Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 и сл. от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на Д.И, [ЕГН], чрез адв.. Д против Решение № 1998 от 13.04.2020г., постановено по адм. дело № 7789/2019г. по описа на АССГ, в частта, с която е отхвърлена жалбата й срещу Ревизионен акт /РА/ № Р-22002218004834-091-001/28.01.2019 г., потвърден с решение № 647/12.04.2019 г. на Директора на Дирекция ’’Обжалване и данъчно-осигурителна практика” при Централно управление на Националната агенция за приходите - София, с който е установен данък за 2015 г. по ЗДДФЛ в размер на 15 708, 95 лева и лихва 4377, 33 лева. Изложени са доводи, че оспореното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на решението и на РА, както и присъждане на разноски.

Ответникът - директорът на Дирекция „ОДОП" при Централно управление на Националната агенция за приходите - София, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване разпоредбите на чл. 218 АПК и чл. 220 от АПК, намира, че жалбата е допустима, а по съществото й съобрази следното:

С обжалваното решение Административен съд – София град е изменил РА № Р-22002218004834-091-001/28.01.2019 г., потвърден с решение № 647/12.04.2019 г. на Директора на Дирекция ’’Обжалване и данъчно-осигурителна практика” при Централно управление на Националната агенция за приходите - София, с който е установен данък за 2015 г. по ЗДДФЛ в размер на 33 587, 86 лева - главница и 9359, 31 лева - лихва, като е намалил размера на данъка от 33 587, 86 лева на 15 708, 95 лева и размера на лихвата от 9359, 31 лева на 4377, 33 лева. Предмет на производството пред Върховния административен съд е решението в неблагоприятната за жалбоподателката част, като в останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

За да достигне до извод за неоснователност на оспорването в обжалваната му част, първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна:

Споделен е като правилен изводът на органите по приходите, че в резултат на учреденото право на строеж срещу задължение за строителство с нотариален акт № 87 от 2012 г. е налице непаричен доход по смисъла на чл. 10, ал. 1, т. 5 във вр. 10, ал. 2 от ЗДДФЛ и полученият от жалбоподателката доход не е необлагаем по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗДДФЛ. Съобразено е също така, че вещото лице, изготвило съдебно-оценителната експертиза в хода на съдебното производство, е достигнало до извод за много по-голям размер на общата пазарна стойност на процесните недвижими имоти, а именно 1 603 532, 48 лв. за разлика от експертизата, използвана в хода на ревизионното производство, в резултат на която органите по приходите са приели пазарна цена на придобиване на имотите в размер на 445 105, 00 лв. В крайна сметка, съобразявайки разпоредбата на чл. 160, ал. 5 ДОПК, съгласно която не следва да се изменя акта във вреда на жалбоподателя, първоинстанционният съд е потвърдил РА като законосъобразен в разглежданата част. Така постановено решение е правилно.

Правилни са изводите на съда, че доходите на жалбоподателката от предоставяне на право на строеж и продажба на недвижими имоти не са необлагаеми. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 5 ЗДДФЛ това са доходи от прехвърляне на права или имущество, които са облагаеми по смисъла на чл. 12 ЗДДФЛ. Правилно е определен и момента на придобиване на непаричния доход - датата на въвеждането в експлоатация на сградата съгласно клаузите на предварителния договор. Настоящата инстанция счита за неоснователно основното касационно оплакване, според което голямата разлика между оценителните експертизи в съдебното и ревизионното производство води до цялостна незаконосъобразност на ревизионния акт. В случая различните размери на определената продажна цена не може да се квалифицира като такова съществено нарушение на материалните разпоредби, водещо до пълна незаконосъобразност на акта. Правилно е прието, че по същество, възприемайки заключението на вещото лице в съдебното производство, се установява по-голям размер на задълженията в тази му част, които няма как да бъдат коригирани предвид забраната по чл. 160, ал. 5 ДОПК. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е постановено след обсъждане на събраните по делото доказателства съобразно доказателствената им сила и при правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, в резултат на което при липса на съществени процесуални нарушения са формирани обосновани и логически издържани фактически и правни изводи.

По изложените съображения, решението на административния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1998 от 13.04.2020г., постановено по адм. дело № 7789/2019г. по описа на АССГ в обжалваната му част. Решението е окончателно.