О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5505
София, 27.11. 2024 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 16.10.2024 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова
разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 3109/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК .
С решение № 67 от 10.04.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 102 от 28.05.2024 г., двете постановени по в. гр. д. № 62/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, след частична отмяна на решение №260010/28.11.2022 г. по гр. д.№875/20 г постановено от РС-Троян, е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ от М. П. М. срещу К. Т. Я., Г. Т. В., Ц. Д. П. и К. Д. П. в качеството им на н-ци на Ц. П. К., с който се иска да се признае за установено, че към момента на образуване на ТКЗС в с.Г. Ж. наследодателят на ищцата и неин баща П. Ш. б. ж. на [населено място] общ.Т., поч. на 1.10.1986 г., е бил собственик на овощна градина от 2,5 дка в м.Д. в землището на [населено място] при стари реални граници:Ц. К., М. Б., Д. Б. и път, представляваща имот с проектен №*** съгласно приложената на л.244 от делото скица, изготвена от вещото лице К.К., представляваща неразделна част от решението, от който имот реална част от 2 162 дка попада в ПИ с кад.№*** по ККР на с.Г.Ж., м.Д., възстановен на н-ци на Ц. П. К. б. ж. на с.Г.Ж., общ.Т. починал на 23.03.1974 г.
Със същото решение е отхвърлен предявеният в условията на евентуалност иск на М. П. М. с правно основание чл.124 във вр. с чл.79 от ЗС против К. Т. Я., Г. Т. В., Ц. Д. П. и К. Д. П. за признаване за установено по отношение на ответниците, че на основание давностно владение и наследство, продължило от 1992 г. до сега ищцата е собственик на описания по-горе имот с проектен №***, от който имот реална част от 2 162 дка попада в ПИ с кад.№*** по ККР на с.Г.Ж., м.Д..
В срок е постъпила касационна жалба от М. П. М., чрез адв. К. Н. срещу решение № 67 от 10.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 62/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, необосновано и противоречащо на приложимите материалноправни норми – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:
1. Необходимо ли е страната да доказва правото си на собственост към датата на коопериране на земята при наличие на влязло в сила и неоспорено от другата страна решение на ОЗСГ и с какви писмени доказателства? Поддържа се, че решението е постановено в противоречие с решение № 104 от 22.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3151/2018 г., I г. о.; решение № 30 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3352/2016 г., II г. о.; решение № 22/10.04.2018 г. по гр. д. № 1020/2017 г. на ВКС, II г. о.; решение № 56 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2444/2020 г., II г. о.; Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВС.
2. Допустимо ли е съдът да се произнася извън предмета на спора? Сочи се противоречие с решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, II г. о.; решение № 56 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2444/2020 г., II г. о. и Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС.
3. Допустимо ли е съдът да се позовава в мотивите на незаявени факти и обстоятелства? Твърди се, че е налице противоречие с решение № 60222/07.01.2022 г. по гр. д. № 279/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 87 от 18.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7735/2013 г., II г. о.
4. Каква е доказателствената стойност на междинни неодобрени планове на КВС? Сочи се противоречие с решение № 104 от 22.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3151/2018 г., I г. о.
5. Декларация, дадена от собственик на възстановен по ЗСПЗЗ имот на трето лице, с цел да послужи пред ОСЗ за изменение на кадастралната карта по съгласие на страните, има ли характер на декларация по чл. 100 ЗС, т. е. за отказ от право на собственост, или е за признаване на чужди права и липса на спор за собственост по процедурата на пар. 4 от ППЗСПЗЗ и чл. 60, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. и следва ли заверката да е извършена от нотариус? Сочи се противоречие с решение № 9 от 05.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4105/2014 г., II г. о. и Тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 г. по гр. д. № 2/ 1996 г. на ОСГК на ВС.
6. Скица-проект, изготвена от геодезист с координатни точки, признати от наследодатели на ответника, достатъчен документ ли е за установяване на точните граници на претендирания имот?
7. Договорите за наем и аренда доказват ли владение на имота?
