Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „М. У“ ЕООД – [населено място], представлявано от адв. Р. А., срещу въззивно решение № 189/22.07.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1253/2020 г. на Окръжен съд – С. З, с което след частична отмяна и потвърждаване в друга част на решение № 50/13.01.2020 г. по гр. д. № 6100/2018 г. на Районен съд – С. З, касаторът е осъден на основание чл. 200 КТ да заплати на наследниците на М. Х. М. обезщетение за неимуществени вреди претърпени от смъртта му, настъпила при трудова злополука на 23.03.2016 г., както следва: на съпругата - С. Е. М. сумата от 40 000 лв.; на синовете - Х. М. М. и К. М. М. сумата от по 30 000 лв. за всеки, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на деликта до окончателното им изплащане. Решението в частта, с която претенцията на С. Е. М. отхвърлена за разликата над 40 000 лв. до размера на сумата 56 000 лв., както и по исковете на Х. М. и К. М. за отхвърлените разлики над присъдените им суми от по 30 000 лв. до размера на сумите от по 42 000 лв. за всеки, не е обжалвано и е влязло в сила.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса: влязлото в сила разпореждане по чл. 55 КСО задължителен елемент ли е от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ - твърди се противоречие с решение № 319/22.06.2010 по гр. д. № 204/2009 г., III г. о. на ВКС.Онието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи във връзка с въпросите: 1) кои факти и обстоятелства са от значение при приложението на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди; 2) правилно ли е приетото от съда, че при установена грешка в представянето на доказателствата, искът не може да бъде отхвърлен, тъй като основание за отхвърляне е единствено неговата неоснователност и недоказаност, а не наличието на нередовност; 3) за да е редовно връчването на разпореждането по чл. 55 КСО, необходимо ли е в разписката за получаване да се отбележи изрично качеството на третото лице, което го получава; 4) достатъчно ли е в отговора на исковата молба работодателят да посочи, че злополуката е трудова, за да се приеме, че разпореждането по чл. 55 КСО, издадено от орган по чл. 60 КСО, не е обжалвано и е влязло в сила.

Ответниците по жалбата не са подали писмен отговор.

По предпоставките за допускане на касационното обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че М. Х. М., съпруг на ищцата С. М. и баща на ищците Х. М. и К. М., е бил в трудовоправни отношения с ответното дружество по силата на трудов договор от 21.04.2014 г. На 23.03.2016 г. същият е претърпял инцидент по време на изпълнение на трудовите си задължения - при нарязване на резба М20 на шпилка на универсален струг, въртящият се детайл захваща ръкавицата на лявата му ръка заедно с левия ръкав на куртката, намотава ги, вследствие на което тялото на работника рязко е било притиснато към струга. В резултат на това е получено прекъсване на гръбначния мозък в шийния отдел, от което е настъпила смъртта му. Трудовият характер на злополуката е признат с разпореждане № 52/11.08.2016 г. на ТП на НОИ – С.З.С е приел, че разпореждането е влязло в сила, тъй като същото е било получено на адреса на управление на ответното дружество и няма данни да е било обжалвано от работодателя, нито да е налице висящ административен спор. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, включително заключенията на психолого-психиатричните експертизи, въззивният съд е приел, че в резултат на внезапната загуба на съпруга й при ищцата С. М. се наблюдава състояние на стрес или друго психично разстройство, пряка и непосредствена последица от фаталния инцидент с най-близкия й човек. Отчетена е настъпилата внезапна тежка психотравма, необратимите промени, тласнали живота на М. в негативна посока, възрастта й (70 г.), липсата на перспектива същата да възстанови качеството си на живот, психическия баланс, хармония и равновесие в бита и душевния комфорт, които е имала преди загубата на съпруга си. По отношение на другите двама ищци - Х. М. и К. М., съдът е приел, че същите безспорно са преживели състояние на стрес, пряка и непосредствена последица от трагичния инцидент, завършил със смъртта на баща им. Изпитали са нормалните за всеки човек негативни чувства при загубата на родител, но това състояние е преодоляно. Отчетени са обстоятелствата, че и двамата мъже са в разцвета на силите си, със самостоятелни семейства и с възстановено обичайно ниво на функциониране в личен и социален аспект.

Преценяйки всички установени по делото правно релевантни факти и обстоятелства, съдът е счел, че са налице основания за ангажиране отговорността на ответника по чл. 200 КТ във връзка с настъпилата трудова злополука. Същевременно, за основателно е счетено възражението на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ за съпричиняване на увредата от страна на пострадалия. Посочено е, че въпреки дългогодишния опит и притежаваните знания за работата, в нарушение на инструкциите и изискванията за безопасност работникът е работил с ръкавици и дреха с широки ръкави; доближил е ръката си до работещия струг (без да го изключи), при което е станало възможно въртящата част на струга да захване ръкавицата и ръкава на облеклото и по този начин да придърпа рязко тялото му и да го притисне в опасната работна зона на машината. Поведението му представлява нарушение на нормите по Наредба № 3/23.03.2004 г. на министъра на труда и социалната политика за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при механично (студено) обработване на метали - да не се работи с неприбрано работно облекло и с ръкавици при машини с въртящи се обработвани детайли или инструменти, както и нарушение на забраната детайлите да не се контролират ръчно по време на обработване. Тези обстоятелства са квалифицирани от съда като проява на груба небрежност от страна на работника и основание за намаляване отговорността на работодателя, поради съпричиняване на увреждането, определено в размер на 50%. Като е споделил изводите на първата инстанция, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди за наследниците на починалия работник възлиза съответно общо на сумите – 80 000 лв. за съпругата и по 60 000 лева за синовете и приспадайки определения процент за съпричиняване, въззивният съд е счел за основателни предявените искове до размера на сумата 40 000 лв. за ищцата С. М. и по 30 000 лв. за Х. М. и К. М.. В останалата им част претенциите са отхвърлени като неоснователни.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

Първият въпрос в изложението - дали влязлото в сила разпореждане по чл. 55 КСО е задължителен елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ – е обуславящ, но не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от касатора решение № 319/22.06.2010 по гр. д. № 204/2009 г., III г. о. на ВКС е прието, че разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение - от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото. Наличието му представлява материалноправна предпоставка и елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука (в с. см. и - решение № 374/23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г., IV г. о. на ВКС и др.). Въззивният съд не е приел нещо различно – зачел е обвързващото действие на приложеното по делото разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО относно трудовия характер на злополуката с наследодателя на ищците, като условие за ангажиране отговорността на работодателя.

Вторият правен въпрос, касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД, също не обуславя селектирането на жалбата. В ППВС № 4/1968 г., както и в трайно установената практика на ВКС по тази категория дела, намерила израз в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (напр. - решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 85/29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др.) константно е приемано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на настъпила трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, стреса на близките от внезапното настъпване на смъртта, отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална, емоционална и материална подкрепа. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените морални вреди, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички допустими доказателства, които са относими към правно релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Както е посочвано многократно, справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения и е изложил мотиви по всички обстоятелства, имащи значение за справедливия размер на определените в случая обезщетения за неимуществени вреди, а несъгласието на касатора с оценката и анализа на доказателствата не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По следващия въпрос, както в доктрината, така и в съдебната практика е прието, че когато съдът установи, че е допуснал грешка при събирането на доказателства – събрал е такива, които са без значение или са по закон недопустими, той ги изключва от обсега на преценката на доказателствата, защото не може да основе решението си на тях, но тази грешка не е основание за отхвърляне на предявения иск. В съответствие с тази практика е и приетото от въззивния съд, че искът може да бъде да отхвърлен, само когато преценката на всички допустими и относими доказателства, доводите и възраженията на страните, обуславя извод за неоснователност и недоказаност на претенцията.

Последните два въпроса в изложението, касаещи връчването на разпореждането по чл. 55 КСО и влизането му в сила, също нямат претендираното от касатора значение. В практиката на ВКС е изяснено, че когато работодателят оспорва, че въпреки ангажираните в процеса от насрещната страна доказателства, административният акт (разпореждането на на ТП на НОИ или решението на ТЕЛК/НЕЛК) не е влязъл в сила, трябва да установи, че го е обжалвал и той е бил отменен или изменен, респ. че подадената жалба се разглежда от горестоящия административен или съдебен орган (вж. - решение № 213/12.07.2011 г. по гр. д. № 1761/2009 г., IV г. о.; решение № 2/ 25.02.2015 г. на по гр. д. № 3402/2014 г., III г. о., решение № 185/27.05.2010 г. по гр. д. № 5264/2008 г., III г. о. на ВКС). В случая, въззивният съд е посочил, че работодателят е декларирал злополуката като трудова; издаденото разпореждане № 52/11.08.2016 г. на ТП на НОИ – С. З, с което се установява трудовия характер на злополуката му е изпратено и получено на адреса на управление на дружеството и в отговора на исковата молба също е заявено, че смъртта на наследодателя на ищците е настъпила вследствие на станала в предприятието трудова злополука. При тези обстоятелства и при липсата на ангажирани от ответника доказателства за обжалване на административния акт, респ. за висящ административен процес, изводът на въззивния съд, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ за ангажиране отговорността на работодателя, не противоречи на установената практика на ВКС.

Предвид всичко изложено, не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.

Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 189 от 02.09.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1253/2020 г. по описа на Окръжен съд – С. З в обжалваната част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.