. за признаване установено, че не дължи сумите по изпълнителния лист в качеството на наследник на Й. Т..

От фактическа страна по делото не е имало спор, че „Дитекс-13“ ООД, Д. Й. Т. и Й.ДТ. (починал) са имали качеството на солидарни длъжници на „Ю. Б“ АД по изпълнителен лист от 27.04.2010 г., издаден в производството по ч. гр. д. № 4864/2010 г. на РС - Пловдив въз основа на заповед за изпълнение № 2585/16.04.2010 г. По молба на банката - кредитор на 10.05.2010 г. е образувано изп. дело № 20108240400540 по описа на ЧСИ К. П. за принудително събиране на сумите, за които са издадени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист. В хода на изпълнителното дело, на 09.09.2010 г., съдебният изпълнител е предприел действия по налагане на запор върху вземания на длъжника „Дитекс-13“ ООД към банки, като запорите са наложени с получаване на съответните запорни съобщения. На 09.09.2010 г. е наложена възбрана върху собствен на длъжника Д. Т. недвижим имот, а на 04.10.2010 г. е предприето принудително действие по отношение на длъжника Й. Т. и е наложен запор върху вземането му към НОИ за получаване на пенсия. След образуване на изпълнителното дело - на 21.11.2016 г., е починал Й. Т. и на 17.05.2017 г. е изпратена покана до Д. Т. като наследник по закон (син) на починалия длъжник за доброволно изпълнение на задълженията на наследодателя му, произтичащи от изпълнителния лист. Едновременно с поканата за доброволно изпълнение, са изпратени и запорни съобщения за налагане на запор върху вземания на Д. Т. по банкови сметки.

От справка, изготвена от ЧСИ К. П., съдът е приел за установено, че всеки месец, считано от 10.11.2010 г. до 09.12.2015 г., по сметката на съдебния изпълнител са постъпвали суми от НОИ в изпълнение на наложения запор върху пенсията на длъжника Й. Т., като общо постъпилата сума е в размер на 6 389.51 лв. На 25.05.2017 г. е събрана сума от запор върху банкова сметка на длъжника Д. Т. в размер на 287.66 лв., постъпила в резултат на поканата за доброволно изпълнение, отправена до Д. Т. в качеството му на наследник на починалия длъжник Й. Т.. На 04.07.2017 г., по искане на взискателя, съдебният изпълнител е наложил възбрана върху недвижим имот на Д. Т., получен по наследство от Й. Т..

При така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е приел от правна страна, че спорът, с който е сезиран, има за предмет установяване на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание по смисъла на чл. 439 ГПК, като ищците - длъжници по изпълнението, се позовават на изтекла петгодишна погасителна давност от издаването на заповедта за изпълнение и твърдят, че с погасяване на главното задължение са погасени и произтичащите от него акцесорни задължения. Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд за неприложимост към спорното правоотношение на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Изложил е съображения, аргументирани с практиката на ВКС, че влязлата в сила заповед за изпълнение е сред подлежащите на принудително изпълнение актове на съда /чл. 404, т. 1 ГПК/, има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните, като препятства възможността за оспорване на задълженията въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника и с които длъжникът е разполагал или е могъл да се снабди до изтичането на срока за възражение по чл. 414 ГПК, правните последици на същата са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение и поради това няма основание да се отрече приравняването към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В съответствие с изложеното въззивният съд се е произнесъл, че при разрешаване на спора за давността следва да се приложи разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Въззивният съд е възприел разрешението, че в хипотезата на започнато принудително изпълнение срещу солидарни длъжници предприемането на изпълнително действие спрямо един от длъжниците не прекъсва срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК спрямо останалите. Посочил е, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие от съдържанието на съответния способ, като е препратил към Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС досежно изпълнителните действия, които не прекъсват давността. Предвид постановките в тълкувателното решение, съдът е приел, че в конкретния случай изпълнителните действия, които са довели до прекъсване на давността, са наложените на 09.09.2010 г. запори върху вземанията по банковите сметки на длъжника „Дитекс-13“ ООД и наложената на същата дата възбрана върху собствен на длъжника Д. Т. недвижим имот. С мотив, че по делото няма доказателства след 09.09.2010 г. до предявяване на иска на 18.10.2017 г. спрямо посочените двама длъжници да са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, съдът е направил извод, че по отношение на тях са изтекли повече от седем години след прекъсване на давността и че за разрешаване на спора е без значение отговорът на повдигнатите с възражение от ответника въпроси от кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 3/80 г. на Пленума на ВС, извършена с т. 10 от Tълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, и прилага ли се то за вземания по изпълнително дело, образувано преди приемането му. Независимо от тази преценка съдът е изразил разбиране, че давността по отношение на „Дитекс-13“ ООД и Д. Т. - в лично качество, е изтекла и в случай, че се приемат за приложими Постановление № 3/80 г. и възприетата в Тълкувателно решение № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давност от 5 години. В зависимост от така направените изводи въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд за основателност на предявените от ищците „Дитекс-13“ ООД и Д. Т., действащ в лично качество, отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК.