8. Длъжен ли е съдът да обсъди относимите към спора възражения и доказателства, представени от ищеца? Сочи се противоречие с решение №228/01.10.2014г. по гр. д. № 1060/2014г. на ВКС.
9. Поставя се и въпросът за приложението на чл. 154, ал.2 ГПК и чл. 69 ЗС. Поддържа се противоречие с решение № 1393 от 01.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 151/2008 г., V г. о.; решение №344 от 12.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 804/2008 г., I г. о. и решение №189 от 31.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1760/2008 г., II г. о.
От ответниците по касационната жалбата К. Т. Я., Г. Т. В., Ц. Д. П. и К. Д. П., чрез адв. Ц. А., е постъпил в срок писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Претендират присъждане на разноски, направени в касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.
Производството по делото е образувано по предявен от М. П. М. срещу община Троян, К. Т. Я., Г. Т. В., Ц. Д. П. и К. Д. П. иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. В условията на евентуалност е предявен положителен установителен иск по чл.124 ГПК.
Първоинстанционният съд изцяло е уважил исковете по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, като решението в частта му за уважаване на иска по отношение на община Троян не е обжалвано и е влязло в сила.
За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което е уважен искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ против ответниците – физически лица и да отхвърли този иск, както и предявеният в условията на евентуалност иск по чл.124 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е дъщеря на П. М. Ш., починал на 01.10.1986 г. С. Ш. /майка на ищцата/, като наследник на П. Ш., е подала заявление за възстановяване на собствеността върху земеделска земя от общо 23,6 дка, сред които и овощна градина от 2,5 дка в м. „Д.“, землището на [населено място]. С решение № 7907/05.04.1994 г. ПК – Троян е възстановила правото на собственост на наследниците на П. Ш. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на овощна градина от 2,5 дка, находяща се в м. „Д.“, землището на с. Г. Ж., при граници: Ц. К., М. Б., Д. Б., път, установен с емлячен регистър. Постановено е и окончателно решение № 11609/02.11.1995 г., придружено със скици за възстановените в съществуващи стари реални граници имоти. Възстановени са общо 27,09 дка, от които в м. „Д.“ овощна градина от 4,048 дка, представляваща имот № ***, ливада от 0,580 дка -имот № *** и овощна градина от 2,082 дка -имот № ***. През 2007 г. М. М., като наследник на П. Ш. депозирала молба за поправка на КВС за спорния имот. Към преписката са приложени скица-проект №Ф28133/16.02.2006 г. за имот с проектен № ***, попадащ върху имот № ***, оригинали на удостоверение на наследници на Ц. П. К. от 30.03.2007 г. и декларация от Д. Ц. П. и Д. Ц. П. от 30.03.2007 г., заверена от Кмета на [населено място].
Съдът е приел за установено, че Д. Ц. В. е подала заявление за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи на наследници на Ц. П. К., като сред заявените имоти е и нива от 6,2 дка в м.“Д.“, който имот фигурира в опис –декларация за внасяне на имоти в ТКЗС, където е посочен и още един имот в тази местност - овощна градина от 2 дка. Подадена е и клетвена декларация от заявителя. С решение № 9201/18.11.1994 г. е възстановено правото на собственост на наследници на К. в стари реални граници на земеделски земи, сред които посочените нива и овощна градина. С окончателно решение № 11677/2.11.1995 г. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници на овощна градина с площ 7,535 дка в м. „Д.“, имот № *** по картата на землището при посочени граници, измежду които обаче липсвал като съсед П. Ш..
При така приетото за установено въззивният съд е направил извод за допустимост на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, посочвайки, че в случая се твърди наличие на несъответствие между площта, местоположението и границите на притежавания преди обобществяването земеделски имот и възстановения в стари реални граници и нанесен в КВС имот с доводи за погрешно нанасяне като част от съседен имот.
По същество искът е счетен за неоснователен. Изложени са мотиви, че въпреки дадената възможност ищцата не е представила документ за собственост, а се е позовала на изтекла придобивна давност в полза на наследодателя й. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, като е приел, че въз основа на тях не може да се направи извод за придобиване на имота по давност от наследодателя на ищцата. Съдът е посочил, че досежно процесния имот пред ОСЗГ – Троян е представено извлечение от емлячния регистър от 1948 г., но в него не са посочени точните граници на имота.
