Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К).
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - гр. П. срещу Решение № 438 от 21.03.2017 г., постановено по адм. д. № 1489/2016 г. по описа на Административен съд гр. П., с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-16001615001253-091-001/30.10.2015 г., издаден от С. П. П. на длъжност началник сектор, възложил ревизията и К. Г. Н. на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, в ТД на НАП гр. П., в потвърдената и изменената му части, с Решение № 337/ 31.05.2016 г. на Директора на Дирекция “ОДОП” – Пловдив. Претендира се отмяна на съдебното решение като неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК
Ответникът - С. Х. С. чрез адв. Х. изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед разпоредбата на чл. 218 от АПК, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на съдебно обжалване пред Административен съд гр. П. е бил горепосоченият РА, с който на С. Х. С. са определени задължения по ЗДДФЛ, ДОО, ЗО, ДЗПО – УПФ и лихви към тях. След анализ на доказателствата към административната преписка и събраните в съдебното производство първоинстанционният съд е приел, че за периода 2007 – 2011 г. ревизираното лице не е „местно физическо лице” по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ. Изложил е също така подробни мотиви за липсата на основания по т. 1, 2 и 7 от чл. 122 от ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред. По отношение 2012 г. съдът е изложил мотиви за неправилно изчисляване от приходните органи на паричния поток помесечно, вместо на годишна база, както и неправилно игнориране на представени доказателства за приходи - 12 бр. декларации за изнасяне на парични суми над 10 000 канадски долара, получени суми от майка му и др., които компенсират констатирания „недостиг“.
Така постановеното решение е допустимо, валидно и правилно.
В хода на първоинстанционното производство са събрани относимите доказателства за изясняване на спора от фактическа страна. Решението е постановено след съвкупен анализ на събраните доказателства съобразно доказателствената им сила, при правилно разпределение на тежестта на доказване на релевантните факти и обстоятелства, в резултат на което са формирани обосновани и логически кореспондиращи си фактически и правни изводи.
Първоинстанционният съд обосновано и мотивирано е приел, че оспореният пред него РА, е издаден от компетентен по смисъла на чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 3 ДОПК орган по приходите, при спазване на установената форма, и на административнопроизводствените правила, но при неправилно приложение на материалния закон, поради което е отменил същия.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на извода на първоинстанционния съд относно качеството на ревизираното лице като „местно лице“ за Канада за периода 2007 – 2011 г. Оплакванията са неоснователни. Съдът подробно е анализирал обстоятелството доколко ревизираното лице отговаря на критериите за местно лице по смисъла на ЗДДФЛ за всяка от ревизираните години. Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Р. Б и в чужбина, а чуждестранните физически лица - само за придобити доходи от източници в Р. Б - арг. от чл. 6 и 7 от ЗДДФЛ. Кога една държава упражнява суверенното си право да облага местно физическо лице, което е обект на данъчна дискреция и на друга държава, т. е. как се разрешава колизията на суверенни права между две държави е въпрос на споразумение между страните, обективирано в съответен международен договор, който след ратификация, обнародване и влизане в сила се ползва с примат по отношение на разпоредбите, които са различни от тези в националния закон - чл. 75 от ЗДДФЛ. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че в съответствие с разпоредбата на чл. 1 и чл. 4, ал. 1, т. 2 от тази спогодба и ЗДДФЛ - едно физическо лице е местно лице на държавата, с която личните му и икономически връзки са по-тесни /център на жизнени интереси/, а ако държавата, където е центърът на жизнените интереси на това лице, не може да бъде определена, компетентните органи на договарящите държави решават въпроса по взаимно споразумение. В тази насока правилно съдът е посочил, че в хода на ревизионното производство приходната администрация е игнорирала представените от С. доказателства, че центърът на жизнените му интереси по смисъла на чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ, не се намира в Р. Б, видно от приложените по делото 12 броя годишни данъчни декларации за периода 2000 г. – 2011г. за платени от него данъци в Канада. Безспорно е също, че през процесния период ревизираното лице е канадски гражданин, единствената му работа е там, най – близките му роднини живеят постояно в Канада и САЩ. Безспорно е също, че приходната администрация не е представила доказателства за споразумение с администрацията на Канада, чие местно физическо лице следва да се счита ответника в настоящето производство. Обосноваването в касационната жалба за наличие на престой в България повече от 183 дни за 2007 – 2009 г. въпреки официалните паспортни данни и удостоверение от „МВР Пловдив – Гранична полиция“ е неубедително, а и са без значение предвид посочените в първоинстанционното решение разпоредби на Спогодбата между Правителството на Р. Б и Правителството на Канада за избягване на двойното данъчно облагане и предотвратяване отклонението от облагане с данъци на доходите и имуществото.
Другите спорни моменти в производството са били относно установяването на обстоятелството по чл. 122, ал. 1, т. 1, 2 и т. 7 от ДОПК, за да бъде осъществена ревизията по специалния ред, както и формирането по основание и размер на посоченото публично вземане за данък върху доходите, респ. неговата дължимост за ревизираните години. Направен е анализ на формирания паричен поток в неговите приходни и разходни части, както и началното салдо към 1.01.2007 г. Съгласно чл. 7 от ЗДДФЛ, чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Р.Б.Р на чл. 8 от същия закон изчерпателно изброява доходите от източници в Р. Б, определяйки ги чрез техния произход. Това автоматично логически изключва доходите с неустановен произход /за които органите по приходите твърдят, че са процесните/ като такива от източници в България, а също и че без установяване на въпросния произход, процесните суми не могат да бъдат определени като доход от източник в България и затова – подлежащ на облагане. Предвид това, незаконосъобразно органите по приходите са приели, че са налице условия за извършването на процесната ревизия на чуждестранно физическо лице по реда на чл. 122 и сл. ДОПК и че процесните парични суми подлежат на облагане на основание чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Правилно е становището на Върховната административна прокуратура по настоящето дело, в което се посочва, че приходната администрация необосновано и немотивирано е извършила ревизията по реда на чл. 122 от ДОПК, като е приела, че до започването на ревизията от РЛ не е подадена декларация, когато задължението се определя по декларация, както и че по отношение на РЛ са налице данни за укрити приходи или доходи, като приходната администрация е имала предвид посочените в РА и РД суми получени от РЛ от трети лица, като за тези средства не са представени доказателства за произход, поради което е прието, че това са укрити от лицето доходи. В този смисъл, като е приел, че в съответствие с разпоредбата на чл. 7 от ЗДДФЛ “чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци, за придобити доходи от източници в Р. Б”, че тези суми са постъпвали по сметката на РЛ регулярно през ревизираният период, както и че няма законова възможност финансовото състояние на чуждестранно физическо лице да се определя въз основа на външни приходоизточници и е отменил оспореният РА, първоинстанционният съд е постановил обоснован и мотивиран съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
По тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба се явява неоснователна и обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила.
В тежест на бюджета на ответника по касационната жалба са направените и поискани разноски в производството по обжалване – 2 820 лв. за адвокатски хонорар, за плащането на който са налице данни по делото.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 438 от 21.03.2017 г., постановено по адм. д. № 1489/2016 г. по описа на Административен съд гр. П..
ОСЪЖДА Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП, да заплати на С. Х. С. сумата от 2 820 /две хиляди осемстотин и двадесет/ лева разноски по делото за касационната инстанция. Решението е окончателно.