Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 20 439/20.07.2020 година, подадена от Е. П. Р., срещу решение № 574/11.06.2020 година на Окръжен съд Пловдив, четиринадесети състав, постановено по гр. д. № 610/2020 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 26/03.01.2020 година на Районен съд Пловдив, гражданско отделение, ХVІІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 5445/2019 година с което е отхвърлен предявеният от Е. П. Р. срещу „ЕВН Б. Тя“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Р. не дължи на дружеството следните суми: 8246.65 лева главница, представляваща стойност на консумирана и незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2011 година-30.04.2013 година, обезщетение за забава в размер на 1089.60 лева за периода 01.07.2011 година-09.10.2013 година, ведно със законната лихва върху главницата от 10.10.2013 година до окончателното изплащане и сумата от 606.81 лева-съдебно деловодни разноски, които суми са присъдени по ч. гр. дело № 16 082/2013 година по описа на Районен съд Пловдив.

В подадената от Е. П. Р. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от касаторката срещу „ЕВН Б. Тя“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 439 от ГПК, да бъде уважен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. П. Р. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „ЕВН Б. Тя“ ЕАД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 260 065/19.08.2020 година, с който е изложил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 574/11.06.2020 година на Окръжен съд Пловдив, четиринадесети състав, постановено по гр. д. № 610/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Е. П. Р. е била уведомена за обжалваното решение на 19.06.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 20 439/20.07.2020 година, като 19.07.2020 година е неприсъствен ден. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че в исковата си молба Е. П. Р. била посочила, че с изпълнителен лист от 21.01.2014 година, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 16 082/2013 година била осъдена за заплати процесните суми на „ЕВН Б. Тя“ ЕАД [населено място]. Въз основа на така издадения изпълнителен лист било образувано производство по принудително изпълнение № 20148280400535/2014 година по описа на Д. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Предявеният от Е. П. Р. иск бил с правно основание чл. 439 от ГПК, като същият се основава на факти, настъпили след издаването на изпълнителното основание. Р. навеждала доводи относно погасяване на вземането по давност въз основа на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, с което било отменено ППВС № 3/18.11.1980 година, което предвиждало, че давност не тече, при наличие на висящо изпълнително производство, като с ТР било прието, че с извършването на всяко същинско изпълнително действие започвал да тече нов давностен срок, а такива действия били извършването на опис, налагането на възбрана или въобще действие, с което по същество се събирало вземането на кредитора. В случая Е. П. Р. считала, че било налице бездействие на кредитора повече от две години и на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК била настъпила перемпция по право, но тъй като съдебният изпълнител не бил прекратил производството по принудителното изпълнение, то давността била текла по време на това производство и била изтекла, поради което сумите не се дължали. В първоинстанционното производство била назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение ставало ясно, че имало направени плащания от Е. П. Р. в производството по принудителното изпълнение в размер на 3144.50лв.