Прието е също, че от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че имот № ***, записан по КВС на името на П. Ш., нанесен върху действащата КК, застъпва в северозападния край 316 кв. м., които са на ответника - О. Т. но не застъпва имота на другите ответници с № ***, а засяга северните имоти №*** и ***. Според вещото лице имотите в КВС са преначертани /имало е някаква преработка/, като имот по КВС с № *** не съществува в този вид, там първоначално е бил начертан, а след това този имот изчезва и на негово място са имоти № *** и *** и част от общинския имот, но тази преработка на КВС и по действащата КК не засяга имот № *** на ответниците.
Съдът е посочил, че ищцата се позовава на декларация на Д. П. и Д. П. /наследодатели на ответниците/ от 30.03.2007г., заверена от Кмета на [населено място], с която те се отказват от право на собственост за част от овощна градина от 2,591 дка, която е на н-ци на П. Ш.. Прието е, че тази декларация не може да породи правно действие- не отговаря на изискванията на чл.100 от ЗС. Заверката не е извършена от нотариус, а когато отказът подлежи на вписване в имотния регистър съгласно чл.83 и чл.84 от ЗННД кметовете на населените места нямат право да извършват заверка на подписа, предвид на което и тази декларация не следва да бъде кредитирана.
За неоснователен е счетен и евентуалният иск по чл. 124 от ГПК, вр. с чл. 79 от ЗС. Съдът е посочил, че съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗВСВОНИ в сила от 22.11.1997 г., придобивната давност върху процесния недвижим имот започва да тече от 22.11.1997 г. и изтича на 22.11.2007 г. В случая не се установява от събраните доказателства ищцата да е владяла необезпокоявано процесната реална част от имот №***, тоест да е манифестирала това свое владение спрямо ответниците и те да не са го отблъсквали. Според въззивния съд от свидетелските показания се установява, че между страните не е имало конфликти до 2019 г. Имотите на ищцата и ответниците са съседни, възстановени по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници, а от направения оглед на място е установено, че няма трайна имотна граница помежду им. Съдът е приел, че не може да бъде установено каква точно реална част от имота на ответниците ищцата е своила. Въпреки че ответниците признават, че ищцата е засадила сливови насаждения на границата на имота, не е доказано по категоричен начин кога са засадени тези дръвчета - преди окончателното възстановяване на собствеността или след това, за да може да се прецени започнала ли е да тече придобивната давност. Освен това въз основа на свидетелските показания на Т. Я. и събраните писмени доказателства е установено, че от 2006 г. насетне имот № *** се е отдавал под наем и аренда на различни лица, които са го обработвали. От свидетелските показания е установено, че спор между страните е възникнал едва, когато последният арендатор през 2019 г. е оградил имота. Направен е извод, че ищцата не е доказала, че е владяла точно посочената от нея реална част от имота на ответниците явно и необезпокоявано с намерение да я свои.По тези съображения е направен извод за неоснователност на иска.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси.
Първият поставен въпрос е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, която е изяснила предмета и характера на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Приема се, че предмет на този иск е установяване правото на собственост към минал момент - момента на включване на имотите в ТКЗС, защото това е релевантният момент на възстановяване правото на собственост, посочен в чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. В този спор всяка от страните следва да установи, че заявителят или наследодателят на заявителя е притежавал заявения имот към момента на включването му в ТКЗС. Когато се претендира възстановяване в съществуващи реални граници, следва да се докажат и пространствените предели на правото на собственост, както и съществуващи сега на място топографски знаци или стари карти, чрез които да се установят възстановимите на място граници.В производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ всяка страна следва да докаже твърдяното от нея право на собственост на правоимащия реституция към момента на внасянето на имота в ТКЗС, като актът за признаване, респективно за възстановяване правото на собственост има значение за допустимостта на този иск, но правото на собственост към момента на релевантния за реституцията момент - образуване на ТКЗС, подлежи на доказване с допустимите по ГПК способи, като се съобразяват и доказателствените средства, посочени в ЗСПЗЗ. В случая не е прието нещо различно от въззивния съд, който е намерил иска за допустим, но неоснователен, тъй като е приел, че не е доказано по делото, че спорната реална част с площ 2 162 дка от възстановения на наследниците на П. Ш. имот попада в имот с кад. № *** по ККР, възстановен на наследниците на Ц. П. К..