Относно иска, предявен от Д. Т. в качеството на наследник на починалия в хода на принудителното изпълнение солидарен длъжник Й. Т., въззивният съд е приел, че: С предприетото на 04.10.2010 г. принудително действие по налагане запор върху вземането на Й. Т. към НОИ за получаване на пенсия е прекъсната давността за задълженията на Т. по заповедта за изпълнение. Впоследствие давността е прекъсвана всеки месец, считано от 10.11.2010 г. до 09.12.2015 г., като последица от получаваните по сметката на ЧСИ месечни плащания в изпълнение на запора. Всяко плащане е част от динамичния състав на запора като единен изпълнителен способ, поради което негово проявление прекъсва погасителната давност за вземането, което удовлетворява. От 09.12.2015 г. - датата на последното постъпление на средства от запора, до 17.05.2017 г. - датата, на която е наложен запор върху сметките на Д. Т. в качеството на наследник на починалия длъжник Й. Т., не са изминали пет години, а на 04.07.2017 г. давността е прекъсната с налагане на възбрана върху наследения от Д. Т. недвижим имот. От датата на налагане на възбраната до датата на предявяване на иска - 18.10.2017 г., не е изтекъл 5-годишният давностен срок, а по време на съдебното производство за разглеждане на иска по чл. 439 ГПК давността не е текла, съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. При така изложените факти и правни изводи въззивният съд се е произнесъл, че предявеният от Д. Т. в качеството му на наследник на Й. Т. отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията, отразени във влязлата в сила заповед за изпълнение и в издадения въз основа на нея изпълнителен лист, е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил и съображения, че не следва да се обсъждат твърденията и доказателствата за извършени погашения на задълженията по изпълнителния лист в хода на изпълнителното производство, тъй като ищците се позовават на погасителна давност, а не на несъществуване на дълга на кредитора поради погасяването му чрез плащане.

Преди да се произнесе по поддържаните от страните основания за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение, съобрази следното:

С разпореждане от 09.03.2023 г. на Председателя на Върховния касационен съд е образувано тълкувателно дело № 2/2023 г. за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии по противоречиво разрешавани в съдебната практика правни въпроси, сред които и включеният под № 1 въпрос „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството“. Посоченият въпрос е обсъждан от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение и се припокрива със съдържанието на въпроса по т. 9 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на касатора - ответник „Ю. Б“ АД. Същевременно, при обосноваване на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на поставения въпрос, касаторът се е позовал на решения на ВКС, които са посочени в мотивите към разпореждането за образуване на тълкувателно дело № 2/2023 г. като източник на създадената от състави на ВКС противоречива съдебна практика.

При така изложените обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че произнасянето на ОСГТК на ВКС ще е от значение за селектирането на касационната жалба на „Ю. Б“ АД, поради което производството по делото следва да бъде спряно до приключване на тълкувателното дело.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

СПИРА производството по т. д. № 1717/2020 г. по описа на ВКС, Търговска колегия, до приемане на тълкувателно решение по образуваното пред ОСГТК на ВКС тълкувателно дело № 2/2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: