Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Кловерс“ ЕООД, [населено място] срещу решение №291 от 13.12.2019г. по в. т.д.№421/2019г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение №275 от 04.04.2019г. по т. д.№953/2018г. по описа на Окръжен съд - Варна. С първоинстанционното решение е уважен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК, като е прекратено търговското дружество „Кловерс“ ЕООД, [населено място], а ответникът е осъден да плати на ищеца П. К. сумата 80.00 лева разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че съдът е допуснал процесуални нарушения като не е уважил доказателствените му искания за изискване на изпълнителното дело, респ. не е обсъдил възраженията за погасяване на вземането на ищцата. Намира за незаконосъобразни и необосновани изводите, че е насочено принудително изпълнение върху процесните дружествени дялове по конкретното изпълнително дело и че е доказано налагането на запор върху тях. Прави искане за спиране на производството поради подаване на молба за отмяна на влязлото в сила решение по гр. д.№2930/2013г. на Окръжен съд - Варна, за чието изпълнение е образувано процесното изпълнително дело срещу Д. К. -собственик на капитала. Твърди, че по изпълнителното дело е насочено изпълнение върху недвижими имоти на длъжника, което следва да бъде съобразено от съда. Моли да бъде отменено решението на въззивния съд и да бъде отхвърлен предявеният иск.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси:

1. „Налице ли е изяснена фактическа обстановка при постановяване на обжалваното решение №94?“;

2. „За задължението на въззивната инстанция при произнасянето си да обсъди доводите на страните в рамките на предмета на спора, очертан от тях и във връзка с оплакванията, въведени с въззивната жалба и отговора на нея, като формира изводите си след като прецени всички правно релевантни факти и обсъди всички допустимо събрани и относими към спора доказателства, излагайки съображения защо възприема едни, а отхвърля други“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №44/26.06.2019г. по т. д.№1368/2018г., I т. о. – основание за

допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въпросите са от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото - основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението касаторът излага оплаквания за допуснати процесуални нарушение от въззивния съд, за нарушаване на правото му на защита, регламентирано в Конституцията на РБългария и ЕКПЧОС Като се позовава на друго решение на Апелативен съд - Пловдив, излага доводи, че предявяването на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК е лишено от смисъл и интерес предвид възможността дължимите суми да се съберат чрез други изпълнително способи.

Ответникът П. Д. К. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в отговора, депозиран в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Твърди, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, като излага и подробни доводи за законосъобразността на обжалвания акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от П. К. иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на „Кловерс“ ЕООД, въззивният съдът приема, че вземанията на ищцата са установени с влязло в сила на 26.07.2017г. съдебно решение по т. д.№2930/2013г. по описа на ОС-Варна; образувано е изпълнително дело за тяхното принудително събиране; изпълнението е насочено срещу дяловете на длъжника Д. К. в ответното дружество, като е наложен запор върху тях, вписан в ТР; налице е постановление на ЧСИ Д. П.- Я. за овластяване на ищеца да предяви иск за прекратяване на ответното дружество. С вписването на запора принудителното изпълнение е насочено срещу притежаваните от длъжника дружествени дялове. За неоснователно е счетено оплакването на въззивника, че запорът не бил наложен по процесното изпълнително дело, като съдът е съобразил, че запорът на дружествените дялове е наложен по изп. дело №20169240400294 на ЧСИ Г. К., което след две прехвърляния и преобразувания е продължило като изп. дело №20187110400104 на ЧСИ Д. П.- Я., издала и постановлението по чл. 517, ал. 4 ГПК. Като неоснователни са отхвърлени възраженията за допуснати процесуални нарушения /несъбрани доказателства, относими към извършени по изпълнителното дело плащания и погасяване на задълженията/, като въззивният съд приема, че с удостоверение от съдебния изпълнител по изп. дело №20187110400104 е установено съществуването и размера на вземанията на ищцата по отношение на длъжника Д. К., като няма погасяване преди релевантния момент - приключването на първото по делото открито съдебно заседание.

Обжалваното въззивно решение е валидно и няма основания за допускането му до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Наличието на висящо преюдициално дело би било основание за допускане на въззивното решение до касация за преценка на евентуална недопустимост, но такова не се установява. Съществуването на вземанията на ищцата е установено с влязло в сила съдебно решение, за чието изпълнение е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнителното производство, в рамките на което е насочено принудително изпълнение върху процесните дружествени дялове /чрез налагане на запор/ и е овластена ищцата да предяви иска по чл. 517, ал. 4 ГПК. Дори да се приеме за доказано подаването на молба за отмяна на влязлото в сила съдебно решение, за чието изпълнение е образувано процесното изпълнително дело, не е налице хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Подаването на молба по реда на чл. 303 ГПК е извънреден способ за отмяна на влязло в сила съдебно решение, няма за последица възобновяване висящността на правния спор и не е основание за спиране на производството поради наличие на преюдициален спор.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът смесва основанията по чл. 280 ГПК за допускане на решението до касационен контрол и основанията за отмяна на вззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излага множество оплаквания, че съдът при постановяване на решението си е нарушил ЕКПЧОС Конституцията на РБ, закона и практика на ВКС, тъй като е отказал събиране на доказателства за погасяване на дълга, а също така необосновано е приел, че е насочено принудително изпълнение върху дяловете от търговското дружество и не е съобразил, че изпълнението е било насочено върху притежавани от длъжника недвижими имоти. Тези нарушения биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на решението до касационен контрол.

Първият поставен въпрос - дали е изяснена фактическа обстановка при постановяване на обжалваното решение №94 /допусната техническа грешка в номера на решението/, не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По начина, по който е формулиран, въпросът съдържа оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения и постановяване на необосновано въззивно решение, които не подлежат на изследване в настоящия етап на касационното производство. Преценката дали е изяснена фактическата обстановка и дали правните изводи съответстват на установените факти, т. е. дали решението е правилно, може да бъде направена само при вече допуснато касационно обжалване и след обсъждане на наведените от страните твърдения и възражения и анализ на доказателствата по делото. Обстоятелството, че за отговор на поставения въпрос е необходимо да се обсъждат доводите на страните и доказателствата по делото изключва характеристиката му на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да анализира доказателствата и да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни, е значим за изхода на спора, тъй като обуславя изводите на въззивния съд. Налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба.

В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към спора, вкл. удостоверение от 21.06.2019г. от ЧСИ Д. П.- Я. за размера на задълженията на Д. К. по процесното изпълнително дело, и се е произнесъл по наведените в жалбата оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, вкл. отказ за събиране на относими доказателства и за необоснованост на изводите за наличие на предпоставките по чл. 517, ал. 4 ГПК. Съдът е изложил аргументи както относно възражението, че не се установява насочване на принудително изпълнение върху дружествените дялове в ответното дружество, така и относно неотносимостта на доказателствата за погасявания на задълженията към ищеца след края на първото съдебно заседание по делото. Следва да се отбележи, че с отговора на исковата молба, както и с молбата от 18.03.2019г. ответникът не навежда твърдения за погасяване на задълженията към ищцата преди посочения релевантен момент, като искането за представяне на изпълнителното дело е направено за доказване единствено на твърдението, че принудителното изпълнение не е било насочено върху процесните дружествени дялове. За пръв път с въззивната жалба се навеждат доводи за плащане на задължението, без да се конкретизира кога и в какъв размер, като не се оспорва истинността на представеното удостоверение от 21.06.2019г. от ЧСИ Д. П.- Я..

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, цитирана по-горе, както и с трайната и непротиворечива практика по чл. 290 ГПК и не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Неоснователно е искането на касатора за спиране на производство в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Настоящото производство е по реда на чл. 288 ГПК за преценка дали са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, няма за предмет разглеждане на правния спор по същество и не подлежи на спиране поради наличие на друг преюдициален спор. Наличието на преюдициално дело би било основание за допускане на въззивното решение до касация за преценка на евентуална недопустимост, а не за спиране на касационното производство.

По разноските:

Ответникът претендира разноски за касационното производство, но не представя доказателства за направени такива, поради което не следва да му бъдат присъждани.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №291 от 13.12.2019г. по в. т.д.№421/2019г. на Апелативен съд - Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.