Липсва противоречие на приетото от въззивния съд с цитираната от касатора практика на ВКС. Решение № 104 от 22.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3151/2018 г., I г. о. и решение № 56 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2444/2020 г., II г. о. са постановени по предявени искове по чл. 108 ЗС, а с решение № 30 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3352/2016 г., II г. о., съдът се е произнесъл по положителен установителен иск за собственост. С решение № 22/10.04.2018 г. по гр. д. № 1020/2017 г. на ВКС, II г. о. е обезсилено решение на въззивен съд, постановено по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в частта му, с която са отменени решение на поземлена комисия и нотариален акт за собственост, като е прието, че предметът на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е различен от този по обжалване на решението на поземлената комисия, поради което и в него съдът по заявения спор за материално право към миналия момент не е компетентен да упражнява пряк съдебен контрол върху представеното решение на поземлената комисия. Т.е. в него е налице произнасяне по въпроси, неотносими към настоящия правен спор – в случая въззивният съд при постановяване на решението си по иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не е упражнявал контрол върху решението на поземлената комисия, а само е приел, че наличието на позитивните решения на органа на поземлената собственост, с които на страните е възстановена собствеността в реални граници, предпоставя допустимостта на предявения иск.
Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВС, на които се позовава касаторът, не касаят исковете по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория повдигнат въпрос. Същият е формулиран на база твърдението на касаторката, че предмет на спора е местоположението на имота, а не валидността и материалната законосъобразност на влязло в сила решение на ПК. В случая въззивният съд е посочил в мотивите си, че спорът касае точното местоположение на възстановения в стари реални граници имот на наследници на П. Ш., а е взел отношение относно решението на ПК при излагане на съображения досежно допустимостта на иска. В този смисъл въпросът не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд, поради което не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третият въпрос е обоснован с доводи, че въззивният съд е обсъдил въпроса за придобиване по давност на процесния имот от наследодателя на ищцата, въпреки че тя не е заявила такова твърдение в исковата молба, в която е посочила само че имотът е закупен от нейния наследодател. Поставеният въпрос не е от обуславящо значение за крайния изход от спора, тъй като в обжалваното решение въззивният съд е приел, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е неоснователен, тъй като ищцата не е представила документ за собственост, като наред с това не е и доказала, че наследодателят й е придобил собствеността на основание давностно владение. Т.е. искът не е отхвърлен само поради липса на доказателства за изтекла придобивна давност в полза на наследодателя на ищцата, а и поради липса на писмени доказателства за собствеността му върху спорния имот към момента на включването му в стопанството, поради което и произнасянето по незаявеното от ищцата твърдение за придобиване на собствеността на основание давностно владение, не може да обоснове извод за вероятна недопустимост на решението, доколкото съдът наред с това се е произнесъл и по твърденията, изложени в исковата молба. Друго би било, ако искът бе счетен за неоснователен само защото няма доказателства за придобиването на имота по давност към релевантния момент.
Предвид изложеното, касационно обжалване по третия въпрос не следва да се допуска.
По четвъртия въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като посоченото от вещото лице за наличие на преработка на КВС е взето предвид от съда с оглед посочване на местоположението на имотите, възстановени на страните, но и във връзка с формиране на изводите за правото на собственост към момента на включване на имотите в ТКЗС.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по петия въпрос - не се констатира произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение № 9 от 5.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4105/2014 г., II г. о. В последното е прието, че не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 53, ал. 2 ЗКИР (редакция от ДВ бр. 34 от 25.04.2000 г.) в случай на записване на ответника като собственик на имот без негово искане затова, а поради грешка на администрацията и не представлява оспорване на правото на собственост отказът на ответника да се яви по покана на ищеца пред нотариус и да подпише декларация, че няма претенции за собствеността на имота. Настоящата хипотеза е различна – предявен е иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като ответниците оспорват правата на ищцата върху спорния имот към релевантния момент.
