Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Н. Ж., с адрес в [населено място], срещу решение № 169/10.01.2017 г. по адм. дело №4344/2015 г. на Административен съд - София - град (АССГ), с което е отхвърлено оспорването му срещу заповед за задържане на лице рег. № УРИ 228зз606/25.03.2015 г. по описа на [номер] РУП - СДВР, издадена от полицейски орган при [номер] РУП - СДВР. Касаторът поддържа в касационната жалба и в съдебно заседание, че обжалваното решение е неправилно - постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, навежда доводи и за необоснованост, иска отмяната му, отмяна на оспорената заповед.

Ответникът по касационна жалба - полицейски орган при Четвърто районно управление - Столична дирекция на вътрешните работи ( [номер] РУ - СДВР), чрез процесуален представител, в писмен отговор и в съдебно заседание, иска оставяне на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, в настоящия състав на пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, АССГ е приел за установено, че с оспорената пред него заповед на 25.03.2015 г. в 9 ч. 20 м. А. Ж. е задържан за срок до 24 часа в помещение за временно задържане в [номер] РУ - СДВР, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като извършител на хулигански прояви, при наличие на данни за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, от старши полицай в в група "Охрана на обществения ред" в [номер] РУ - СДВР. Посочено, е че заповедта е връчена на Ж. редовно при отказ, което обстоятелство е удостоверено с подписите на двама свидетели, по какъвто начин е удостоверено и разясняването на правата му в декларацията по чл. 74, ал. 3 ЗМВР. Освободен е на същия ден - 25. 03.2015 г. в 17 ч. 40 м. В настоящето производство от разпита на свидетелите в съдебното производство и свидетелските показания, част от административното производство и в досъдебното производство, образувано за престъплението по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 НК е установено, че при влизането си в Съдебната палата на 25.03.2015 г. около 8ч. 50 м. е отказал да бъде проверен от служителите на Съдебна охрана, отправяйки към тях в качеството им на органи на реда обидни думи пред множество хора, след което ударил един от униформените, хвърлил шапката му на земята и започнал да го души. Съдът е посочил, че не е установено уврежданията, за които жалбоподателят е представил медицинско свидетелство, да са настъпили при и по повод на задържането. С оглед изложеното съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, съдържа необходимите реквизити, налице е било фактическото и правно основание за издаването й - налице са били данни за извършено престъпление - хулиганство, и е съобразена с целта на закона.

Правилна е преценка на съда, че в мотивната част на заповедта е описано престъплението, за което има данни, както с текст, така и с думи. Липсата на вписване на квалифициращото обстоятелство, водещо до по - тежка наказуемост - че е свързано със съпротива срещу орган на власт, не променя факта, че данните за извършено престъпление са достатъчно индивидуализирани чрез вписаното в мотивната част на заповедта. Правилен е изводът на АС, че полицейският орган е компетентен да издаде оспорената заповед, като за съда не е имало причина да не кредитира официалния удостоверителен документ по делото, сочещ длъжността на издателя на акта, който не е бил и оспорен по реда и в сроковете по чл. 193 ГПК вр. чл. 144 АПК от жалбоподателя. Твърденията за нанесен побой не се подкрепят от нито едно доказателство по делото, напротив опровергават се от показанията на свидетелите на задържането, които са го наблюдавали, включително свидетелят Т., който го е прегледал, след като от към помещението в Съдебната палата са се чували викове "Не ме докосвай" и свидетелят е бил извикан да прегледа Ж. и не е установил наранявания. Фактът, че впоследствие са установени кръвонасядания, не установява начина по който са получени. Фрактурата на зъба е установена значително по - късно - през м. 02.2016 г., видно от амбулаторния лист, и при липсата на доказателствата за твърдения побой, не би могла да бъде свързана с процесното 24 часово задържане. Не на последно място следва да се има предвид и представеното от самия касатор в касационното производство доказателство, че страда от "афективно разстройство", както и доказателствата по досъдебното производство, че е имало предложение за прилагане на принудителни медицински мерки по реда на чл. 89 НК. Свидетелят З. - колега - адвокат на Ж. също не е очевидец на нанесени удари, напротив - свидетелства единствено за чутите викове преди прегледа на жалбоподателя. Не на последно място жалбоподателят е успял да му телефонира след инцидента и да извика З. за адвокат, което сочи, че не е било ограничено правото му да ангажира адвокат, но адвокатът няма възможност да бъде допуснат в момента, в който жалбоподателят все още е оказвал съпротива на орган на реда и е буйствал. Свидетелят З. не твърди да му е отказан достъп до мястото за задържане в [номер] РУП, всички описани от него факти се отнасят до това, какво е видял в Съдебната палата, след като е бил извикан на мястото на инцидента. Предвид изложеното обосновани са изводите на съда относно установените по делото факти. Законосъобразни са и изводите му за липса на законосъобразност и действителност на оспорената заповед.

Предвид изложеното решението като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на СДВР юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 ( сто и петдесет ) лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ), вр. чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, предвид фактическата и правна сложност на спора.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 169/10.01.2017 г. по адм. дело №4344/2015 г. на Административен съд - София - град .

ОСЪЖДА А. Н. Ж., с адрес в [населено място], [жилищен адрес] да заплати разноски по делото в размер на 150 ( сто и петдесет ) лева на Столична дирекция на вътрешните работи.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.