ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 557

гр. София, 06.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Бисера Максимова

като разгледа докладваното от Д. С. Ч. касационно гражданско дело № 20268003100360 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. А. Н., приподписана от адв. Р. Д., срещу определение № 5349 от 27.11.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2413/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 738 от 07.10.2025 г., постановено по гр. д. № 45/2025 г. по описа на Районен съд – Девня. С последното е прекратено производството по предявения от Н. А. Н. против Районен съд Варна иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 5001лв., представляваща обезщетение за вреди от бавно правосъдие по гр. д. № 647/2022г. по описа на РС - Варна.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна.

В частната касационна жалба и в приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните, уточнени от съда, въпроси: 1) обвързан ли е съдът от посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск; 2) по приложението на чл. 2б ЗОДОВ и допустим ли е иск по чл. 49 ЗЗД срещу държавата за забавено правосъдие, когато не е използван редът по глава IIIа от ЗСВ в законоустановения 6-месечен срок.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел за установено, че Н. А. Н. е предявил против Районен съд Варна иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати сумата 5001лв., представляваща обезщетение за вреди от бавно правосъдие по гр. д. № 647/2022г. по описа на РС - Варна. Изложените твърдения са, че е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на посоченото дело, в резултат на необосновано забавяне на производството от съда. Въззивният съд е посочил, че производството, по повод на което е предявен искът по чл. 2б ЗОДОВ е приключило с влязъл в сила съдебен акт на 13.12.2023 г., като е безспорно, че ищецът не е провел процедурата по глава трета „а“ от Закона за съдебната власт. При тези данни и с оглед изложените в исковата молба обстоятелства е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, тъй като се претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Счел е, че сочената от ищеца правна квалификация на иска по чл. 45-49 ЗЗД не е обвързваща за съда. Съгласно нормата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 по приключени производства, когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от Закона за съдебната власт.

В случая такава не е проведена, поради което искът е недопустим.

Недопустимостта на исковото производство по специалния закон, поради непроведена административна процедура, не означава, че ищецът може на общо основание и по свой избор да ангажира отговорността на държавата по реда на чл. 49 ЗЗД, тъй като специалният закон изключва приложението на общия.

При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационното обжалване.

Първият поставен въпрос няма претендираното от жалбоподателя значение и не обуславя селектирането на жалбата. Константна е практиката на ВКС, според която съдът, въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения петитум, определя сам правната квалификация на предявения иск. Важно е не как страната определя правната квалификация на иска, а какви са фактическите твърдения, на които основава субективното си право и чиято защита търси. Съдът е длъжен, съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска си, и отправеното искане, да определи правната квалификация на спорното право.

Въззивното определение не се отклонява от тези правни разрешения, поради което не се установява поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият поставен въпрос, касаещ приложението на чл. 2б ЗОДОВ и правната квалификация на иск за вреди от забавено правосъдие, е изяснен безпротиворечиво в практиката на ВКС. Константно е разбирането, че в чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането й в сила. От този момент и занапред, обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, както изрично предвижда нормата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР З. З. (ДВ, бр. 98/2012 г.). В останалите случаи - когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 ЗЗД (вж. - решение № 362/21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г., ІV г. о., определение № 535/ 11.07.2014 г. по ч. гр. д. № 2927/2014 г., ІV г. о., определение № 274/24.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2532/2017 г., ІІІ г. о., определение № 419/16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3518/2018 г., ІІІ г. о., решение № 12/27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г., ІV г. о., решение № 210/15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г. о., решение № 362/21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г., ІV г. о. и др.). В случая, посочената хипотеза не е налице и редът по чл. 49 ЗЗД е неприложим, тъй като производството по гр. д. № 647/2022г. по описа на РС - Варна е приключило с влязъл в сила съдебен акт на 13.12.2023 г., т. е. - след приетите изменения на ЗОДОВ, с които е уреден специален национален компенсаторен механизъм и ред за защита на лицата при допуснато нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Ищецът не е изчерпал административната процедура, поради което е налице процесуална пречка за разглеждане на иска по чл. 2б ЗОДОВ. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Наличието на създадена съдебна практика на ВКС изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а освен това касаторът не е аргументирал необходимостта от изоставяне или промяна на трайно установените правни разрешения по приложението на чл. 2б и чл. 8, ал. 1 и 2 ЗОДОВ.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 5349 от 27.11.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2413/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.