Въззивният съд е изложил мотиви, че въз основа на гореизложеното приема на първо място, че не била налице изтекла погасителна давност, тъй като от момента на образуване на производството по принудителното изпълнение по него били постъпвали плащания от длъжника Р., а плащанията от нейна страна били признание на вземането, поради което след всяко плащане започвала да тече нова давност и това било така, защото самия длъжник бил поискал разсрочване на изпълнението, като такова му било разрешено, поради което същия бил погасявал вземането месечно със суми, които били превеждани от съдебния изпълнител на взискателя. На второ място, според въззивния съд, давностният срок не бил изтекъл, за да можела Е. П. Р. да се позове на това, тъй като до постановяване на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС било действало ППВС № 3/18.11.1980 година и до 26.06.2015 година, т. е. датата на постановяване на ТР давностния срок бил спрял да тече и бил започнал да тече едва след тази дата.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Е. П. Р. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това представлява ли частичното плащане на задължение признаване на целия дълг; за това до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на задължението му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД; за това частичните плащания, извършени по изпълнителното дело, водят ли до прекъсване на предвидения в чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК преклузивен срок и до прекъсване на течението на погасителната давност на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и за това, от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Последният въпрос е съществен, но не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. На първо място въззивният съд е направил извод, че задължението на Е. П. Р. не е погасено по давност на две самостоятелни основания. Първото от тях е извършените от Р. плащания в производството по принудителното изпълнение, а второто е въпросът за съотношението между ППВС № 3/18.11.1980 година и ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Въпросът за това съотношение ще е от значение само ако не е налице първото, прието от състава на Окръжен съд Пловдив, основание за прекъсване на давността. В случая Р. се позовава на липса на годни да прекъснат давността изпълнителни действия, извършени след налагането на възбрана върху нейн имот на 03.04.2014 година. В този случай, ако изцяло се игнорира действието на ППВС № 3/18.11.1980 година по отношение на процесното принудително изпълнение, налагането на възбраната представлява изпълнително действие, което прекъсва давността по смисъла на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, и от този момент започва да тече нова такава. Същата следва да се счита прекъсната с подадената от Е. П. Р. молба с вх. № 6342/27.04.2014 година, с която е поискано да й бъде разрешено разсроченото плащане на задължението по изпълнителното производство, като е поето задължение да се плащат по 200.00 лева месечно до 10-то число на месеца и вследствие на която са извършвани плащания и са превеждани суми на взискателя. Искането на Е. П. Р. прекъсва давността за цялото вземане на „ЕВН Б. Тя“ ЕАД [населено място], като същото обаче има ефект на разсрочването му. Затова погасителната давност не тече от този момент за цялото вземане, а само за съответната месечна вноска, считано от датата на падежа на същата, като за останалата част от вземането давност не тече. Въз основа на тази молба са извършвани вноски от името на Е. П. Р. (като е без значение обстоятелството дали те са извършени лично от нея или от трето лице за нейна сметка), поради което и за времето до постановяване на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС не е текла давност за вземането на „ЕВН Б. Тя“ ЕАД [населено място] по изпълнителното дело, освен за вноските с настъпил падеж, въз основа на подадената от нея молба от 27.04.2014 година, която има действие по чл. 454 от ГПК, което е така дори и да бъде игнорирано действието на ППВС № 3/18.11.1980 година до този момент. Посоченият ефект от молбата ще се счита отпаднал в случаите по чл. 454, ал. 2 от ГПК, като от искането за предприемане на изпълнителни действия ще започне да тече давност за цялото вземане. Вторият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Е. П. Р. правни въпроси също не е основание за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване, доколкото направеното с молбата от 27.04.2014 година изявление е адресирано до съдебния изпълнител, който събира вземането по искане на взискателя „ЕВН Б. Тя“ ЕАД [населено място], т. е. изявлението следва са се счита и като такова до взискателя. Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обуславя допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Същият е относим към случаите, когато въпросът за съществуване на вземането на кредитора, съответно задължението на длъжника, не е установено чрез обвързващата сила на съдебен акт, в какъвто смисъл е и сочената от Е. П. Р. практика на ВКС. В случая съществуването на вземането и неговия размер са установени с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и е без значение дали Р. признава или не същите. Тя е обвързана от заповедта за изпълнение, като същественият правен въпрос е дали извършените от нея плащания на част от задължението прекъсват погасителната част за цялото вземане или не.

Останалите два въпроса поставени от Е. П. Р. в изложението и по чл. 284, ал. 3, т. 1 о ГПК, а именно за това частичните плащания, извършени по изпълнителното дело, водят ли до прекъсване на предвидения в чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК преклузивен срок и до прекъсване на течението на погасителната давност на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД също не обуславят допускането на решението на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. Това произтича от посоченото по-горе относно последиците от подадената от Е. П. Р. молба с вх. № 6342/27.05.2014 година, като по отношение на давността тя тече само за вноските с настъпил падеж и плащанията могат да прекъснат давността само за тези вноски, а предвид на това, че съгласно чл. 454, ал. 1 от ГПК изпълнителното производство се спира, то спира да тече и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, до евентуалното настъпване на хипотезата по чл. 454, ал. 2 от ГПК.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Е. П. Р. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Твърди се, че неправилно въззивният съд е отказал да обсъди и да зачете твърденията на Е. П. Р. за изтекъл срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Е. П. Р. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 574/11.06.2020 година на Окръжен съд Пловдив, четиринадесети състав, постановено по гр. д. № 610/2020 година по подадената срещу него от Е. П. Р. касационна жалба с вх. № 20 439/20.07.2020 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 574/11.06.2020 година на Окръжен съд Пловдив, четиринадесети състав, постановено по гр. д. № 610/2020 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.