Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на „Трокенбау“ ЕООД, ЕИК 101672105, подадена чрез пълномощника адв.. А, против решение № 3284 от 15.05.2019 г. на Административен съд София - град, постановено по адм. дело № 11970 по описа за 2018 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № Р-22000115006152-091-001/29.03.2016 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - София, потвърден в обжалваната част с решение № 1707/30.09.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - София при ЦУ на НАП, в частта, в която за данъчните периоди м. 02.2011 г., м. 03.2011 г., м. 05.2011 г., м. 09.2012 г., м. 10.2012 г. и м. 11.2012 г. са установени задължения за ДДС общо в размер на 25 068, 89 лв., ведно с лихва за забава в размер на 10 728, 38 лв., в резултат на отказано право на приспадане на данъчен кредит, и задължения за корпоративен данък по ЗКПО за 2011 г. в размер на 3 897, 26 лв., ведно с лихва за забава в размер на 1 608, 12 лв.

Касаторът оспорва първоинстанционното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдебният акт не е съобразен със събраните по делото доказателства. Счита, че са налице писмени доказателства, от които се установява реалното изпълнение на документираните с процесните фактури доставки на услуги. Искането от съда е да отмени оспореното решение и да отмени ревизионния акт в частта, в която същият не е влязъл в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) - София при ЦУ на НАП, чрез юрк.. К, оспорва касационната жалба като неоснователна в съдебно заседание и моли съдът да остави в сила първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила на първоинстанционното решение.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Настоящото касационно производство е второ поред, след като с решение № 13501/06.11.2018 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 5606/2018 г. е отменено решение № 1367/02.03.2018 г. по адм. дело № 11708/2016г. на АССГ в частта, с която е отменен ревизионен акт № Р-22000115006152-091-001/29.03.2016 г. на ТД на НАП-София относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит по шест фактури на „Нолина ЕН“ ООД, една фактура на „Андрини“ ЕООД и седем фактури на „Нантол“ ЕООД и в частта, с която е отказано приспадане на задължения по ЗКПО по три фактури на „Нантол“ ЕООД и една фактура на „Андрини“ ЕООД. ВАС е констатирал допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В необжалваната част, с която е отхвърлена жалбата на дружеството, решението е влязло в сила. Предмет на спора при повторното разглеждане на делото е ревизионния акт в отменената му част.

С оспореното решение административният съд е отхвърлил жалбата на „Трокенбау“ ЕООД против ревизионен акт № Р-22000115006152-091-001/29.03.2016 г. в часта, в която на дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактури № 69/25.09.2012 г. – ДДС 1680 лв., № 70/27.09.2012 г. – ДДС 1567, 26 лв., № 83/22.10.2012 г. – ДДС 1558, 01 лв., № 74/09.10.2012 г. – ДДС 1449, 01 лв., № 88/21.11.2012 г. – ДДС 1584, 30 лв. и № 89/27.11, 2012 г. – ДДС 1435, 81 лв., издадени от „Нолина-ЕН“ ЕООД, по фактура № 1/18.05.2011 г. – ДДС 1422, 65 лв. издадена от „Андрини“ ЕООД, и по фактури № 331/03.02.2011 г. – ДДС 2030 лв., № 334/10.02.2011 г. – ДДС 2130 лв., № 336/16.02.2011 г. – ДДС 1560 лв., № 337/18.02.2011 г. – ДДС 2280 лв., № 350/07.03.2011 г. – ДДС 2418, 71 лв., № 353/11.03.2011 г. – ДДС 1825, 70 лв. и № 357/18.03.2011 г. – ДДС 2127, 46 лв., издадени от „Нантол“ ЕООД, на основание чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, тъй като фактурираните доставки на услуги не са реално осъществени, както и в частта, в която е увеличен декларирания за 2011 г. финансов резултат с данъчната основа по три от фактурите, издадени от „Нантол“ ЕООД - № 350/07.03.2011 г., № 353/11.03.2011 г. и № 1061/31.08.2012г., и фактура № 1/18.05.2011 г., издадена от „Андрини“ ЕООД, на основание чл. 26, ал. 2 от ЗКПО, във вр. с чл. 10 и чл. 16, ал. 1 и 2 от ЗКПО, тъй като разходите по фактурите не са документално обосновани и са заплатени за неосъществени услуги.

За да отхвърли жалбата на „Трокенбау“ ЕООД съдът е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентни органи по приходите, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в ревизионното производство, които да са ограничили правото на защита на ревизираното лице.

Съдът е описал установената в ревизията фактическа обстановка и е приел, че „Трокенбау“ ЕООД като възложител е сключило договори за строителство на свои обекти с посочените трима доставчици като изпълнители. Съгласно договорите доставчиците е следвало да извършат различни видове СМР - само труд, като обхватът на видовете дейности и цените за всеки обект са уточнени в приложение към договора, което не е представено. Доставката на материалите е за сметка на ревизираното лице, количествата извършени работи ще се приемат от страните с приемо-предавателен протокол, но в договорите конкретни обекти за работа не са посочени. Съдът е изложил за всеки един от доставчиците поотделно констатациите на приходните органи и е приел, че фактическата обстановка е сходна, а мотивът на данъчните органи за отказ на правото на приспадане на данъчен кредит е липсата на доказателства за наличие на кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците, както и установените несъответствия в представените документи. Доколкото е установено, че ревизираното лице разполага със собствени активи и трудови ресурси, приходните органи са приели, че дружеството само е извършило процесните доставки, а с осчетоводяването на издадените от доставчиците фактури е намалило задължението за внасяне на ДДС, както и с осчетоводяването на разходи за външни услуги е намалило размерът на дължимия подоходен данък.

След анализ на приложимите правни норми и събраните доказателства съдът е приел, че изводите на органите по приходите за липса на реалност на доставките са законосъобразни. Мотивирал се е, че ревизираното лице не е успяло да докаже наличието на всички законови предпоставки за възникване правото на приспадане на данъчен кредит, включително реалността на доставките. Приел е, че не се доказва изпълнението на услугите, тъй като не е установено по делото къде, кога, от кого, в какъв обем и какви конкретно СМР са били извършени от доставчиците. Изложил е, че твърдените от ревизираното лице за извършени СМР са в големи обеми, като няма данни доставчиците да са разполагали с обезпеченост за извършването им. Позовал се е и на основната и двете допълнителни съдебно-счетоводни експертизи, от които е приел, че не може да се направи категоричен извод за редовност на счетоводството на ревизираното дружество, а за доставчиците е приел, че няма данни поради невъзможност вещото лице да извърши проверка в техните счетоводства. В заключение е приел, че основателно органите по приходите са отказали да признаят правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. Решението е валидно, допустимо и правилно.

При разрешаването на спора съдът е установил релевантните факти в съответствие с доказателствата по делото, извършил е дължимата по чл. 160, ал. 2 от ДОПК проверка на акта и е достигнал до обоснован и правилен извод за неговата законосъобразност.

Осъществяването на доставките е основна предпоставка за възникване на правото на данъчен кредит. Лицето, което претендира правото, следва да докаже по пътя на главно и пълно доказване, че са налице законоустановените предпоставки по чл. 68 от ЗДДС и чл. 69 от ЗДДС за възникване на правото на данъчен кредит. При установяването им превес следва да се даде на изводите от съвкупната преценка на всички факти и обстоятелства по делото. В тежест на жалбоподателя е да установи с допустими доказателства и доказателствени средства реалното осъществяване на фактурираните доставки, като предпоставка по чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС за възникване право на данъчен кредит.

Правилно решаващият съд е приел, че жалбоподателят не е успял да обори констатацията в ревизионния акт за липса на реално осъществени доставки по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, поради което с ревизионния акт законосъобразно е отказано правото на данъчен кредит съобразно разпоредбите на чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, доколкото не е установено данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 от ЗДДС. Предвид разпределението на доказателствената тежест съобразно общия принцип, че всяка страна следва да докаже фактите, от които претендира настъпването на изгодни за себе си правни последици, съдът правилно е приел, че фактите относно реалното извършване на доставките са недоказани в процеса.

Представените и ангажирани по делото доказателства не установяват конкретно възложените и изпълнени СМР от нито един от тримата доставчика. Към фактурите са приложени договори с идентични клаузи, като и актове обр. 19 за приемане на работата на различни обекти. Предвид факта, че в договорите не са посочени конкретни обекти, на които ще се извършват уговорените СМР, правилен е извода на съда, че актове обр. 19 не могат да се обвържат с договорите и да се приемат като доказателство, сочещо по категоричен начин изпълнение именно по тези договори. Същевременно, съгласно договорите доставчиците са се ангажирали да извършат СМР - само труд, а с част от фактурите са фактурирани стоки, включително бетон, за който сертификат не е представен. Правилен е извода на съда, че не се изяснява механизма на доставката. В договорите не е уговорена единична стойност на СМР, не са уточнени видовете и обема работа, който ще се извършва, нито дължимото възнаграждение. Съдебно-счетоводната експертиза не дава категорично заключение относно редовността на воденото счетоводство на ревизираното дружество, а проверка на счетоводствата на доставчиците и документалното отразяване на процесните фактури не е извършена, тъй като същите не са открити както от органите по приходите, така и от вещото лице и от тяхна страна не са представени документи. Не може да се приеме и наличие на плащане по фактурите на „Нолина ЕН“ ООД и „Нантол“ ЕООД, въпреки представените фискални бонове, тъй като по данни от НАП същите не са регистрирани, а по фактурата, издадена от „Андрини“ ЕООД, няма доказателства за плащане.

Относно констатациите за липса на кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците, принципно правилно касаторът се позовава на практиката на СЕС и даденото с нея тълкуване на Директива 112/2006/ЕО, но следва да се посочи, че тя не допуска добросъвестният получател по реално осъществена облагаема доставка да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит по фактурата за тази доставка поради действия на своя доставчик. Съгласно тълкуването на СЕС липсата на кадрова и техническа обезпеченост на доставчика не е основание за отказ на субективното право на данъчен кредит, но само тогава, когато е доказана реалността на преките доставки. В случая именно тя е спорна, а фактическата преценка за осъществяването на този факт, според съдебната практика на СЕС, в съответствие с принципа на национална процесуална автономия, е в компетентността на националната юрисдикция, която следва да извърши тази преценка съобразно националните правила за доказване (решение на СЕС по дело С-285/11). В контекста на горното, правилно съдът е съобразил, въз основа на записаните в протоколи обр. 19 дейности, че в случая се касае за значителни по обем СМР, които изискват достатъчно работници и специализирана техника, независимо дали собствена на доставчиците или наета, но доказателства за използването им няма.

Касационната инстанция намира, че от съвкупната преценка на всички доказателства по делото не следва извод за наличие на реални облагаеми доставки по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, поради което не са налице материалноправните предпоставки по чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит на касатора по процесните 6 бр. фактури общо в размер на 9 274, 39 лв., издадени от „Нолина ЕН“ ООД, 7 бр. фактури общо в размер на 14 371, 87 лв., издадени от „Нантол“ ЕООД, и 1 бр. фактура в размер на 1 422, 65 лв., издадена от „Андрини“ ЕООД.

Правилно е оспореното решение и в потвърдителната ревизионния акт част относно установения корпоративен данък по ЗКПО. С ревизионния акт в частта, предмет на спора при настоящото разглеждане на делото, е увеличен декларирания от дружеството финансов резултат за 2011 г. на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО, във вр. с чл. 10 и чл. 16, ал. 2, т. 4 от ЗКПО, с разходите по фактура № 1/18.05.2011 г., издадена от „Андрини“ ЕООД, и по фактури № 350/07.03.2011 г., № 353/11.03.2011 г. и № 1061/31.08.2011 г., издадени от „Нантол“ ЕООД, поради непризнаване на отчетените разходи за външни услуги във връзка констатациите за липса на реално осъществени доставки по тях. Съгласно чл. 26, т. 2 от ЗКПО, не се признават за данъчни цели счетоводни разходи, които не са документално обосновани по смисъла на този закон, а чл. 10, ал. 1 от ЗКПО сочи, че счетоводния разход следва да е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО), отразяващ вярно стопанската операция. За целите на облагането по ЗКПО правилно съдът е приел, че в тежест на жалбоподателя, който претендира правото да приспадне разходи от финансовия си резултат за данъчно облагане, е да установи, че фактурите документират реални стопански операции, а такова доказване относно доставките от посочените дружества не е извършено. При положение, че не са установени обстоятелствата, че фактурите документират реални стопански операции, нито плащането по тях, обосновано съдът е потвърдил отказа за признаване на разходи.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК на съдебния акт, поради което решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, следва да се присъдят на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 769 лв. за настоящата инстанция, изчислено съобразно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху обжалваемия материален интерес в общ размер на 41 302, 67 лв.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3284 от 15.05.2019 г. на Административен съд София - град, постановено по административно дело № 11970 по описа за 2018 г. на съда.

ОСЪЖДА „Трокенбау“ ЕООД, ЕИК 101672105, със седалище и адрес на управление: гр. Б.д, ж. к. „Ален мак“, бл. 30, вх. Б, ет. 3, ап. 9, да заплати на Национална агенция за приходите съдебни разноски за касационното производство в размер на 1 769 лв. (хиляда седемстотин шестдесет и девет лева).

Решението е окончателно.