Няма противоречие между изводите на въззивния съд и т.4 от Тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 г. по гр. д. № 2/ 1996 г. на ОСГК на ВС, където е даден отговор на въпроса дали е самостоятелно доказателствено средство нотариално заверената декларация по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ (обн., ДВ, бр. 28/92 г.) в производството пред районния съд по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Приетото по този въпрос не е приложимо в производството по предявен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
По петия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решения на Районен съд – Тетевен и на Административен съд – Варна, което налага да се отбележи, че според разрешението, дадено в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, решенията на районни и на административни съдилища не съставляват практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Шестият въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване, защото не е правен такъв, предвид разясненията, дадени в ТР № 1/2010 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая поставеният въпрос касае преценката на доказателствата по делото и съответно правилността на изводите на въззивния съд, каквато преценка не може да се прави в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид също, че при предявен иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ подлежи на установяване правото на собственост върху конкретния имот, описан в исковата молба, към момента на включването му в стопанството, а не към последващ момент.
Седмият въпрос също не може да предпостави допускането до касационно обжалване, тъй като не е изведен от мотивите на въззивното решение. За да отхвърли установителния иск за собственост по чл. 124 ГПК, въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала, че е установила владение върху спорния имот, който имот е бил отдаван под наем и аренда от ответниците, а не е приел, че договорите за наем и аренда доказват владение на имота.
Осмият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи.
Неоснователно касаторът при обосноваване на въпроса си сочи, че съдът не е обсъдил приложената по делото декларация на наследодатели на ответниците, не е обсъдил решението на ПК от 1994г., , както и свидетелските показания, тъй като видно от обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил тези доказателства, а правилността на изводите му не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по последния въпрос, касаещ приложението на чл. 154, ал.2 ГПК и чл. 69 ЗС, тъй като не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Видно от обжалваното решение, въззивният съд не е приел, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху спорния имот в срока по чл. 79, ал.1 ЗС, но въпреки това да е отхвърлил иска по чл.124 ГПК, отказвайки да приложи презумпцията на чл. 69 ЗС. В случая искът е отхвърлен, тъй като съдът е приел, че ищцата не е доказала, че е владяла посочената от нея реална част от имота на ответниците явно и необезпокоявано с намерение да ги свои. Т.е. съдът е приел за недоказано, че ищцата изобщо е установила фактическа власт върху спорния имот.
Не се установява и поддържаната от касатора очевидна неправилност, като основание за допускане до касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗСПЗЗ, ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените от касаторката доводи, че съдът не е обсъдил всички доводи и относимите доказателствата, са такива за неправилност на решението, каквато преценка обаче не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК.
Поддържа се, че въззивното решение е очевидно неправилно и поради това, че съдът е приел, че ищцата не е индивидуализирала границите на имота към момента на образуване на ТКЗС, въпреки, че това е сторено още с исковата молба. Тези доводи не сочат на очевидна неправилност на решенето по смисъла на чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК, а са относими към основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, каквато би била налице, ако съдът се бе произнесъл по нередовна искова молба или относно собствеността на имот, различен от спорния. В случая въззивното решение не е недопустимо. Въззивният съд е изложил мотиви, че ищцата не е посочила старите реални граници на имота към момента на образуване на ТКЗС, но това не води до последица прекратяване на производството и обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като според практиката на ВКС земеделският имот, чиято защита се търси чрез иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ следва да бъде индивидуализиран до степен, която отговаря на обема на възстановеното с административния акт право на собственост, като имотът може да бъде индивидуализиран според действащия план на населеното място, при липсата на друга възможност за това.
ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1250 лв.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 67 от 10.04.2023 г., постановено по гр. д. № 62/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч.
ОСЪЖДА М. П. М. да заплати на К. Т. Я., Г. Т. В., Ц. Д. П. и К. Д. П. на основание чл. 78 ГПК общо сумата 1250 /хиляда двеста и петдесет лева/ лв., представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: