Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 5 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗА ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ) (ЗГВРСНР).
С решение № 945 от 08.06.2020 г. по административно дело № 131/2020 г. Административен съд – Пловдив е: 1) отменил разпореждане № 4506-40-391 от 26.11.2019 г. на директора на Фонд „ГВРС“ („Гарантирани вземания на работниците и служителите“) - София, с което на основание чл. 26, ал. 3 във връзка с чл. 3 от ЗГВРСНР е отказано на Д.С, с [ЕГН], с адрес: [населено място], [адрес], изплащане на гарантирано вземане; 2) изпратил административната преписка на директора на Фонд „ГВРС“ - София за постановяване на административно решение по направеното пред него искане по заявление с вх. № 4502-15-94 от 29.10.2019 г. на Д.С, съобразно даденото в мотивите на съдебното решение тълкуване и прилагане на закона; 3) осъдил Националния осигурителен институт да заплати в полза на Д.С сумата в размер от 10 лева.
Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ (Националния осигурителен институт), подадена от процесуалния му представител главен юрисконсулт Г.В. По съображения, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на нов, с която да се отхвърли жалбата на Д.С като неоснователна и да се потвърди разпореждане № 4506-40-391 от 26.11.2019 г. на директора на Фонд „ГВРС“ към НОИ. Възведена е и претенция за присъждане на направените деловодни разноски за заплащане на държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по касация Д.С, действаща лично и чрез пълномощника адвокат М.О, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното с нея съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на направените разноски за производството пред касационната инстанция.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, като предлага то да бъде оставено в сила, а жалбата да се остави без уважение.
Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Пловдив е било разпореждане № 4506-40-391 от 26.11.2019 г. на директора на Фонд „ГВРС“ към НОИ, с което на основание чл. 26, ал. 3 във връзка с чл. 3 от ЗГВРСНР е отказано изплащане на гарантирано вземане на Д.С, което тя претендира, че има към обявеното в несъстоятелност дружество „Бали груп” ЕООД, ЕИК 203959037, седалище и адрес на управление с. Д., общ. Карлово, обл. Пловдив. Процесното разпореждане е издадено в развилото се административно производство пред органа, във връзка с подадено от лицето заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане с вх. № 4502-15-94/29.10.2019 г., поради несъстоятелност на работодателя. От съдържанието му се установява, че заявителката е декларирала обстоятелства, свързани с работата, която е осъществявала в дружеството „Бали груп“ ЕООД като специалист „Труд и работна заплата“, с което е била в трудовоправни отношения от 03.12.2018 г. до 01.06.2019 г. По делото е приложена справка изх. № 3/12.08.2019 г. досежно размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения, дължими от работодателя по Кодекса на труда и други нормативни актове, издадена от „Бали груп“ ЕООД и обхващаща периода декември 2018 г. – май 2019 г. Дружеството, което е осъществявало транспортна дейност, е обявено в несъстоятелност с решение на Пловдивския окръжен съд № 472/02.08.2019 г. по търговско дело № 288/2019 г., което решение е обявено в регистъра по чл. 325, ал. 5 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) на същата дата и е вписано в електронната страница в интернет на Търговския регистър. Едноличен собственик и управител на дружеството е Г.Т, който е осъден с влязла в сила присъда и изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в затвор, като в търговската си дейност се е представлявал от пълномощника К.П.
Със заповед от 06.08.2019 г. на ръководителя на ТП на НОИ – Пловдив е възложено извършване на проверка от главен инспектор по осигуряването, който в доклад от 30.10.2019 г. е посочил, че не може да осъществи контакт с представител на дружеството, който да представи необходимата счетоводна документация, и съответно не може да се извърши проверка по ЗГВРСНР и ревизия по доходите на ДОО. Последвало е издаване на процесното разпореждане от 26.11.2019 г., в което е отразено, че дружеството няма заведена счетоводна документация, няма публикувани годишни финансови отчети в Търговския регистър и в ТД на НАП няма подадени годишни финансови декларации по чл. 92 от ЗКПО и годишни финансови отчети за 2017 г. и 2018 г. Въз основа на това органът е приел, че не е налице изискването на чл. 3 от ЗГВРСНР за наличие на начислени трудови възнаграждения и парични обезщетения и съответно липсва правно основание за изплащане на гарантираното вземане, поискано от Д.С.
За да уважи сезиралата го жалба срещу процесното разпореждане първоинстанционният съд е обосновал, че то е издадено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби. Съдът е посочил, че в хода на административното производство органът не е положил необходимите усилия за изясняване на релевантните за спора обстоятелства, с което е нарушил чл. 9, чл. 35 и чл. 36 от АПК. Приел е за установено, че са налице две от предпоставките за отпускане на гарантирано вземане по ЗГВРСНР, предвидени в чл. 4 от същия закон (открито производство по несъстоятелност по реда на ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) и наличието на трудово правоотношение на жалбоподателката с работодателя „Бали груп“ ЕООД), а наличието на третата предпоставка не е изследвано по надлежния ред. Поради това е отменил оспорения пред него акт и е върнал преписката на компетентния орган за ново произнасяне, на когото е дал конкретни указания за събиране на съответните доказателства от НАП, НОИ и МВР (счетоводните документи на дружеството са били иззети от Икономическа полиция на 23.03.2019 г.) и за съобразяване с установеното при приключилото междувременно обжалване на ревизионния акт на дружеството с решение № 4640 от 21.04.2020 г. по адм. дело № 13103/2019 г. на ВАС, І-во отд.
Проверяваното по настоящото дело съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, съществуването на които би обусловило наличието на касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
Решението на Административен съд – Пловдив, с което жалбата до него е уважена като основателна и е отменен оспорения административен акт, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях нормативна уредба.
Касационната инстанция споделя мотивите на Пловдивския административен съд, с които са обосновани изводите му, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК препраща към тях. Касаторовите възражения са неоснователни.
Съгласно чл. 3 от ЗГВРСНР гарантирани вземания на работниците и служителите по този закон са начислени и неизплатени трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори и парични обезщетения, и дължими от работодателя по силата на нормативен акт. На основание чл. 26, ал. 3 от ЗГВРСНР директорът на фонда отказва изплащането на гарантираното вземане, когато не са налице условията по този закон. В случая изплащането на гарантираното вземане на практика е отказано, не защото условията по закона не са изпълнени, а защото липсват документи, въз основа на които да се извърши преценка за правото на заявителката.
Видно от мотивите на оспореното пред първоинстанционния съд разпореждане, издателят му не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Проверката по чл. 5, ал. 1 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя на практика не е била извършена по същество поради бездействие на административния орган. Последният е бил длъжен да извърши ефективно (което не е сторил) дължимата проверка за наличието на материалноправните предпоставки за придобиване на правото на гарантирано вземане от претендиращата го, като неосъществяването на контакт с представител на дружеството не е аргумент в подкрепа на извод, че то няма необходимата счетоводна документация.
Необходимите документи за установяване на фактите, пораждащи право на гарантирано вземане, са регламентирани в Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, в сила от 01.01.2005 г., приета по делегация от чл. 29 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗА ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ). Отказът е мотивиран не с обстоятелството, че лицето не е представило изискваната от чл. 4, ал. 1 от Наредбата справка по образец съгласно приложение № 1, а с обстоятелството, че по обективни причини не е била извършена проверка при работодателя по реда на чл. 5, ал. 1 от Наредбата. На заявителката не са давани указания да представи допълнителни документи съгласно реда на чл. 8, ал. 3 от Наредбата, а данни за резултатите от извършена проверка в Регистъра на осигурените лица и в Регистър „Трудови договори“ липсват. Не е спазено изискването по чл. 9, ал. 1 от Наредба за разглеждане на подаденото заявление-декларация и приложените към него документи на база съпоставяне на данните от констативния протокол, Регистъра на осигурените лица и Регистър „Трудови договори“.
От изложеното явства, че посочените в разпореждането обстоятелства не обуславят основание за отказ за изплащане на гарантирани вземания при несъстоятелност на работодателя.
Това обуславя правилността на преценката на Административен съд – Пловдив за незаконосъобразност на оспорения пред него акт. Като е отменил разпореждането и е изпратил преписката на административния орган за ново решаване на въпроса по същество, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което, при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора по главните искания акцесорната касаторова претенция за присъждане на деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение също се явява неоснователна, а искането на ответника по касация да му се заплатят направените по делото разноски, равняващи се на 400 лева адвокатско възнаграждение, следва да бъде уважено.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 945 от 08.06.2020 г., постановено по административно дело № 131/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, ЕИК 121082521, да заплати на Д.С, [ЕГН], адрес: [населено място], [адрес], сумата от 400 (четиристотин) лева за разноските, направени за производството пред касационната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.